Лий Чайлд
Аферата (72)

72

Отначало Деверо не каза нищо. Само ме оглеждаше. От главата до петите и обратно. Може би защото проверяваше дали съм контузен, а може би защото за пръв път ме виждаше в униформа. Аз все още бях с бойния костюм, който облякох следобед, веднага след като се прибрах от Вашингтон. И вероятно имах съвсем различен вид.

— Тежък ден, а? — подхвърлих.

— И още как — кимна тя. — Особено след десет сутринта, когато отвориха портала. Задръстиха града.

— Някакви проблеми?

— На връщане едва ли някой от тях ще издържи проверка с дрегер, но иначе се държат прилично. Разпоредих на Пелегрино и Бътлър да обикалят района и да следят за нарушения. Просто за всеки случай.

— Видях ги — кимнах аз.

— Какво стана във Вашингтон?

— Нищо особено. Боя се, че не улучих момента. Понякога се случва и така. Човекът, с когото трябваше да се срещна, умря при нещастен случай. И по тази причина не свърших нищо.

— Така и чух — кимна Деверо. — Франсис Нили редовно ме информираше за развоя на събитията, но това беше преди да настъпи лудницата тук. Между осем и десет сутринта си пил кафе и си преглеждал пресата. Но в рамките на тези два часа се е случило нещо. По моя преценка някъде около девет. Може би имейл или нещо подобно. Което е накарало някой да стигне до някакви заключения, защото час по-късно нещата се промениха. Базата възобнови нормалната си дейност.

— Съгласен съм с теб — кимнах аз. — Мисля, че става въпрос за нова информация, пусната тази сутрин. Нещо по-конкретно, а може би и окончателно.

— Знаеш ли какво е то?

— Между другото благодаря ти за проявената загриженост. Наистина ме трогна.

— Нили беше загрижена не по-малко от мен — отвърна тя. — Не й трябваше много, когато й обясних какво си намислил.

— В крайна сметка всичко приключи добре — рекох. — При влизането ми в Пентагона възникна известно напрежение, защото се наложи да изчакам известно време. Използвах входа откъм гробищата, зад Хендерсън Хол. Сещаш ли се?

— Естествено. Стотици път съм минавала оттам. Има един страхотен военен магазин, в който човек се чувства като на Пето Авеню.

— Там говорих с един човек. За теб и генерал Джеймс Дайър. Човекът твърди, че Дайър те е познавал.

— Дайър? — вдигна вежди тя. — Чувала съм за него, но не го познавам. Важна клечка. Ако той е знаел за мен, може би трябва да съм поласкана. А кой е човекът, с когото си говорил?

— Пол Евърс.

— Пол? Сигурно се шегуваш! С него съм работила в продължение на няколко години. Веднъж дори ме покани на среща и аз приех. Което беше грешка, разбира се. Странно, че си попаднал точно на него. Светът наистина е малък.

— Защо е било грешка? На мен ми се стори свестен.

— Наистина беше такъв. Добро момче. Но нещата не се получиха.

— И го заряза, така ли?

— Горе-долу. По-скоро беше взаимно. И двамата съзнавахме, че нямаме шанс. Въпросът беше кой пръв ще го каже гласно. Но както и да е. Той изобщо не се разстрои.

— Кога беше това?

Тя се замисли за момент.

— Преди пет години, но сякаш беше вчера. Времето лети бързо, нали?

— Той спомена за жена на име Алис Баутън. Гаджето му след теб.

— Май не я познавам — колебливо отвърна Деверо. — Не си спомням името й. Щастлив ли ти се видя Пол?

— Спомена и за някакъв проблем с автомобил — добавих.

— Жени и коли — усмихна се тя. — Вечната тема на мъжете.

— Отварянето на Келам със сигурност ще прехвърли проблемите извън оградата, тоест към теб — рекох. — Няма как да бъде другояче. От днес нататък ги прехвърлят на щатските власти на Мисисипи. Това е политическо решение. Казано иначе, извършителят не е от нашите, а от вашите. Мислила ли си по този въпрос?

— Според мен армията трябва да сподели информацията, с която разполага. След като е добра за тях, значи ще бъде добра и за мен.

— Армията гледа напред и няма намерение да споделя каквото и да било.

Тя замълча за момент.

— Мънро спомена, че е получил нови заповеди. Предполагам, че и ти имаш такива.

— Така е — кимнах аз. — Върнах се, за да довърша едно-две неща. И това е всичко.

