Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013)

Издание:

Лий Чайлд. Аферата

ИК „Обсидиан“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-278-7

История

  1. — Добавяне

35

Останахме мълчаливи в работещия каприс в продължение на безкрайно дълга минута. В предишния си живот колата беше изкарала поне десет хиляди часа дежурства с работещ двигател, дебнейки из улиците на Чикаго, Ню Орлиънс или Бог знае къде. Всяка пора от вътрешността беше пропита с миризма на пот и умора, а мръсотията беше превзела всичко. Стелките на пода се бяха вцепенили в отделни вълма, приличащи на плоски перли.

— Извинявам се — каза Деверо.

— За какво?

— За молбата за помощ. Не беше честно от моя страна. Моля те да забравиш думите ми.

— Добре.

— Да те оставя ли някъде?

— Защо не отскочим да си побъбрим с любопитните съседи на Джанис Мей Чапман?

— Не — поклати глава тя. — Няма да ти позволя. Не мога да допусна да се обърнеш срещу своите.

— Може би няма да се обърна срещу тях — отвърнах. — Може би ще направя точно това, което очакват от мен. Защото бих могъл да помогна на Мънро, а не на теб. Защото той може да се окаже прав. Ние все още нямаме представа кой какво е направил.

Ние. Деверо не ме поправи.

— Какви са твоите предположения? — попита тя.

Спомних си за колите, които профучаваха към и от Келам, превозвайки скъпоплатени адвокати. Спомних си за забранената зона и за паниката в гласа на Джон Джеймс Фрейзър от Пентагона. Офицерът за връзки със Сената.

— Моите предположения са, че това е работа на някой от Келам — отвърнах.

— Сигурен ли си, че желаеш да провериш дали наистина е така?

— Рисковано е да говориш с човек, който държи пистолет. Но не и когато му задаваш въпроси.

 

 

Къщата на Джанис Мей Чапман се намираше на сто метра от жп линията. Едно от последните три жилища в задънената улица на километър и половина югоизточно от главната. Беше малка, разположена в дъното на двор с клиновидна форма, който опираше в овално хълмче — около него колите можеха да направят обратен завой. Гледаше към други две къщи и заемаше мястото на цифрата девет върху въображаем циферблат, докато отсрещните бяха на две и на четири. Беше най-малко петдесетгодишна, но с нова мазилка и нов покрив. Личеше, че пространството около нея е пипнато от добър ландшафтен архитект. Подобно беше състоянието и на другите две къщи — добре поддържани като всички останали по улицата. Явно това беше островчето на средната класа в Картър Кросинг. Дворовете бяха зелени и почистени от бурени, алеите за автомобили — наскоро асфалтирани и без пукнатини, пощенските кутии бяха здрави и поставени отвесно. Единственият недостатък на квартала беше близостта на жп линията, но в днешно време тя все пак се използваше само веднъж в денонощието. Една минута от хиляда четиристотин и четирийсет. Доста добра сделка.

Къщата на Чапман имаше широка покрита веранда и красив парапет от ковано желязо. Тя беше заета от два бели шезлонга, а подът й бе застлан с рогозка в пастелни цветове. Двете отсрещни къщи имаха абсолютно същите веранди със същото обзавеждане. С една съществена разлика — и на двете седеше по една белокоса старица, облечена в пеньоар на цветя. Те ни наблюдаваха с изправени гърбове от шезлонгите си.

Останахме в колата около минута, после Деверо я премести още малко напред и спря точно по средата на обръщалото. Слязохме и се изправихме под лъчите на следобедното слънце.

— От коя ще започнем? — попитах.

— Няма значение. Която и да изберем, другата ще цъфне до трийсет секунди.

Случи се точно така. Избрахме къщата вдясно — онази върху цифрата четири на въображаемия циферблат. Още не изкачили стъпалата, съседката от цифрата две се появи зад нас. Деверо ме представи на стариците като военен следовател. Отблизо открих малки разлики между тях — едната беше по-възрастна, а другата по-слаба. По всичко останало си приличаха. Тънки шии, напукани устни, ореол от бели коси. Поздравиха ме с уважение. Бяха от поколението, което обича армията и знае нещичко за нея. Положително бяха имали съпрузи и синове в униформи. Втората световна, Корея, Виетнам.

