Лий Чайлд
Аферата (71)

71

Очевидно военните инженери се бяха погрижили за достъпа до Келам не само от изток, но и от запад. Пътят в двете посоки беше абсолютно един и същ — по ширина, вложени материали, плавни завои и начин на строителство. Познах го поне петнайсет километра по-рано. После вдясно се появиха дърветата и оградата. Не ги видях, а по-скоро ги усетих. Това беше югоизточният край на Келам. Най-вдясно в долния край на картата.

Южният периметър се плъзна покрай страничното стъкло на колата. Порталът щеше да се появи всеки момент. Не виждах причини да е на друго място, освен точно в средата на оградата. Военните инженери обичат да е подредено. Ако някъде по пътя се натъкнат на хълм, те ще го изравнят. Ако попаднат на блато, ще го пресушат.

В крайна сметка стигнах до заключението, че все пак са се натъкнали на малка долчинка. Пътят остана равен, но се оказа, че е стъпил на бетонен постамент с височина около два метра. Земята около него оставаше в ниското. После постаментът рязко се разшири надясно, превръщайки се в гигантско бетонно ветрило, издигащо се значително по-високо над околността. Приличаше на подстъп към отделен път, голям колкото футболно игрище. Може би и по-голям, леко стесняващ се в далечината. Беше разположен под прав ъгъл на стария път, но без отсечени краища. Което означаваше без остри завои. Удобен за много по-големи и по-тежки превозни средства от някакъв обикновен бюик.

Макар и широк, новият път свършваше само петдесет метра по-нататък, пред портала на Келам. Едно наистина внушително съоръжение. Това личеше отдалеч. Порталът беше по-здрав и солиден от всички, които бях виждал досега. Отлично укрепен от двете страни и с не по-малко солидно караулно, което побираше деветима часовои. Интересите на окръга защитаваше самотната фигура на полицай Гийзър Бътлър, който седеше в колата си, паркирана малко встрани от главния вход — на мястото, на което окръжното шосе се вливаше в армейския път.

Тежките стоманени бариери на портала бяха вдигнати, а по армейския път цареше оживление. Вътрешността на базата беше ярко осветена и кипеше от живот. През портала влизаха и излизаха хора. Не на тълпи, а по-скоро на групички. Предимно с автомобили, но имаше и такива с мотоциклети. Влизащите бяха повече от излизащите просто защото наближаваше десет и половина вечерта, а утре щяха да стават рано. Но имаше и такива, които се придвижваха в обратна посока. Може би инструктори или офицери. Хора с по-лека дневна програма. Натиснах спирачката и поех след две бавно движещи се коли. Миг по-късно от портала излезе още една и се лепна зад мен. Внезапно се озовах в малък конвой, притиснат отвсякъде. Плувахме срещу течението. На запад, към прелеза на железопътната линия. Може би последният от подобни конвои за вечерта.

Усетих, че приближаваме далечния ляв ъгъл на периметъра, и се опитах да открия сляпото петно край оградата, което бях използвал преди два дни. Но тъмнината ми попречи. После излязохме в откритото поле. Насреща се появи патрулката на Пелегрино. Движеше се бавно, опитвайки да укроти потоците автомобили само с присъствието си. Пресякохме квартала на чернокожите, прекосихме прелеза и направихме остър ляв завой на главната улица. Дойде ред да паркираме на отъпканата пръст пред баровете, магазините за авточасти и заложните къщи, пред оръжейните магазини и складовете за стереоуредби втора ръка.

Слязох от бюика и се изправих на празното място между бар „Бренънс“ и паркираните в няколко реда коли. Това беше нещо като площад, на който се срещаха хората, прескачащи от бар на бар. Те се спираха, разговаряха, подхвърляха си шеги и се разделяха, подчинявайки се на някаква странна динамика. Никой не се придвижваше директно от едно място на друго. Всички се мотаеха около колите, потупваха се по гърбовете, обменяха впечатления и оформяха нови компании.

