Лий Чайлд
Аферата (64)

64

Събудих се в седем и позволих на военното министерство да се погрижи за закуската ми. В осем вече бях на улицата в пълна парадна униформа, освежен от топлия душ. Предполагам, че това е часът, в който започва истинската работа. Насрочена по пладне среща в Пентагона от човек, който идва отдалеч, със сигурност означава, че съм прекарал нощта във Вашингтон, а тукашните хотели са лесни за наблюдение. Този град е такъв. Освен това аз изобщо не криех намеренията си. Това беше причината да очаквам противника още долу, във фоайето. Или на тротоара отпред. Но него го нямаше. Пролетното утро беше прекрасно. Слънчево и топло. Всичко наоколо изглеждаше свежо и красиво. И най-вече невинно.

Тръгнах преднамерено бавно към близката вестникарска будка, откъдето си купих „Уошингтън Поуст“ и „Таймс“, въпреки че в хотела предлагаха всякаква преса. Помотах се доста, докато платя и получа рестото си, но и тук никой не направи опит да се приближи. Отнесох вестниците в близкото кафене и седнах на една масичка на открито.

Никой не ме поглеждаше.

Към десет сутринта вече бях пълен с кафе и изчетох вестниците от кора до кора, но все още никой не проявяваше интерес към мен. Започвах да си мисля, че сам съм се прецакал с избора на хотела. Може би един нормално съмнителен тип би отседнал на друго място, с достатъчно наблюдателен персонал. Оттук стигнах до заключението, че противникът вероятно се прегрупира с оглед нанасяне на удара в самия край на пътуването ми, а не някъде по средата. Което несъмнено би било по-ефективно за него. Те знаеха къде отивам и точно кога ще се появя там.

Това означаваше, че ще ме чакат във или около Пентагона преди дванайсет. В леговището на звяра, където е далеч по-опасно. На само пет километра от тук, но сякаш на друга планета, особено по отношение на начина, по който ще подходят към отстраняването на проблема.

Утрото беше все така прекрасно и аз реших да се поразходя. Очаквах да изгубя свободата си всеки момент и не исках да се лишавам от малките удоволствия. Поех на юг по Седемнайсета улица. Минах покрай административната сграда в съседство с Белия дом, която заемаше далечния край на Елипсата, в близост до парка с музеите. Обърнах гръб на обелиска на Джордж Уошингтън и се насочих към мемориала на Ейбрахам Линкълн. Описах широк кръг около стареца и стъпих на мемориалния мост „Арлингтън“, извит като дъга над пълноводната Потомак. Много хора бяха избрали същия маршрут, но с автомобили. Никой, освен мен не ходеше пеша. Любителите на сутрешните кросове отдавна се бяха прибрали, а тези на вечерните все още бяха на работа.

Спрях по средата и се облегнах на парапета. Задължителна предпазна мярка при прекосяване на мост. Евентуалните преследвачи няма къде да се скрият и са принудени да продължат напред. Но зад мен нямаше никой. Пред мен също. Отделих им пет минути, облегнал лакти на парапета. Като човек, който обича да мисли на спокойствие. Но никой не се появи. Отново се раздвижих. Изминах около триста метра и се озовах във Вирджиния. Порталът на националното гробище „Арлингтън“ се виждаше в далечината право пред мен. Пет минути по-късно минах през него и навлязох в морето от бели камъни. Гробовете бяха навсякъде около мен. Това си оставаше най-добрият път към Министерството на отбраната. През гробищата. За изостряне на перспективите.

