Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (8)

6.

— Крис, какво има?

— Има гражданска война, Илейн. Включен ли ти е телевизорът?

— Почти никога не го пускам.

— Е, сега погледни. Веднага. Ще почакам.

— По кой канал?

— По който искаш.

Тя спеше допреди малко. Събуди я обаждането на нейния шеф и самозван наставник, районния прокурор на Сан Франциско — Крис Лок, проявяващ особен интерес към подчинената си Илейн Уейджър.

И тя, като Лок, беше чернокожа. Освен това се отличаваше с интелекта си — на двайсет и осем години вече беше добра юристка и известна с твърдите си похвати прокурорка. Към това се прибавяше и несъмнената привлекателност — кожа като фин италиански мрамор, дългокрако тяло с тънко кръстче, лице на асирийка. Обаче за Лок по-важна от всички тези достойнства беше майката на Илейн, Лорета Уейджър, сенаторка на Съединените щати, първата афроамериканка, представяща в това законодателно събрание щата Калифорния.

Илейн докосна пода с босите си пети. На себе си имаше само мъжка тениска с емблемата на „Уориърс“. Събуждаше се в движение и вече смътно осъзнаваше многогласния хор на сирените долу, в града. Светещият часовник на тоалетната масичка показваше дванайсет часа и четиринайсет минути. Апартаментът с една спалня беше на дванайсетия етаж, няколко квартала северно от „Гиъри“, на улица „Франклин“ до парка Лафайет. Надникна през прозореца и забеляза огньове само на две-три пресечки от своя блок. На юг небето също бе оранжево.

Притисна телефона към ухото си и се разшета по-бързо из оскъдно обзаведения хол.

— Крис, какво става?

Малкият преносим телевизор беше на работния плот в кухненската ниша. Натисна бутона.

— Илейн, в извънредно положение сме — каза й Крис Лок. — Доста квартали горят. Тази вечер са линчували един от братята. — Илейн тежко се отпусна върху табуретката до плота. — Артър Уейд.

— Какво общо има Артър?

— Познаваш ли го?

— Естествено. Заедно следвахме. Та какво за Артър?

Последва кратка пауза.

— Илейн, Артър Уейд е мъртъв. Някаква тълпа го е линчувала.

— Как така са го линчували?

Тя се напъваше да открие някакъв смисъл в думата, да открие обяснение за необяснимото.

А на телевизионния екран виждаше още от същите сцени — тълпите вече се изливаха на улиците, вече чупеха витрини, палеха сгради. Очите й пак се извиха към истинския град под нея.

— Крис?

— Слушам те. Тъкмо се чудех дали си говорила с майка си.

— Още не съм. Но сигурно ще се обади. А какво ще правим?

— Още ли си пред телевизора?

— Да.

— Гледай сега!

Екранът бе запълнен от снимка, на която предстоеше да стане не по-малко известна от любителския видеозапис на полицейския побой над Родни Кинг. Артър Уейд висеше под улична лампа, бял мъж го държеше и явно го теглеше надолу за краката, за да му пречупи врата в примката. В последните, безпомощни секунди, Уейд държеше с едната си ръка въжето над главата си, а с другата изглежда се опитваше да удари мъжа долу, да го отблъсне и да спечели още няколко мига живот.

Илейн се взираше вцепенена от ужас в сцената. Не бе предполагала, че някога отново ще види същото, особено тук, в уж либерално настроения Сан Франциско.

Насили се да погледне отново — чернокожия мъж, увиснал в примката, заобиколен от бялата тълпа. Всички лица бяха размазани, освен двете в средата, фокусирани идеално. Артър Уейд и неговият палач, който и да бе той.

Гласът на Крис Лок хриптеше изтощено.

— Илейн, ще трябва да си припомним някои позабравени нещица от живота. Ще открием този човек. И когато това стане, ще го смажем. Можеш ли да дойдеш в Палатата?…

— Сега ли?

— Незабавно, Илейн.