Лий Чайлд
Аферата (74)

74

— А сега предстои най-тънката част — поясни тя. — Всичко опира до инерцията.

Едновременно с тези думи завъртя волана силно наляво. Предното дясно колело слезе от дясната релса в момента, в който рязко подаде газ. Тласъкът на ускорението принуди лявото предно колело да прескочи лявата релса. За миг колата се разтресе. Кракът й продължаваше да подава газ, но вече значително по-леко. Останалите три колела покорно повториха действията. Две, три, четири. Разнесе се острото скърцане на гумите, които се триеха странично в стоманата. В следващия миг колата подскочи и спря върху спечената земя встрани от линията. Съвсем близо до нея, абсолютно успоредно. Камъните на баластрата се оказаха на малко повече от метър от страничното ми стъкло.

— Обичам това място — рече Деверо. — Няма друг начин да се стигне до него заради канавката. Но си струва труда. Доста често идвам тук.

— В полунощ? — попитах.

— Винаги — отвърна тя.

Обърнах се и погледнах през задното стъкло. Пътят се виждаше на разстояние четирийсет-петдесет метра. Отначало нищо не се случи. Никакъв трафик. После блеснаха фаровете на някаква кола, която се движеше от изток на запад. От Келам към града. Беше голяма, с допълнителни прожектори на покрива и изрисуван щит на страничната врата. Движеше се с висока скорост.

— Пелегрино — рече тя, последвала примера ми да се обърне назад. Беше съвсем близо до мен. — Вероятно е бил на две крачки от тук. Изчакал е последната кола с войници, преброил е до десет и е стъпил на газта.

— Бътлър беше паркирал пред портала на Келам — съобщих аз.

— Точно така — кимна тя. — На него му предстои истинското надбягване. А нашата съдба е в неговите ръце. Подмине ли ни, мога да ти гарантирам, че оставаме съвсем сами на света. Градчето е малко, Ричър. Във всеки момент знам кой къде се намира.

Часовникът в главата ми показваше единайсет и четирийсет и девет. Начинанието на Бътлър изискваше сложни калкулации. Той се намираше на пет километра от прелеза и нямаше да се поколебае да кара със сто. Което означаваше, че ще стигне у дома след три минути. Но стартът на въпросните три минути можеше да бъде даден едва след като последният автомобил с военнослужещи се прибере в Келам. Или поне ако фаровете му се появяха в далечината. Но човекът зад волана може би щеше да кара бавно, защото едната му ръка е заета от бутилка бира. А може би защото вече виждаше патрулката на Бътлър, заплашително спряла встрани от пътя. Всичко това ме доведе до заключението, че помощник-шерифът ще приключи състезанието след единайсет минути, точно в полунощ. И го изрекох на глас.

— Не, той вече трябва да е напуснал поста си — отвърна Деверо. — Последните десет минути бяха почти спокойни. По мое мнение е напуснал портала още преди пет минути. Със сигурност не е много далеч от Пелегрино.

Продължихме да наблюдаваме пътя.

Всичко беше спокойно.

Отворих вратата и слязох. Покатерих се на насипа и стъпих на чакъла. Лявата релса проблясваше на лунната светлина на по-малко от метър от мен. Изчислих, че влакът се намира на петнайсет километра южно от прелеза. В момента може би пресичаше Мариета.

Деверо също слезе от колата. Срещнахме се зад багажника. Единайсет и петдесет и една. Още девет минути. Наблюдавахме пътя.

Всичко беше спокойно.

Деверо се обърна, отвори задната врата и огледа седалката.

— За всеки случай — промърмори. — По-добре да сме готови.

— Тясно е — рекох.

— Май не обичаш да го правиш в коли, а?

— Не са достатъчно широки.

Тя погледна часовника си.

— Няма да стигнем навреме до „Тусейнтс“.

— Да го направим направо тук, на земята.

На лицето й се появи усмивка.

— Това ми звучи добре. Като Джанис Чапман.

— Ако изобщо го е направила.

