Лий Чайлд
Аферата (10)

10

Две минути и двеста метра по-късно стигнах до железопътната линия. Най-напред зърнах предупредителния знак на банкета. На едната от двете диагонално кръстосани летви пишеше ЖП, а на другата — ПРЕЛЕЗ. Металният прът, на който се държаха, беше оборудван с червени лампи, а някъде наблизо трябваше да има електрически зумер, затворен в метална кутия. Канавките от двете страни на пътя свършваха на двайсетина метра по-нататък. Зад тях се виждаше насип. Линията проблясваше смътно на лунната светлина. Две не съвсем успоредни и не съвсем прави релси, които чезнеха в посока север-юг. Изглеждаха стари и износени, отчаяно нуждаещи се от ремонт. Чакълът на насипа беше разпръснат неравномерно, отъпкан и обрасъл с треволяци. Изправих се между релсите и погледнах в едната, а след това и в другата посока. На двайсет метра вляво тъмнееше грамадата на полуразрушена водна кула, от която все още висеше широк, наподобяващ слонски хобот маркуч. Някога трябва да е била свързана с големия извор в покрайнините на Картър Кросинг, от който е черпела вода за вечно жадните парни локомотиви, които са минавали оттук.

Завъртях се на 360 градуса в мрака. Нищо наоколо не помръдваше. Във въздуха се усещаше миризма на изгоряло. Може би от дърветата северно от прелеза, подпалени от смачканата кола. От изток долиташе различна миризма на изгоряло, без съмнение от барбекю. Там някъде се намираше другият квартал, напълно скрит в мрака. За него свидетелстваше единствено горската просека, през която минаваше шосето. Нищо друго.

Тръгнах обратно по твърдата настилка с мисълта за парче пай. В далечината проблеснаха фарове. Голяма кола или малък пикап. Движеше се бавно, право към мен. За миг останах с впечатлението, че ще завие по главната улица, но в последния момент промени намерението си. Може би защото фигурата ми попадна в обсега на фаровете. Продължавах да крача срещу тях. Не след дълго от мрака изплуваха очертанията на пикап с тъпа муцуна, който се поклащаше по неравностите на пътя. Фаровете му се тресяха. Дочух тихото задавено боботене на стар двигател.

Пикапът прекоси осовата линия и спря в насрещното платно на седем-осем метра от мен. Двигателят продължи да работи. Фаровете ми пречеха да видя човека в кабината. Продължих напред. Нямах никакво намерение да се отбивам в крайпътните храсталаци. Банкетът и без това беше тесен, да не говорим за дълбоката канавка вдясно. Волю-неволю, трябваше да мина на сантиметри от шофьорската врата. Когато разстоянието между нас стана три метра, човекът зад волана свали страничното стъкло и опря китка на рамката. Лакътят му щръкна навън. Отразената светлина на фаровете беше достатъчна, за да видя лицето му. Беше цивилен. Едър бял мъж, облечен с тениска с навити ръкави. Ръката му беше космата и татуирана. Дългата му коса беше сплъстена, немита поне от седмица.

Възможностите бяха три.

Първо, да спра и да завържа разговор.

Второ, да се отбия в храстите между платното и банкета и да го заобиколя.

Трето, да му счупя ръката.

Избрах първата възможност и спрях, но без да подхващам разговор. Просто стоях и чаках.

Седалката до шофьора се оказа заета. Мъжът на нея също беше космат, татуиран и некъпан, с мръсна коса. Приличаше на онзи зад волана, но без да бъде негово копие. Може би бяха братовчеди или братя. И двамата ме гледаха втренчено, с онова особено нахалство, с което в някои кръчми посрещат непознатите посетители. Отвърнах на погледите им, без да мигна. Просто не бях от тоя тип посетители.

— Кой си ти и къде отиваш? — обади се мъжът зад волана.

Нямах намерение да кажа каквото и да било. Не обичам да говоря. Ако се налага, като нищо бих могъл да мълча до края на живота си.

— Зададох ти въпрос — рече шофьорът.

Въпросите бяха два, задник, помислих си аз. Но не отговорих. Никак не ми се искаше да го удрям. Не и с ръце. Не съм маниак на темата чистота, но ако се наложеше да фрасна мазната муцуна насреща ми, със сигурност щяха да ми потрябват доста вода и хубав сапун. Особено предвид факта, че съвсем наблизо ме очакваше апетитно парче пай. Затова реших, че ще е по-добре да го наритам. В главата ми изплуваха нужните движения: той слиза от пикапа, заобикаля отворената врата и тръгва към мен. След което рухва на банкета и започва да плюе и повръща, притиснал слабините си с ръце.