Отбих се от пътя си само веднъж, колкото да отдам чест на Джон Ф. Кенеди и на Незнайния воин. Минах зад Хендерсън Хол — залата, която се радваше на най-голяма почит от страна на морските пехотинци — и напуснах гробището през южния портал. Пред очите ми се разкри Пентагонът, най-голямата административна сграда в света. Шестстотин хиляди квадратни метра разгъната застроена площ, трийсет хиляди служители, над двайсет и седем километра коридори, но само три външни врати. Аз, разбира се, предпочитах онази в югоизточната част. По очевидни причини. Затова описах широк кръг, придържайки се на почетно разстояние от нея. Предпазливостта ми нарасна многократно. В крайна сметка успях да се присъединя към тънката нишка хора, която се точеше от изхода на метрото. И която видимо надебеляваше с приближаването си към входа. Беше съставена от подходящите хора, особено за моите намерения. Трябваха ми свидетели. При арестите винаги могат да се очакват инциденти. Някои стават случайно, други нарочно.

Но с мен всичко мина добре въпреки леката несигурност във фоайето. Оказа се, че групата мъже, която се появи там, е само подкрепление на охраната, а не екип за моето арестуване. Извънредна смяна, в името на сигурността. Толкоз. Добрах се без проблеми до 3C315. Кабинетът на Джон Джеймс Фрейзър, офицер за връзки със Сената. Вътре нямаше други хора. Беше сам. Каза ми да затворя вратата. Направих го. Каза ми да седна. Подчиних се.

— Какво ми носиш? — попита той.

Не отговорих. Нямаше какво да кажа. Изобщо не бях очаквал да стигна чак до тук.

— Добри новини, надявам се.

— Никакви новини — отвърнах.

— Каза, че разполагаш с името. Така гласеше съобщението ти.

— Не разполагам с никакво име.

— Тогава защо пожела да ме видиш?

Забавих се само за част от секундата.

— Реших да ускоря нещата — рекох.

Това беше мигът, в който разговорът зацикли. Наистина нямаше какво повече да си кажем. Фрейзър направи сериозни усилия да се покаже толерантен. И търпелив. Нарече ме параноик, после се посмя на разочарованието ми от липсата на арест. След това се опита да бъде загрижен. Може би за здравословното ми състояние. И със сигурност за външния ми вид. За дългата коса и наболата брада. За целта използва грубия мъжкарски глас на чичото, който мъмри любимия си племенник:

— Изглеждаш ужасно! — отбеляза той. — Тук имаме бръснарници. Използвай някоя от тях!

— Не мога. Трябва да изглеждам именно така.

— Заради ролята ти под прикритие?

— Да — отвърнах.

— Само дето не си съвсем под прикритие, нали? Чух, че веднага си бил разкрит от тамошния шериф.

— Въпреки това трябва да поддържам ролята си. Заради местните. В момента армията не се радва на особена популярност там.

— Това вече няма значение, защото очаквам да бъдеш отзован всеки момент. Фактически съм учуден, че още не са те изтеглили. Кога получи последните си заповеди?

— Защо ще ме изтеглят?

— Защото проблемът в Мисисипи е на път да бъде решен.

— Така ли?

— Да. Стрелбата край периметъра на Келам е демонстрация на злоупотреба със сила от страна на неофициални и неоторизирани паравоенни формации от друг щат. Властите в Тенеси ще имат грижата, а нашите правомощия са ограничени и няма да им попречим.

— Те са изпратени там със специална заповед.

— Не мисля така. Става въпрос за групи, които използват нелегални комуникации. По всичко личи, че инициативата им ще се окаже цивилна, без отношение към армията.

— Не съм съгласен.

— Проблемът не подлежи на обсъждане. Фактите са си факти. Страната е наводнена с подобни формации, които определят целите си самостоятелно. В това няма никакво съмнение.

— Ами трите убити жени?

— Мисля, че извършителят вече е идентифициран.

— Кога?

— Преди около три часа, доколкото съм осведомен.

— Кой е той?

— Не разполагам с подробностите.

— Някой от нашите?

— Не. Става въпрос за местен човек. От Мисисипи.

Замълчах.

— Но както и да е — смени тона Фрейзър, — благодаря ти, че дойде.

Не казах нищо.

— Срещата ни приключи, майоре.

— Не, господин полковник — отвърнах. — Срещата ни не е приключила.