Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013)

Издание:

Лий Чайлд. Аферата

ИК „Обсидиан“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-278-7

История

  1. — Добавяне

56

Върнах се на масата в момента, в който сервитьорката донесе две парчета прасковен пай и две чаши кафе. Деверо моментално се нахвърли върху своето. Беше с цяла порция пиле пред мен, но продължаваше да изпитва вълчи глад. Предложих й леко редактирана версия на разговора с Лаури. Всъщност казах й всичко, с изключение на думичките Мисури и Карлтън Райли.

— Какво те накара да поискаш информация за жената на име Одри Шоу? — попита ме тя.

— Хвърлих ези-тура — отвърнах. — Шансовете бяха петдесет на петдесет. Приятелката на Бътлър или беше объркала номерата на тестовете, или не беше. А аз не пожелах да правя предположения в едната или в другата посока.

— Помага ли ни тази информация?

Обикновени думи, но с важно значение. Помага ли ни? На нас двамата. На мен не ми помагаше. Поне що се отнасяше до Джанис Мей Чапман. Вече не бях сигурен дали ще ми помогне и за другите две момичета — Розмари Макклачи и Шона Линдзи. Изглеждаха ми по-странни и по-различни в светлината на новините от Лаури. Но това не се отнасяше за Деверо. За нея новините определено бяха полезни. Поне по отношение на Чапман. Защото почти елиминираха вероятността да е имала отношения с някой от местните жители. Докато за мен нещата не стояха така.

— Може и да ни помага — отговорих на въпроса аз. — Стеснява до известна степен разследването ни. В смисъл коя от петте или шестте командни системи ще реагира при проблемите на един американски сенатор?

— Системата за връзки със Сената — веднага отвърна тя.

— Точно там отивам вдругиден.

— А откъде знаеше, че е точно тя?

— Не знаех.

— Би трябвало.

— Избрах я случайно. Нуждаех се от причина да се появя там.

— Чакай, чакай — спря ме тя. — В това няма никакъв смисъл. Защо й е на армията да се забърква в любовните истории на някакъв сенатор? Това е цивилен проблем. Искам да кажа, че отделът за връзки със Сената едва ли ще тръгне да търси изгубените ключове от колата на всеки политик, с когото поддържа контакти. Трябва да има нещо друго. Нещо, което има връзка с военните. Но аз не виждам такова в отношенията на цивилен сенатор с неговата цивилна бивша приятелка, независимо къде живее тя.

Не отговорих.

— Нима искаш да кажеш, че има такава връзка? — изгледа ме тя.

— Не казвам нищо, дори и в буквалния смисъл на думата — рекох. — Наблюдавай устните ми. Не се движат, нали?

— Няма начин да има връзка. Чапман не е била военнослужеща. А доколкото си спомням, в армията няма сенатори.

Не казах нищо.

— Дали пък не е имала брат военен? А може би братовчед или друг роднина? Господи, нима баща й е бил военен? Сега трябва да е някъде около шейсет. Да служиш на тази възраст означава, че изпитваш удоволствие. Тоест да си много старши офицер. Такава ли е работата? Нима Чапман ще се окаже генералска дъщеря? Или Шоу, ако това е истинското й име…

Продължавах да мълча.

— Според Лаури е получила стажантското място в Сената благодарение на връзките на фамилията, нали така? Какво друго може да означава това? Вероятно чрез действащ сенатор, който дължи някаква услуга. А това е сериозна работа. Бащата трябва да е поне генерал-лейтенант.

Не казах нищо.

Тя се вторачи в мен.

— Да позная ли какво си мислиш?

Не отговорих.

— Че нещо не съм разбрала, ето какво! — тръсна глава тя. — Мислиш, че съм тръгнала по погрешна следа. Чапман няма роднини в униформа. Става въпрос за нещо друго.

Продължавах да мълча.

— Може би е обратното — промълви след известно време тя. — Може би сенаторът има някой близък в униформа.

— Пропускаш най-важното — обадих се аз. — Ако Джанис Мей Чапман се е превърнала в неочакван проблем, изискващ бързо решение, защо е била убита по начина, по който са убити другите две момичета шест и девет месеца по-рано? Които нямат нищо общо?

— Нима твърдиш, че е било случайност, която няма връзка със сенаторската писта?

— Възможно е — отвърнах.

— Тогава за какво е цялата паника?

— Защото се опасяват от рикошети. В най-общ смисъл. Не искат никакви петна, особено върху определена бойна част.

— В която служи роднината на сенатора?

— Дай да не тръгваме в тази посока.

— Но преди не са се опасявали от рикошети. Нито преди шест, нито преди девет месеца.

— Защото не се подозирали за тези убийства. И защо да се тревожат от тях? После се появява Чапман с две причини да привлече вниманието им. Името й фигурира в досиетата и е бяла.

— Ами ако не е случайност?

