Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013)

Издание:

Лий Чайлд. Аферата

ИК „Обсидиан“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-278-7

История

  1. — Добавяне

26

Повторих широкия кръг на Деверо, но от север, предпазливо стъпвайки на пръсти. Клекнах до нея, сложих лакти на коленете си и опрях дланите си една в друга.

Започнах своя оглед отляво надясно, после повторих в обратната посока.

Убитият беше бял мъж. Четирийсет и пет годишен или малко по-млад. Метър и седемдесет и шест-седем, около осемдесет килограма. Тъмна коса, която беше започнала да посивява. Тридневна прошарена брада. Зелена работна риза, кафяво брезентово яке, дънки. Окаляни работни ботуши в кафеникав цвят, напукани и ожулени.

— Познаваш ли го? — попитах Деверо.

— Никога не съм го виждала — отвърна тя.

Смъртта беше настъпила от силна кръвозагуба. В дясното му бедро зееше дупка от едрокалибрен куршум, вероятно изстрелян от далекобойна пушка. Панталонът беше подгизнал от кръв, което почти сигурно означаваше, че куршумът бе засегнал феморалната артерия. А феморалната артерия е кръвоносен съд с голяма пропускателна способност. Без бърза и ефективна медицинска намеса смъртта настъпва за броени минути.

Необичайното на картината пред очите ни се съдържаше във факта, че някой се бе опитал да осъществи бърза и ефективна медицинска намеса. Крачолът на десния крак беше срязан с нож, а раната беше частично покрита с дебело парче абсорбираща марля — от онези, които обикновено се използват на бойното поле.

 

 

Деверо се изправи и започна да се отдалечава заднешком със ситни и внимателни стъпки. Спря на около четири метра. Аз я последвах по същия начин. Проговори тихо, може би от уважение към покойника. Сякаш трупът можеше да я чуе.

— Какво мислиш за всичко това?

— Имало е спор — отвърнах. — После изстрел. Вероятно предупредителен, но попаднал не където трябва. А може би случаен, но от фатално близко разстояние.

— А защо не смъртоносен изстрел, който пропуска целта?

— Защото стрелецът веднага би го повторил. Би се приближил, за да пусне още един куршум в главата. Но не го е направил, а напротив — опитал се е да му помогне.

— И?

— Разбрал е, че не може да му помогне, изпаднал е в паника и е избягал. Оставил е човека да умре. За което не е било нужно много време.

— Стрелецът е бил военен.

— Това не е задължително.

— Кой друг ще носи полева аптечка?

— Всеки, който пазарува от военните магазини.

Деверо се обърна с гръб към трупа, вдигна ръка и махна към хоризонта вдясно.

— Какво виждаш?

— Оградата на Келам — отвърнах аз.

— Нали ти казах, че изграждат забранена зона — промърмори тя.

 

 

Деверо отиде да вземе нещо от колата си, а аз останах на място и започнах да оглеждам земята около себе си. Тя беше мека, покрита с многобройни стъпки. Раненият беше направил няколко колебливи крачки, включително встрани и назад, сякаш беше изпълнявал старинен танц. Стъпките свършваха на мястото, където беше паднал. Около долната част на тялото се виждаха вдлъбнатини от колене и подметки — от човек, който беше стъпвал на пръсти. Те без съмнение принадлежаха на нападателя, който се беше опитал да помогне на жертвата си. Тези следи продължаваха в дълга редица — частични, предимно от пръсти, на разстояние една от друга. Стрелецът беше дошъл, тичайки. И то бързо. Доста висок човек. Е, не гигант, не и много тежък. От другата страна имаше подобни следи — накъдето беше бягал. Не бях в състояние да разпозная какъв модел са, но едва ли бяха войнишки ботуши.

Деверо се върна с фотоапарат в ръце. Докато тя се приготвяше да запечата местопрестъплението на лента, аз поех по дирите на панически избягалия извършител. Придържах се на около метър вляво от тях. Проследих ги около стотина метра, докато не изчезнаха върху твърда като камък ивица — може би скална жила, може би дига, а може би просто спечена земя отвъд нивата на стария Кланси. Не виждах причина беглецът да промени посоката на оттеглянето си точно на това място и продължих напред с надеждата отново да попадна на следите му. Но това не се случи. След петдесетина метра се появиха ниски и жилави храсти, които покриваха всичко наоколо. В далечината ставаха по-големи и по-гъсти, а зад тях беше оградата на Келам. Не забелязах пречупени клонки, но тук растителността беше изключително гъста и едва ли можех да очаквам някакви следи в нея.