Жените бяха изненадващо много. Никога не си бях представял толкова много на едно място. Нямах идея откъде са дошли. Вероятно от цялата околност. Едни бяха в компанията на войници, други бяха част от смесени групички, а трети — съвсем самостоятелни. Тук имаше стотина мъже и осемдесет жени. Предположих, че по заведенията има поне още толкова. Мъжете очевидно бяха от отряд „Браво“, все още в отпуск и нетърпеливи да наваксат изгубеното време. Такива, каквито очаквах да бъдат. Добри момчета, с отлична физическа подготовка, на сто процента готови да се справят с всякакви задачи, пълни с енергия и доброжелателност, в отлично настроение. Всички бяха облечени в цивилните дрехи, типични за бойците в отпуск — дънки, якета и тениски. Сред тях тук-там се мяркаха и момчета с уморен и угрижен вид, което вероятно означаваше, че все още са на изпитателен срок. Други държаха да са в центъра на вниманието повече от останалите, но в общи линии всички бяха типични представители на войниците отпускари. Шумни, весели, без следа от враждебност. В атмосферата нямаше нищо негативно. Никой не обвиняваше градските власти за продължителното затваряне на базата. Младежите просто се радваха на свободата си.

Въпреки това бях убеден, че местните сили на реда са на крак. Начело с Елизабет Деверо, която със сигурност все още беше на служба. Знаех къде да я намеря, защото знаех какво й трябва: централна позиция, стол, маса и прозорец. И нещо, с което да си запълва времето. Къде другаде можеше да бъде?

Започнах да си пробивам път през навалицата, подминах бар „Бренънс“ и излязох на алеята. Заобиколих пясъчната купчина на Джанис Чапман и последвах компаниите, които се насочваха към главната по уличката между железарията и аптеката. После завих надясно и тръгнах към ресторанта.

* * *

Тази вечер заведението беше почти пълно. Можеше да се каже, че е претъпкано, ако го сравнявах с това, което помнех. Цели двайсет и шест клиенти. Деветнайсет от тях бяха рейнджъри, шестнайсет, заели четири маси за по четирима. Едри мъже, опрени рамо в рамо, които разговаряха на висок глас и постоянно си подвикваха. Сервитьорката неуморно сновеше между тях и кухнята, затрупана с поръчки за питиета и блюда, различни от войнишките порциони. Но изглеждаше щастлива. Базата най-после беше отворила врати, пропускайки навън потока от долари, част от които влизаха в джоба й под формата на бакшиши.

Останалите трима рейнджъри вечеряха в компанията на приятелките си. На масички за двама, доближили глави. И тримата изглеждаха щастливи, приятелките им също. И защо не? Какво по-хубаво от една романтична вечеря в най-добрия ресторант на града?

Възрастната двойка от хотела също беше тук. На обичайната си маса за четирима в дъното, почти скрити от компанията на рейнджърите. Старицата държеше разтворена книга, а съпругът й прелистваше вестника си. Бяха се задържали по-дълго от обичайното. Според мен бяха единствените собственици на бизнес в целия град, които не стояха зад касовите си апарати. Това се дължеше на простия факт, че никой от военнослужещите в Келам не се нуждаеше от стая, а „Тусейнтс“ не предлагаше други услуги. Дори кафе. По тази причина съдържателите на хотела бяха преценили, че е по-добре да изчакат отминаването на шумотевицата в някое познато и безопасно място, вместо цяла вечер да се ослушват зад пердетата.

Майор Дънкан Мънро седеше сам на маса за двама, разположена почти в дъното на салона, край пътеката. Беше облечен в бойна униформа, наведен над чинията си. Явно присъстваше тук за всеки случай, въпреки че участието му в управлението на Келам може би беше приключило няколко часа по-рано. Той беше добър военен полицай. Професионалист до мозъка на костите. Предположих, че ще хване първия самолет, излитащ обратно за Германия.

Разбира се, Елизабет Деверо също беше тук. Седеше сама на маса до прозореца, която никога досега не беше избирала. Бодра, бдителна, също присъстваща просто за всеки случай. С отлична видимост към главната улица, готова да реагира на евентуални безредици. В името на гласоподавателите, естествено. И тя беше с униформа, а косата й беше стегната на конска опашка. Личеше си, че е уморена, но въпреки това беше прекрасна. Гледах я в продължение на цяла секунда. После тя вдигна глава и ме видя. Лицето й разцъфна в усмивка, а кракът й ловко изрита празния стол в съседство.

Поколебах се само за миг. В главата ми се блъскаха объркани мисли. После се насочих към масата.