Лий Чайлд
Аферата (15)

15

В крайна сметка открих останките от колата на двеста метра в северна посока. Почти целият път до там беше осеян с отломки. Натрошени стъкла проблясваха на лунната светлина, сякаш разпръснати от гигантска ръка. Сред тях стърчеше част от хромирана броня, сгъната по средата под формата на V. Беше се забила в земята като някаква стреличка за дартс с гротескна форма. Имаше и колело, останало без тас. Колосален сблъсък, в резултат на който колата беше литнала като бейзболна топка, изстреляна с всичка сила. С ускорение от нула до сто в рамките на миг.

Предположих, че е била паркирана на релсите на около двайсет метра северно от водната кула. Там можеха да се видят първите парченца стъкло. Представих си, че при удара на локомотива колата е летяла над петдесет метра, след което е паднала на земята и е започнала да се търкаля. Може би странично, превъртайки се от колелата на покрива и обратно, може би надлъжно, с муцуната напред. По мое мнение се бе разпаднала още при първия удар. Като при експлозия. А частите й се бяха разпръснали наоколо при търкалянето. Вероятно по същото време се бе възпламенило и горивото. Храсталаците край последните петдесет метра бяха силно обгорели, но най-големи бяха пораженията по дърветата, в които се беше удряла смачканата каросерия. От тях бяха останали само черни стволове и голи клони. Имах познати експерти по палежите, които биха могли да изчислят оборотите на търкалянето само от пътя на запаленото гориво.

Пелегрино твърдеше, че колата е синя; но той я беше виждал на дневна светлина. За мен беше пепеливосива под бледите лъчи на луната. Не успях да открия нито сантиметър незасегната от огъня повърхност, запазила следи от боя. Пред очите ми лежеше смачкана и тотално изгоряла купчина желязо. Бях се приготвил да я възприема като останки от автомобил просто защото не можех да си представя какво друго може да бъде.

Ако някой бе имал за цел да заличи някакви улики, успехът му беше пълен.

 

 

Прибрах се в хотела точно в един след полунощ и веднага си легнах. Нагласих будилника в главата си на седем сутринта. Вероятно по това време и Деверо щеше да е на крак, подготвяйки се за поредния работен ден, който би трябвало да започва в осем. Очевидно не беше от жените, които не държат на външния си вид, но едновременно с това беше служила в морската пехота, което означаваше прагматизъм. Заключението ми беше, че сутрешният й тоалет няма как да отнеме повече от час. Ако се събудех в седем, имах всички шансове да я хвана на закуска в съседното заведение. Дотам се простираха непосредствените ми планове. Нямах никаква представа какво ще й кажа.

* * *

Но стана така, че не спах до седем. Събудих се в шест от силно чукане по вратата. Не изпитах никакво въодушевление. Измъкнах се от леглото, навлякох панталона и отидох да отворя. Беше старецът. Съдържателят на хотела.

— Мистър Ричър? — попита той.

— Да?

— Радвам се, че попаднах на точния човек — рече той. — В този ранен час, имам предвид. Но винаги е добре да си сигурен.

— Какво желаете?

— Както вече ви казах, най-напред исках да установя самоличността ви.

— Искрено се надявам, че това не е истинската причина да ме събудите по никое време. В хотела пребивават само двама гости, като другият определено не може да бъде наречен мистър.

— Търсят ви на телефона.

— Кой?

— Чичо ви.

— Чичо ми?!

— Да, чичо ви Леон Гарбър. Каза, че е спешно. А ако съдя по тона му, и много важно.

Навлякох тениската и последвах съдържателя, шляпайки с боси крака по стъпалата. Той отвори вратата встрани от рецепцията и ме въведе в канцеларията. Вътре имаше махагоново бюро с телефон върху плота. Слушалката беше свалена.

— Моля, чувствайте се като у дома си — покани ме с широк жест възрастният мъж, после излезе и затвори след себе си.

Аз седнах на стола му и взех слушалката.

— Ало?

— Добре ли си? — попита Гарбър.

— Добре съм. Как ме откри?

— Чрез указателя. В Картър Кросинг има само един хотел. Всичко наред ли е?