Нищо особено като изпълнение.

— Говориш ли английски? — попита ме шофьорът.

Продължих да мълча.

— Може да е мексиканец — обади се спътникът му.

— Мексиканец ли си? — попита шофьорът.

И този път не отговорих.

— Не ми прилича на мексиканец — каза той. — Много е едър.

В общи линии логичен коментар, въпреки че бях чувал за някакъв човек от Мексико на име Хосе Калдерон Торес, който бил висок два и двайсет и три, тоест цели трийсет сантиметра повече от мен. Спомних си и за друг мексиканец на име Хосе Гарсес, участник в Олимпиадата в Лос Анджелис, който без никакви усилия беше изтласкал над главата си тежест от двеста и четирийсет килограма — колкото вероятно тежаха двамата мазници в кабината, взети заедно.

— От Келам ли идваш? — попита шофьорът.

Съществува опасност от вражда между местните и обитателите на базата, беше казал Гарбър. Неизбежното кастово разделение. Тези двамата може би бяха познати на Джанис Мей Чапман. Може би не са разбирали защо е излизала с войници, а не с тях. Може би никога не се бяха поглеждали в огледалото.

Не казах нищо, но и не направих опит да си тръгна. Не исках този пикап да поеме след мен. Не и на този пуст и тъмен път. Стоях на място и гледах непознатите право в очите — първо единия, после другия. Лицето ми не изразяваше нищо повече от искреност, скептицизъм и може би лека ирония. Това изражение обикновено работеше. И провокираше някои хора.

Пръв беше провокиран спътникът на шофьора.

Той свали стъклото и промуши туловището си навън. Почти до кръста, за да може да ме вижда над покрива на пикапа. Едната му ръка се хвана за рамката на каросерията, а другата рязко замахна към мен, сякаш държеше камшик.

— На теб говорим, задник!

Продължавах да мълча.

— Пречи ли ми нещо да сляза и да те наритам? — зададе следващия си въпрос той.

— Пречи ти — наруших мълчанието си аз. — Двеста и шест причини.

— К’во?

— Толкова са костите в тялото ти. Мога да ги натроша всичките, преди да ме докоснеш.

Това изявление задейства шофьора, който се почувства длъжен да приеме предизвикателството.

— Мислиш ли? — подхвърли той, надвесвайки се от своя прозорец.

— Мисля — кимнах аз. — Понякога по цял ден. Да знаеш, че е много полезно.

Това го накара да млъкне и да направи опит да вникне в казаното. Устните му се размърдаха, сякаш да преповторят това, което чуваше.

— Предлагам всеки да си върви по пътя — добавих. — Къде живеете, момчета? — Сега вече аз задавах въпросите. — Преди малко останах с впечатлението, че се готвите да завиете по главната. Това ли е посоката ви?

Мълчание.

— Какво, да не сте бездомници? — попитах.

— Имаме си дом — отвърна шофьорът.

— Къде?

— На километър и половина от тук.

— Ами тогава се прибирайте. Гледайте телевизия, пийте бира. А мен ме оставете на мира.

— От Келам ли си?

— Не съм — отвърнах аз.

Двамата млъкнаха, после бавно се вмъкнаха обратно в кабината. Като чифт спукани балони. Скоростната кутия изскърца и включи на заден. Пикапът подскочи и започна да лъкатуши по платното, после се завъртя на 180 градуса с помощта на ръчната спирачка. Гумите изсвириха, вдигайки облачета прах. Червените стоп-светлини мигнаха за миг и изчезнаха зад тъмната грамада на сградата, в която се помещаваше шерифската служба. Изпуснах въздуха от дробовете си и продължих напред. Всичко се размина без поражения. Най-добрият бой е онзи, който си успял да избегнеш, каза ми преди време един умен мъж. Съвет, който невинаги съм следвал, но в този случай бях много доволен, че си тръгвам с чисти ръце. Както в буквалния, така и в преносния смисъл.

После насреща ми се появи още една кола, която повтори маневрите на пикапа — тръгна да завива, после забави ход и се насочи право към мен. Беше патрулка. Разбрах това по формата и размерите й. А също и от специалните светлини на покрива. Отначало помислих, че Пелегрино е тръгнал на нощна обиколка, но когато колата приближи и изключи фаровете си, зад кормилото се очерта фигурата на жена. Внезапно изпитах чувството, че Мисисипи може да се окаже и един доста интересен щат.