Свалих куртката си и я разстлах върху тревата.

Усмивката й стана по-широка.

Пътят беше все така пуст.

После от изток изплува сиянието на фарове.

— Добрият стар Бътлър — прошепна тя.

Сиянието стана по-ярко. Тишината на нощта се наруши от грохота на двигател и пърпоренето на гуми. После сиянието се превърна в два отделни лъча, а грохотът нарасна. Секунда по-късно колата на Бътлър прескочи прелеза с глух тътен, без изобщо да намали. Задницата й се вдигна във въздуха и се стовари на асфалта. Гумите изквичаха сред облак прах. После Бътлър изчезна.

Още четири минути.

Нямаше време за изтънченост и елегантност. Изритахме обувките, смъкнахме панталоните и зарязахме всякакво благоразумие, присъщо на зрелите хора, подчинявайки се на животинските инстинкти от най-чиста проба. Деверо се просна по гръб върху куртката ми, а аз се стоварих върху нея, надигнах се на ръце и потърсих сиянието на прожектора в далечината. Но него все още го нямаше. Оставаха три минути.

Бедрата й се увиха около кръста ми и започнахме. Бързо и грубо още от първия миг. С нетърпеливо, отчаяно и неистово темпо. Тя стенеше и пъшкаше, главата й се въртеше във всички посоки, пръстите й се забиваха в тениската ми с огромна сила. Сякаш искаше да я разкъса. Целувахме се страстно, задъхано, безпаметно. Гърбът й се изви в дъга, главата й се заби в земята, оголвайки шията. Очите й бяха широко отворени, сякаш за да не пропуснат нищо от света, преобърнат наопаки.

После земята започна да се тресе.

Точно както преди. Отначало леко, след това на трусове, като началото на далечно земетресение. Чакълът на насипа се раздвижи, потраквайки едва доловимо. Траверсите започнаха да вибрират. Земята под дланите и коленете ми сякаш оживя, релсите запяха странната си песен. Тъничка, монотонна, настоятелна. Вдигнах глава, изпуснах въздуха от гърдите си, примигнах няколко пъти и напрегнах взор. Към сиянието на мощния прожектор. На двайсетина метра в южна посока се очерта старата водна кула. Конструкцията й се тресеше, гуменият хобот се люлееше. Земята под нас пулсираше все по-силно. Релсите виеха. Разнесе се писък на локомотивна свирка, силен, продължителен, отчаян. Сигналните звънци на прелеза задрънчаха. Влакът се приближаваше бързо. Могъщ, грамаден, неудържим. Летеше с безумна сила и невъобразим грохот.

Сякаш настъпваше краят на света.

Земята под нас се тресеше толкова мощно, че телата ни подскачаха във въздуха. Връхлетя ни ударната вълна, тласкана от локомотива. Огромните му стоманени колела се стрелнаха по релсите само на метър и половина от главите ни. Следваше безкрайната върволица от вагони, които се клатеха и блъскаха като някакво желязно стадо. Сиво и безлично под лунната светлина. Замряхме на тревата, вкопчени един в друг. Така изтече цяла минута, изпълнена с оглушителен бумтеж и скърцане на метал. Земята продължаваше да се тресе. От двете страни на линията се вдигаха облаци прах. Деверо отметна глава, нададе беззвучен вик и забарабани с юмруци по гърба ми.

Влакът отмина.

Погледнах след него. Червената светлина на последния вагон се отдалечаваше със сто километра в час. Вятърът замря, земята бавно се успокои. Усещането за далечно земетресение изчезна. Звънците на прелеза млъкнаха, воят на релсите заглъхна. Възцари се тишината на нощта. Телата ни се разделиха, претъркаляйки се встрани. Останахме да лежим по гръб на тревата. Потни, задъхани, изтощени, оглушали, разтърсени от усещания отвън и отвътре. Коленете и дланите ми бяха жестоко наранени. Можех само да предполагам какво е състоянието на Деверо. Обърнах глава да я погледна. В ръцете й смътно проблясваше моята незаконна берета.