Лий Чайлд
Аферата (36)

36

Оставихме стариците на верандата и прекосихме улицата, за да огледаме къщата на Чапман. Беше почти същата като на съседките й. Класически тип, построена набързо за уволнените след Втората световна война бойци, които били нетърпеливи да създадат дом и семейство. Така било дадено началото на най-големия бейби-бум в историята на страната. После с течение на времето къщите започнали да се отличават една от друга. Това с пълна сила важеше за тризнаците пред очите ни. Тази на Чапман беше останала скромна и незабележителна, но въпреки това приятна. Някой я беше разкрасил с безвкусна дърворезба, друг беше сменил входната врата.

Качихме се на верандата и аз надникнах през прозореца. Малък почти квадратен хол, обзаведен с почти нови мебели. Диванче-двойка, кресло и малък телевизор, поставен върху нисък скрин. До него имаше видеоплейър и няколко касети. През отворената врата на хола се виждаше част от тесен коридор. Смених позицията и протегнах врат, за да го разгледам по-добре.

— Можеш да влезеш — обади се Деверо зад мен.

— Наистина ли?

— Вратата не е заключена. Така я заварихме.

— Това нормално ли е?

— Не е ненормално. Ключ така и не открихме.

— Дори в чантата й?

— Беше без чанта. Намерихме я в кухнята.

— А това нормално ли е?

— Не е била пушачка — отвърна Деверо. — Положително не е плащала и сметките. За какво й е била чанта?

— Може би за тоалетни принадлежности.

— Двайсет и седем годишните жени не си пудрят носовете през пет минути. Вече не е като едно време.

Отворих входната врата и влязох. Къщата беше чиста и подредена, но въздухът беше тежък и застоял. Подът, килимите, боята по стените — всичко изглеждаше свежо, макар че не беше ново. Коридорът от хола водеше до кухня-трапезария. До нея имаше две спални, вероятно с баня между тях.

— Хубаво местенце — рекох. — Можеш да го купиш, вместо да живееш на хотел.

— С ония стари квачки отсреща, които ще ме наблюдават денонощно? — вдигна вежди Деверо. — Нали ще полудея за една седмица?

Усмихнах се.

— Не бих го купила, дори квачките да ги няма. Не бих могла да живея така. Не съм свикнала.

Кимнах, но не казах нищо.

— На практика не мога да го купя, дори и да искам — добави тя. — Дори не знам дали има наследници. Няма с кого да говоря.

— А завещание?

— Тя е била само на двайсет и седем.

— Някакви документи?

— Засега не сме открили нищо.

— Ипотека?

— В окръга няма ипотечни документи.

— Роднини?

— Никой не си спомня да е споменавала за роднини.

— Какво ще правиш тогава?

— Не знам.

Тръгнах по коридора.

— Разглеждай на воля — подвикна след мен Деверо. — Чувствай се като у дома си. Повикай ме, ако има нещо, което трябва да видя.

Тръгнах да обикалям из стаите. Обзе ме чувството, че съм проникнал незаконно, както винаги когато се озовавах в дома на мъртвец. Тук-там се забелязваха следи от безпорядък. Сякаш домакинята не беше успяла да подреди всичко преди появата на очакван гост. Това придаваше известна топлина на дома, но общото впечатление за безжизненост и пустота беше преобладаващо. Натрапваше се униформеността. Мебелите с еднаква дамаска, вероятно купени от един магазин и изработени от един производител. Килимите с еднаква шарка изглеждаха по същия начин, стените бяха в един и същ цвят. Без картини по тях, без снимки по лавиците. Никакви книги, никакви сувенири за спомен, никакви любими предмети.

Банята беше чиста. Ваната и кърпите бяха сухи. Шкафчето за лекарства над умивалника имаше огледална вратичка, зад която имаше обикновени аналгетици, паста за зъби, дамски превръзки, вода за уста, сапуни и шампоани. В основната спалня нямаше нищо впечатляващо, освен недобре оправеното легло. В другата спалня имаше доста по-тясно легло, очевидно неизползвано.

Кухнята беше оборудвана с всичко необходимо, но аз се съмнявах, че Чапман си е падала по готвенето. Ръчната й чанта беше поставена на плота, опряна в стената на хладилника. Семпла, изработена от кожа, с магнитно капаче. Тъмносиня на цвят. Може би оставена у дома именно поради цвета. Не бях запознат с последните тенденции на модата, но ми се струваше малко вероятно жълтата рокля да отива на синя чанта. Въпреки че подобни цветови комбинации се срещаха често в лентичките за ордени, а жените в униформа, които познавах, бяха готови на убийство да се сдобият с една от тях.

Отворих капачето и надникнах. Вътре имаше тънко кожено портмоне, тъмночервено. Запечатано пакетче носни кърпички, химикалка, няколко монети и трохи. На дъното проблесна автомобилен ключ. Дълъг и назъбен, с вдлъбната пластмасова глава, върху която беше гравирана голяма буква Х.

— Хонда — обади се Деверо, неусетно появила се до мен. — Хонда сивик. Закупена нова преди три години от представителството на „Хонда“ в Тюпълоу. В отлично техническо състояние.

— Къде е? — вдигнах глава аз.

— В гаража — отвърна Деверо и махна към вратата.

Извадих портмонето от чантата. В него нямаше нищо, освен малко пари и шофьорска книжка от Мисисипи, издадена преди три години. Снимката скриваше най-малко половината от привлекателността на Чапман, но въпреки това привличаше погледа. Парите бяха по-малко от трийсет долара.

Върнах портмонето обратно и оставих чантата на мястото й до хладилника. После отворих вратата, която беше посочила Деверо. Зад нея имаше малко мокро помещение с още две врати. Тази отляво водеше към задния двор, а от другата се влизаше направо в гаража. Там нямаше абсолютно нищо, освен хондата. Компактен сребрист автомобил без нито една драскотина. Просто стоеше и чакаше. Студен, търпелив, излъчващ едва доловима миризма на автомобилно масло. Около него имаше само цимент, гладък и добре почистен. Никакви кашони за пренасяне, никакви стари мебели, никакви непотребни вещи.

Абсолютно нищо.

Странно.

Отворих вратата към задния двор и излязох навън. Деверо ме последва.

— Е, какво ти е мнението? — попита тя. — Пропуснала ли съм нещо?

— Да — отвърнах аз. — Има неща, които всеки би трябвало да види.

— Какво съм пропуснала?

— Нищо. Говоря за неща, на които трябваше да обърнем внимание. Точно там е работата. Съвсем конкретни неща, които не видяхме, защото липсват.

— Какви неща? — повтори тя.

— По-късно ще ти обясня — отвърнах аз просто защото в същия миг вниманието ми беше привлечено от нещо друго.