Обърнах се да огледам обстановката от верандата. Къщата на Чапман беше част от триъгълника, на равни разстояния от другите две. Като фокална точка. Като мишена. Верандите на съседките бяха изключително удобни за картечни гнезда, покриващи фланговете.

Деверо се зае да задава въпросите, които вече бяхме обсъждали. Поиска потвърждение на всеки един и го получи. Всички отговори бяха отрицателни. Никоя от тях не беше видяла Джанис да излиза в деня на смъртта си. Нито сутринта, нито следобед, нито вечерта. Нито пеша, нито с колата си, нито с чужда кола. Не, не бяха забелязали нищо необичайно. Нямаха какво да добавят.

Следващият въпрос беше по-труден от тактическа гледна точка и Деверо го остави на мен.

— Имаше ли интервали, през които би могло да се случи нещо незабелязано от вас? — зададох го аз. С други думи: докъде се простира любопитството ви? Допускали ли сте паузи в наблюдението на съседката?

Разбира се, и двете дами схванаха какво ги питам. Това ги разколеба, но не за дълго. Ситуацията беше по-сериозна от наранените им чувства и те храбро приеха този факт. Отговорът беше не. Наблюдението им било почти денонощно. И двете обичали да седят на верандите си, когато нямали друга работа. А когато имали, я вършели по различно време. Спалните им били в предната част и никоя не заспивала преди преминаването на влака в полунощ. По принцип имали лек сън, затова едва ли били пропускали нещо съществено и след това.

— Често ли се отбиваха хора, имаше ли гости? — зададох следващия си въпрос аз.

След кратко съвещание стариците се впуснаха в дълги и сложни обяснения, които като нищо щяха да се върнат чак до Американската революция. Машинално се настроих да пропусна по-голямата част от тях, но изведнъж си дадох сметка, че става въпрос за един доста оживен социален календар — по системата един месец лудуване и един пълно затишие. Бясна активност, следвана от абсолютно бездействие. Пир или глад. В продължение на поне половин година Чапман или не се прибирала, или изобщо не излизала. Четири-пет седмици в първото състояние, после още толкова във второто.

Отрядът „Браво“ в Косово.

Отрядът „Браво“ у дома.

Лошо.

— Имаше ли приятел? — попитах.

Имала няколко, беше отговорът, наситен с примитивна възхита. По няколко едновременно. Истински парад. Млади мъже с късо подстригани коси, облечени с „дочени“ панталони и „долни фланелки“, някои от тях и с „мотоциклетистки“ якета.

В превод джинси, тениски и кожени якета.

Военнослужещи в отпуск.

Лошо.

— Някой от тях беше ли по-специален?

След още едно кратко съвещание стариците постигнаха съгласие, че през последните три-четири месеца се е появило известно постоянство. Потокът от посетители постепенно изтънял до вадичка, а след това напълно пресъхнал. Заменен от вниманието на един-единствен мъж — отново млад, възпитан и с къса коса, отново облечен по неподходящ начин — тоест с дънки, тениска или кожено яке. По тяхно време било немислимо истинският джентълмен да посети любимата си, облечен в нещо различно от костюм и вратовръзка.

— Какво правеха? — попитах.

Излизали, отвърнаха жените. Понякога следобед, но по-често вечер. Вероятно по заведения. Защото в този затънтен край други забавления почти нямало. Най-близкото кино се намирало в градче на име Коринт. Преди време в Тюпълоу имало оперета, но тя била отдавна закрита. Двойката се прибирала късно, почти винаги след полунощ, тоест след преминаването на влака. Понякога кавалерът оставал за час-два, но никога за цялата нощ.

— Кога я видяхте за последен път?

Било в деня, преди да умре. Излязла в седем вечерта. Със същия кавалер, който дошъл да я вземе точно на минутата, съвсем официално.

— С какво беше облечена Джанис? — попитах.

С жълта рокля до коленете, но с дълбоко изрязано деколте.

— С кола ли я взе кавалерът?

Да, с кола.

— Какъв цвят беше колата?

Синя, казаха те.