Лий Чайлд
Аферата (30)

30

Деверо се качи в колата си и потегли за Келам. Аз останах сам на тротоара пред участъка. Минах покрай празния парцел и се насочих към ресторанта. Обяд, за един човек. Пак си поръчах чийзбургер и пак отидох при телефона на входа, за да се обадя в Пентагона. На полковник Джон Джеймс Фрейзър, офицера за връзки със Сената. Вдигна още на първото позвъняване.

— Кой гений реши да засекрети регистрацията на колата? — попитах го аз.

— Не мога да ти кажа.

— Голяма грешка, независимо чия е. Така и на децата стана ясно, че колата е собственост на някой от Келам. Все едно сте пуснали обява във вестника.

— Нямахме избор. Не можехме да го направим обществено достояние. Това би означавало журналистите да се появят пет минути след силите на реда, което беше немислимо.

— Като ви слушам, започвам да си мисля, че колата е била собственост на член на „Браво“ — отбелязах аз.

— Не съм казал нищо подобно. Но наистина нямахме избор, повярвай ми. Последиците щяха да са катастрофални.

В гласа му се долови нещо особено.

— Кажи, че се шегуваш, моля те! — рекох. — Защото в момента звучиш така, сякаш колата е била собственост на самия Рийд Райли!

Без отговор.

— Така ли е? — настоях аз.

Мълчание.

— Така ли е?

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека — промърмори Фрейзър. — А ти недей да питаш пак и недей да споменаваш това име. Не и по открита линия.

— Има ли обяснение споменатият офицер?

— Не мога да коментирам.

— Това вече е прекалено, Фрейзър. Трябва хубаво да си помислиш. Прикриването винаги е по-лошо от самото престъпление. На това трябва да се сложи край.

— Не става, Ричър. Разработен е план, който трябва да бъде изпълнен.

— А този план включва ли забранена зона около Келам? Може би само за журналисти?

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Разполагам с косвени доказателства — следи от войнишки ботуши извън оградата на Келам в близост до един труп. Пак повтарям: нещата излизат извън контрол.

— Чий труп?

— На някакъв човек на средна възраст, който си е търсил белята.

— Журналист ли?

— Още не съм се научил да ги разпознавам по външния вид. Може би в пехотата има подобни курсове, но не и във Военната полиция.

— Без документи?

— Още не сме го претърсили. Чакаме да приключи аутопсията.

— Няма никаква забранена зона около Келам — рече Фрейзър. — Това би означавало генерална промяна в политиката.

— Освен това незаконна.

— Точно така. Глупава и непродуктивна. Няма такова нещо и никога не е имало.

— Мисля, че е имало. Преди години, в морската пехота.

— Кога?

— Не помня. Някъде през последните двайсет години.

— Е, морската пехота прави каквото си пожелае.

— Трябва да провериш.

— Как? Нима мислиш, че някой съхранява подобни архиви?

— Действай прикрито. Търси офицер, който е бил прибран без обяснения. Може би полковник.

Затворих на Фрейзър, хапнах чийзбургера, изпих чаша кафе и потеглих да изпълня заповедта на Гарбър да се върна при опожарената кола и да унищожа регистрационната табела. Поех на изток по пътя за Келам, а на прелеза свърнах на север, следвайки извивките на жп линията. Минах покрай старата водна кула. Хоботът на резервоара беше направен от нещо като гумиран брезент, напукан от старост, който леко се полюшваше на южния ветрец. Продължих още петдесет метра по насипа, после се отделих от него и тръгнах към мястото, на което бях скрил полуизгорялата броня.

Но нея я нямаше. Някой я беше изкопал. Дупката от острия й ъгъл беше запълнена с пръст, която бе отъпкана и заравнена с лопата.

Не бях виждал в армията подобни отпечатъци от подметки. Но следите от лопатата спокойно биха могли да са оставени от сгъваем шанцов инструмент — от онези, които се използват в пехотата. Нямаше как да съм сигурен. Не можех да изключа подобна възможност, но не можех и да я приема категорично.

Продължих навътре в обсипаната с отломки поляна. Всичко беше изровено, прегледано и отново затъпкано. Прегледани бяха над двеста метра, прибрани бяха най-малко хиляда отделни отломки, а десет пъти повече несъмнено бяха огледани с крайно внимание. Голяма площ, тежка задача. Изпълнена търпеливо и внимателно. От шест човека или може би осем. Представих си ги как се придвижват във верига и внимателно обработват всичко по пътя си. Несъмнено под командването на опитен човек.

С военна прецизност.

Върнах се обратно по стъпките си и не след дълго стигнах до прелеза. Някаква кола се зададе откъм Келам. Беше все още далеч, почти незабележима, но очевидно голяма кола. Отначало помислих, че това е Деверо, приключила обяда с Мънро. Но не беше тя. Беше голям Линкълн. Движеше се по средата на пътя, по осовата линия, далеч от банкетите.

Напуснах прелеза и се изправих в средата на пътя с широко разкрачени крака. Голям и видим отдалеч. Изчаках колата да се приближи на стотина метра, вдигнах ръце над главата си и ги размахах встрани. Универсалният сигнал за помощ. Бях сигурен, че шофьорът ще спре. Да не забравяме, че действието се развиваше през 1997-а, четири години и половина преди въвеждането на новите правила. Преди много време. Когато светът беше далеч по-малко подозрителен.

Колата намали и спря пред мен. Заобиколих предницата и се насочих към прозореца на шофьора. Наведох се под такъв ъгъл, че да мога да зърна пътника. Предположих, че той се вози отзад отдясно, с изместена максимално напред предна седалка, за да има повече място за краката. Знаех от опит. Бях се возил и в цивилни коли. Е, поне веднъж-два пъти.

Стъклото на шофьора се плъзна надолу. Направих чупка в кръста и огледах вътрешността на купето. Човекът зад кормилото беше дебелак с огромно шкембе, което го принуждаваше да държи коленете си разтворени. Носеше черна униформена фуражка, черно сако и черна вратовръзка. Очите му сълзяха и бяха зачервени.

— С какво можем да помогнем? — попита той.

— Съжалявам, грешка — отвърнах аз. — Взех ви за мои познати. Все пак благодаря, че спряхте.

— Няма проблем — рече дебелакът.

Стъклото се вдигна, аз отстъпих крачка встрани и колата потегли. Пътникът отзад беше доста по-възрастен от мен, с посивяла коса, облечен в хубав костюм от фина вълна. На седалката до него имаше кожено куфарче.

Адвокат, заключих аз.