— Значи някой там е много умен. Справя се с внезапно възникнал проблем, като копира почерка на две предишни убийства, нямащи никаква връзка помежду си. На това му се вика перфектен камуфлаж.

— Може би искаш да кажеш, че убийците са били двама?

— Възможно е — кимнах. — Макклачи и Линдзи са станали жертва на обикновени престъпления, които убиецът на Чапман копира.

Доядохме десерта и изпихме кафето. Деверо каза, че трябва да свърши някаква работа, а аз я попитах ще има ли нещо против, ако поговоря още веднъж с Емелийн Макклачи.

— За какво? — попита тя.

— За гаджета. Възможно е Линдзи и Чапман да са излизали с един и същ военнослужещ, който е имал синя кола. Чудя се дали Макклачи няма да предложи дори троен залог.

— Много е далеч, за да стигнеш пеша.

— Ще мина напряко — казах.

Местната география вече започваше да се оформя в главата ми. Нямаше смисъл да обхождам трите страни на един квадрат, за да стигна до колибата на Макклачи — отначало на север по пътя за Келам, после на изток и най-накрая на юг. По-лесно беше да прекося железопътната линия някъде встрани от прелеза, поемайки право на изток. Само към едната страна на квадрата.

— Бъди внимателен с нея — рече Деверо. — Все още е много разстроена.

— Винаги ще бъде разстроена — кимнах аз. — Тези неща не минават лесно.

— И не й говори нищо за бременност.

— Няма.

 

 

Поех на юг по главната улица, към къщата на доктор Мириам. Но идеята ми беше да свърна на изток още преди да я стигна. Подобна възможност ми се разкри след около триста метра — под формата на черен път, който чезнеше между дърветата. Десет метра навътре в него се виждаше ръждясал противопожарен кран — сигурен знак, че нагоре имаше някакви къщи. Първата от тях се оказа на трийсетина метра по-нататък. Паянтова и порутена, но населена. Отначало си помислих, че е обитавана от роднини на братовчедите Маккини, защото беше достатъчно скапана, а на изсъхналата трева отпред беше паркиран черен пикап с боядисана на ръка кабина. Но пикапът беше друга марка, с други размери и друга възраст. Само поддръжката му беше същата. Тук, в североизточната част на Мисисипи, очевидно не си падаха по бояджийските пистолети.

Минах покрай още две къщи, които по нищо не се различаваха от първата. Но най-зле се оказа четвъртата. Тя беше изоставена, с почти скрита в тревата пощенска кутия. Алеята за коли също беше обрасла с треволяци, такова беше състоянието и на прозорците и входната врата. От отводнителната канавка стърчаха бурени, по стените зеленееше плесен, а от пукнатините в основите излизаха растения, дебели колкото китката ми. Стоях в центъра на двуакров терен, който някога вероятно е бил поляна или пасище, но в момента беше само изоставена земя, покрита с храсталаци и дръвчета, някои от които бяха достигнали височина два метра. Мястото беше необитавано от дълго време. Може би две години и повече.

Но на завоя в началото му личаха сравнително пресни следи от автомобилни гуми.

Сезонните дъждове бяха отмили почвата от леките възвишения. В наводнените канавки покрай пътя и алеята проблясваха дълбоки кални локви. На места калта беше изсъхнала и напукана от горещините като току-що изсипан от чувала цимент. Именно върху нея личаха двойните следи от гуми. Веднъж навътре в алеята, после обратно. Широки гуми с нормална шарка. Не нови, но добре напомпани. Следите им се очертаваха съвсем ясно. Определено бяха оставени след последния дъжд.

Заобиколих, за да не оставям диря в близост до отпечатъците на гумите. Прескочих канавката и започнах да си пробивам път сред избуялата до кръста трева по посока на алеята. Ясно виждах смачканите от гумите стебла, по които блестеше зеленикава мъзга. Някои по-яки растения бяха останали цели и бяха отскочили обратно нагоре. По листенцата им личаха петънца моторно масло.

Беше ясно, че водачът на неизвестния автомобил не е влизал в къщата. За това свидетелстваха недокоснатите бурени пред вратата и прозорците. По тази причина аз ги подминах и продължих нататък към някакъв навес за трактор. Пространството зад него се оказа оградено от три страни с дървета. Голо и самотно, оставено във властта на птиците, две от които се виеха в небето над главата ми. Бяха лешояди с големината на пуйки.

Продължих напред към отдавна изоставената зеленчукова градина, оградена с ръждясали колчета срещу заешки набези. Само археолог можеше да разкрие какво точно се е отглеждало тук. Но не и аз. В дъното се виждаше издължена могила, покрита със сочна тъмнозелена растителност. Може би отдавна неподрязвани декоративни храсти, зад които стърчаха две помощни постройки, разположени така, че да не се виждат от къщата. Първата представляваше стар дървен навес, прогнил и срутен в едната си част.

Втората беше място за дране на дивеч, най-вероятно елени.