Лий Чайлд
Аферата (14)

14

Огледах главната улица по цялата й дължина, доколкото ми позволяваше синкавата светлина на луната. Простираше се на около двеста метра в южна посока, широка и права. После се стесняваше и започваше да криволичи покрай скромни къщи, разположени в различни по големина парцели. Западната част на широката ивица беше заета от магазини и търговски обекти с различно предназначение, между които се виждаха тесни задънени улички с малки къщи от двете страни. На източната страна на главната имаше още магазини и търговски обекти, подредени на една линия с ресторанта и хотела. Пресечките между тях бяха павирани и излизаха на дълга задна улица, успоредна на главната. Предположих, че именно тази задна улица е сложила началото на цялото строителство преди години. Така или иначе, точно тя беше причината за късната ми нощна разходка.

Простираше се от север на юг, застроена само от едната страна с дълга редица сгради. Разстоянието между тях и железопътната линия беше една широка пътека с отъпкана пръст. Представих си как старите пътнически влакове спират там, на броени метри от къщите. Почти чувах тежкото пъшкане на уморените локомотиви, спрели до водната помпа малко по-нататък. Почти виждах как съдържателите на ресторантчета и кафенета тичат по отъпканата пътека и поставят дървени стълбички пред вратите на вагоните. По тях слизат стотици пътници, гладни и жадни от продължителното пътуване. Те нахлуват в заведенията, за да се нахранят и напият до насита. Отвътре долитат тракане на монети и звън на касови апарати, примесени с човешка глъч. После пронизителната свирка на локомотива изпищява и пътниците хукват обратно. Дървените стълбички биват отместени и влакът потегля. След час на пълно затишие се появява следващият влак и суматохата се повтаря. Тази едностранна улица е била двигателят на местната икономика. И все още беше такава.

Разбира се, пътническите влакове отдавна ги нямаше. Кафенетата и ресторантите — също. Но на тяхно място бяха изникнали барове и магазини за авточасти, барове и заложни къщи, още барове и оръжейни магазини, накрая пак барове и складове за стереоуредби втора употреба. Мястото на влаковете бе заето от стотици коли, които нахлуваха откъм базата Келам. Представих си ги как паркират на отъпканата пръст и от тях на групички се изсипват бъдещите рейнджъри, тръпнещи от желание да похарчат парите, които Чичо Сам им е отпуснал. На един привлекателен пазар, намиращ се насред нищото, както беше казал Гарбър, точно като пътниците от някогашните влакове. Бях виждал всичко това да се повтаря около американските бази на стотици места по света. В Америка колите най-често са стари мустанги, гран торино или понтиаци, в Германия са втора ръка беемвета и мерцедеси, а в Далечния изток — странно изглеждащи тойоти краун и датсуни. Бирата е от най-различни марки и с различен градус, кредитите се отпускат в различни валути, оръжията са от най-различни марки и калибър, употребяваните стереоуредби работят с различен волтаж. Всичко останало е горе-долу едно и също навсякъде по света.

Лесно открих мястото, на което е била убита Джанис Мей Чапман. Според Пелегрино около тялото е имало голяма локва кръв, която най-вероятно бяха посипали с пясък. Открих купчината на павираната алея близо до задната част на един бар на име „Бренънс“. Беше разположен горе-долу в средата на задната улица, а въпросната алея продължаваше покрай лявата му част и свършваше на главната улица между старомодна аптека и някакъв склад. Вероятно именно от склада бяха докарали пясъка. Три-четири трийсеткилограмови чувалчета са били достатъчни. Пясъкът беше равномерно разпръснат по гладките павета. Заравнено покритие във формата на сълза, с дебелина десетина сантиметра.

Мястото не се виждаше директно отникъде. Задната врата на „Бренънс“ се намираше на пет метра от него, а заведението нямаше странични прозорци. Гърбът на аптеката представляваше сляпа стена. В съседство с бара имаше финансова къща с гише на „Уестърн Юниън“. Прозорчето на гишето гледаше към задната улица, но този тип заведения не работят нощем. Тоест не е имало очевидци. Пък и да е имало, едва ли са видели кой знае какво. Прерязването на гърло не отнема много време. Особено при наличието на остър нож, достатъчно тежест и сила. Става за миг, колкото трае хоризонталното движение на ръката в разстояние на двайсет и пет — трийсет сантиметра. И това е всичко.

Тръгнах покрай линията. Някъде по средата на пътеката спрях на отъпканата земя и се огледах, опитвайки се да преценя силата на светлината. Нямаше смисъл да търся неща, които не мога да видя. Продължих напред просто защото луната беше все още високо в безоблачното небе. Прекрачих близката релса и поех напред, стъпвайки по траверсите. Следвах пътя на хората, които преди години са решили да напуснат това затънтено място и да си опитат късмета в големите градове като Чикаго или Ню Йорк. Подминах прелеза, оставих зад гърба си и старата водна кула.

После земята започна да се люлее.

Отначало почти незабележимо, като равномерно потръпване. Сякаш някъде далеч беше станало земетресение. Заковах се на място. Траверсата под краката ми се тресеше. Релсите от двете ми страни зазвъняха. Обърнах се. В далечината се виждаше малка светла точица, която бързо нарастваше. Прожекторът на нощния влак, на около три километра от мен.

Останах на мястото си. Релсите звънтяха все по-силно. Траверсите подскачаха, чакълът под тях трополеше. Трусовете ставаха все по-осезаеми. Далечният прожектор мигаше като звезда, леко помръдвайки наляво-надясно.

Слязох от линията и опрях гръб на високия, намазан с дзифт дървен стълб, който крепеше водната кула. Земята трепереше, стълбът побутваше рамото ми като жив, релсите пееха. До слуха ми долетя пронизителният писък на локомотивната свирка. Включиха се предупредителните звънци на прелеза, отстоящ на двайсетина метра от мен. Червените лампи започнаха да мигат.

Влакът се приближаваше с грохот. В един момент беше безкрайно далеч, после изведнъж се оказа до мен, върху мен. Огромен, безумно масивен, оглушителен. Земята се тресеше толкова силно, че старият резервоар зад гърба ми поде някакъв мълчалив танц, отблъсквайки ме на сантиметри от себе си. Въздушната вълна се стовари върху ми със страшна сила. Локомотивът профуча покрай мен. Зад него се люшкаха и потракваха вагоните, мътно проблясващи на лунната светлина. Сякаш нямаха край. Десет, двайсет, петдесет, сто… Неотклонно носещи се на север. Една безкрайна минута останах залепен за дървения стълб. Шейсет дълги секунди, оглушал от стърженето на метал и изтръпнал от люлеещата се под мен земя.

После влакът отмина.

Тъпата задница на последния вагон-цистерна профуча покрай мен със сто километра в час, воят на вятъра намаля наполовина, земетресението се стопи до меки трусове, а след това изчезна напълно. Звънът на релсите се превърна в тихо съскане. Тишината се завърна.

Веднага промених очакванията си по отношение на смачканата синя кола. Придвижването до останките й едва ли щеше да бъде толкова кратко, колкото си мислех отначало. След току-що приключилата демонстрация на дивата и необуздана мощ стигнах до заключението, че те като нищо можеха да се окажат някъде в Ню Джързи. Или в Канада.