— След което също ще продължиш напред, нали? Към поредната задача. Точно това си мислех в момента. А от утре аз ще започна да мисля за Джанис Чапман.

— Също и за Розмари Макклачи и Шона Линдзи.

— О, да. Не бива да забравяме и Брус Линдзи и майка му. Ще направя всичко възможно за тях.

Замълчах.

— Уморен ли си? — попита тя.

— Не много — отвърнах.

— Трябва да помогна на Бътлър и Пелегрино. Дежурят от разсъмване. Освен това искам да съм на пътя, докато всички тези момчета не се приберат в базата. Накрая остават най-шумните и най-пияните.

— Ще се върнеш ли преди полунощ?

— Вероятно не — поклати глава тя. — Тази нощ ще минем без влакове.

Нямаше какво да отговоря. Тя отново се усмихна, този път малко тъжно. После стана и напусна заведението.

 

 

Пет минути по-късно сервитьорката най-после ми отдели малко време и аз си поръчах кафе. И пай след кратко колебание. Направи ми впечатление, че в обслужването й имаше известна разлика. Беше малко по-официална. Тя работеше в близост до военна база и беше наясно какво означават черните дъбови листа на яката ми. Попитах я как е минал денят, на което тя отговори: „Добре, благодаря.“

— Без проблеми?

— Никакви.

— Включително и от онзи човек в дъното? Майорът? Чувал съм, че е доста сприхав.

Тя се обърна да погледне Мънро и поклати глава.

— Не, държи се като истински джентълмен.

— Ще го поканиш ли на моята маса? Донеси му и един пай.

Жената изпълни молбата ми и спря пред масата на Мънро. След серия жестикулации и сочене с пръст, сякаш бях абсолютно неразличим в тълпата, той погледна озадачено към мен, сви рамене и се надигна от мястото си. Всяка от четирите маси с рейнджъри утихваше при преминаването му покрай нея. Беше ясно, че тези момчета не го харесват главно защото ги беше накарал да си седят на палците в продължение на четири дълги дни.

Изчаках го да се настани на стола на Деверо и попитах:

— Каква част от нещата ти е известна?

— Абсолютният минимум — отговори Мънро. — Всичко останало е класифицирано, на строг ограничителен режим.

— Без имена?

— Без — кимна Мънро. — Предполагам, че шериф Деверо им е предоставила солидна информация, която сваля подозренията от нашите хора. В смисъл че се е случило нещо друго. В същото време тя не извърши никакви арести. Цял ден я наблюдавам.

— Какво правеше?

— Контролираше тълпата. Търсеше признаци за конфликти. Но всичко е наред. Никой не се гневи на нея или на градските власти. Аз съм на мушка.

— Кога заминаваш?

— Утре на разсъмване. Ще ме закарат до Бърмингам, Алабама, от там вземам автобус до Атланта, Джорджия, откъдето хващам полета на „Делта“ за Германия.

— Знаеше ли, че Рийд Райли изобщо не е напуснал базата?

— Да — кимна той.

— И какво си помисли?

— Бях малко озадачен.

— В какъв смисъл?

— Ами има някакво разминаване във времето. Отначало реших, че става въпрос за обичайна тактическа маневра, но после се осъзнах. Никой няма да изгори сто галона самолетно гориво за фалшива маневра, независимо дали става въпрос за сенаторски син или за някой друг. Следователно при излитането на хеликоптера от Бенинг заповедта е била да се качи на него, но при кацането му в Келам вече е имало друга заповед. Което означава, че са получили някаква важна информация, докато машината е била във въздуха. Тоест преди два дни, в неделя следобед. Работата е там, че действия по изпълнението й са предприети едва днес сутринта, а днес е вторник.

— Защо според теб?

— Не знам. Не виждам причини за забавянето. Имам чувството, че са оценявали новите сведения в продължение на цели два дни. Което по принцип е разумно, но не и в този конкретен случай. Ако новата информация е достатъчно категорична, за да остави Райли в базата в онзи неделен следобед, защо не отмениха карантината още същия ден? Нещо не се връзва. Сякаш са били готови с решението си още в неделя, но действат открито чак днес сутринта, два дни по-късно. Какво се е променило? Каква е разликата между неделя и днес?

— Идея си нямам — казах аз.

Което беше тъпо, защото отговорът беше очевиден. Единствената разлика между неделя следобед и вторник сутринта беше, че в неделя следобед аз все още бях в Картър Кросинг, а във вторник сутринта се намирах на хиляда и двеста километра от тук.

И никой не бе очаквал да се върна. Но нямах никаква представа какво означава това.