Обърнах се, направих крачка назад и забелязах някакъв проблясък на три-четири метра от мен. Металически, лъскав, жълтеникав. Направих широк кръг и внимателно се приближих. Месингова гилза. Чистичка, сякаш току-що използвана. Дълга, очевидно от пушка. В най-добрия случай патронът трябваше да е бил „Ремингтън“, калибър .223 за спортна пушка. А в най-лошия — 5,56-милиметров натовски патрон за автоматична стрелба. Но на око беше трудно да установя разликата. Ремингтъновата гилза е по-тънка; тази на НАТО е значително по-тежка.

Вдигнах я и я претеглих на дланта си.

Бях готов да се обзаложа, че става въпрос за боен патрон, използван от редовната армия.

 

 

Извърнах глава към Деверо и Пелегрино, които се бяха изправили в близост до трупа. Разстоянието до тях беше около сто и петдесет метра — нищо и никакво за добър стрелец. Натовският 5,56 мм патрон може да пробие стоманена каска от разстояние шестстотин метра, а мъртвецът се намираше четири пъти по-близо. Лесен изстрел. Беше почти невъзможно да не уцелиш. В момента тази констатация беше единствената ми утеха. Един човек, изпратен на школа в Келам, едва ли би пропуснал толкова близка цел. Беше ясно, че е станало неволно. Марлята го доказваше. Трябва да беше предупредителен изстрел, попаднал не където трябва. Или случаен. Но всеки, изпратен на школа в Келам, би трябвало отдавна да е решил проблемите си с тестостерона. Когато такъв човек отправя предупредителен изстрел, той насочва пушката си нагоре, към небето. Достатъчно е обектът на предупреждението да чуе трясъка и да види излитащото от дулото пламъче. Такива са изискванията в подобни ситуации. Няма войник, който да се престарава. Така е било винаги, още от времето на Александър Велики. Натягането на нисшите чинове неизбежно води до сълзи. Особено когато се използват бойни патрони и обектът е цивилен.

Пуснах гилзата в джоба си и поех обратно. Не видях нищо повече. Деверо пренавиваше лентата. Очевидно беше изщракала цяло филмче. В момента, в който стигнах до тях, тя го подаде на Пелегрино и му заповяда да го занесе в дрогерията за проявяване. Каза му да поиска експресно обслужване, а на връщане да повика доктора с колата на моргата. Човекът кимна и изчезна. Двамата с Деверо останахме сами сред хилядите декари пустота. Компания ни правеха само трупът и разцепеното дърво.

— Някой чул ли е изстрел? — попитах.

— Това би могъл да бъде единствено мистър Кланси — отвърна тя. — Но пред Пелегрино заявил, че не е чул нищо.

— А викове? Предупредителният изстрел обикновено се предхожда от викове.

— След като не е чул изстрела, едва ли ще е чул викове — поклати глава тя.

— Единичният изстрел с боен патрон не е много шумен, особено на открито. Би трябвало да е доста по-слаб от предупредителен вик, а и от размяната на ядосани крясъци. В смисъл че е имало някакъв спор…

— Вече приемаш, че става въпрос за боен патрон, натовски стандарт?

Извадих гилзата от джоба си и й я показах.

— Намерих я на сто и петдесет метра от тук, с четири метра отклонение от правата линия на изстрела. Точно на толкова ги изхвърля затворът на „Ем шестнайсет“.

— Би могла да бъде и „Ремингтън двеста двайсет и три“ — подхвърли тя.

Това беше любезно от нейна страна. После взе гилзата и ноктите й леко одраскаха дланта ми. Първият ни физически контакт, първото докосване. Когато се запознахме, дори не се ръкувахме.

Деверо повтори моите действия — претегли гилзата на дланта си. Това няма нищо общо с научния анализ, но при продължителна практика дланта става почти толкова точна, колкото лабораторната везна.

— Със сигурност натовски стандарт — определи тя. — Стреляла съм хиляди пъти с такива, а след това съм прибирала гилзите.

— И аз — казах.

— Ще вдигна шум до Бога! — процеди тя. — Военни срещу цивилни, при това на американска територия?! Ще стигна чак до Пентагона, а ако се наложи и до Белия дом!

— Недей — рекох.

— Защо, по дяволите?

— Ти си само шериф на някакъв си окръг. Ще те смачкат като хлебарка.

Тя замълча.

— Повярвай ми — настоятелно добавих аз. — Ако нещата са стигнали до стрелба по цивилни, те отдавна са взели мерки за справяне с представителите на местната власт.