— И още как.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Питам, защото трябваше да докладваш всяка сутрин в шест.

— Тъй ли?

— Така се разбрахме.

— Кога?

— Вчера разговаряхме в шест. Преди да тръгнеш.

— Вярно, но не сме се разбирали да говорим всеки ден в шест.

— Вчера се обади по обед. Каза, че ще се обадиш и днес.

— Не съм казал кога.

— Мисля, че каза.

— Нещо бъркаш. Какво искаш?

— Тая сутрин си кисел.

— Легнах си късно.

— Какво си правил?

— Поогледах се.

— И?

— Забелязах две неща — казах аз.

— Какви неща?

— Ами такива, които предизвикват специален интерес.

— Свързани ли са с някакъв напредък?

— На този етап са само въпроси. Напредъкът може да дойде с отговорите. Ако изобщо ги получа.

— Засега Мънро не е стигнал доникъде в Келам — поясни Гарбър. — Нещата май ще се окажат по-сложни, отколкото си представяхме.

Не отговорих. Гарбър изчака за миг.

— Хей! Какво значи ако изобщо получиш отговорите? Продължавах да мълча.

— А защо ходиш на оглед посред нощ? — добави той. — Не беше ли по-добре да изчакаш да съмне?

— Запознах се с шерифа — казах.

— И?

— По-различен е от очакваното.

— По какъв начин? Изглежда ти честен мъж?

— Жена е. Баща й е бил шериф преди нея.

Гарбър замълча.

— Не ми казвай, че те е разкрила — изпъшка той.

Не отговорих.

— Боже Господи! — възкликна той. — Това трябва да е нов световен рекорд! За колко време те разкри? За десет минути? За пет?

— Служила е във ВП на морската пехота — рекох. — На практика е една от нас. Знаеше предварително и просто ме чакаше. За нея това е бил предвидим ход.

— Какво ще правиш?

— Не знам.

— Ще те изолира ли?

— По-лошо. Ще ме изхвърли.

— Не бива да го позволяваш! Няма начин! Трябва да останеш там и толкова! Чуваш ли? Имаш заповед да останеш! Тя не може да те изхвърли. Това е въпрос на граждански права. Право на свободно придвижване. Живеем в свободна страна, следователно оставаш. Ясно ли е?

Затворих телефона и се замислих. После намерих в джоба си банкнота от един долар и я оставих на бюрото. За покриване на един междуградски разговор. Набрах Пентагона. Там има много телефони и много телефонисти. Избрах един, който винаги отговаряше. Помолих го да звънне в офиса на Джон Джеймс Фрейзър. Просто да проверя дали ще извадя късмет. Офицерът за връзки със Сената. Не очаквах да е там в този ранен час, но той вдигна. Което беше многозначително. Представих се и добавих, че имам новини.

— Трябва да имаш, иначе нямаше да се обадиш — отвърна той.

— Получих предупреждение.

— В какъв смисъл?

— Видях едно-две неща, от които личи, че ситуацията ще стане сериозна. Гадна, шантава, с всички шансове да остане по вестниците цял месец. Има опасност да бъдем очернени, дори ако се окаже, че убийството няма нищо общо с Келам. Достатъчно е, че става въпрос за инцидент, случил се близо до нея.

— Колко гадна? — попита след кратка пауза Фрейзър.

— Потенциално много.

— Това предчувствие ли е? То има ли нещо общо с Келам?

— Рано е да се каже.

— Имам нужда от помощ, Ричър. Най-вероятното ти предположение?

— На този етап не виждам да са замесени военните.

— Това е добра новина.

— Само предположение — поправих го аз. — Още е рано да палиш пурата си.

 

 

Нямаше смисъл да се връщам в леглото. Вече беше късно. Измих си зъбите, взех душ и започнах да се обличам, дъвчейки дъвка. После застанах до прозореца да наблюдавам изгрева. Светът бавно се разширяваше. Главната улица постепенно изплува пред очите ми в целия си блясък. Храсти, ливади и гори във всички посоки.

Седнах на единствения стол и зачаках. Надявах се да чуя Деверо, когато тръгне да слиза към колата си, паркирана почти под прозореца ми.