Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (38)

36.

— Добре де, ето ме, най-после пораснала, търси ме полицията и кой ли не още и доколкото виждам, ако поискам да се обадя на мама и татко, никой няма да ме спре.

Кевин сви рамене срещу Уес.

— Стана такава последните ден-два, просто не проумявам.

Но пък знаеше, че му харесва. Мелъни им се усмихна.

— За разнообразие — обясни и отиде при окачения на стената в кухнята телефон.

Уес седеше с превити рамене на дивана в „салона“. Дългата му коса беше сплъстена, бе облякъл шорти, подобни на вчерашните, босите му крака се изтягаха върху шкафчето за обувки, което ползваше вместо масичка за кафе. В дясната ръка държеше кутийка бира. Муцуната на Барт лежеше в скута му.

Кевин още се опитваше да седне по-удобно.

Обзавеждането на Уес клонеше към спартанска оскъдица — имаше мъхната светлозелена пътека, два сгъваеми платнени стола, още два с прави твърди облегалки. И „диван“ — японска постеля върху рамка от шперплат, на трийсетина сантиметра от пода. С останалите удобства в салона — телевизор на пода, хладилниче за бира, грубо сковани рафтове за книги и разни кашони с продукти, чийто срок на годност бе изтекъл — обстановката би се сторила уютна само на човек, израсъл, да речем, в развитата цивилизация на Сенегал.

— Значи още не си чул?

— Какво да съм чул?

Уес не се отлепяше от телевизора цяла сутрин, сега осведоми Кевин за начинанието на кмета, за показната солидарност с настроението на разбунения град. Избрал си един от сгъваемите столове, Кевин пак се размърда. Боеше се, че става крайно наложително да го прегледа лекар, но имаше още по-неотложни неща.

— Значи двеста хиляди долара?

Кметът не бе успял да получи половин милион.

— Закръгли ги на триста, ако прибавиш стоте от първата обява, предлагат тлъста пачка за мършавия ти задник. Мисля си дали да не те изтропам, да зарежа всичко и да си живуркам в Коста Рика.

— Ти вече си зарязал всичко.

— Ама не съм в Коста Рика — Уес се ухили и надигна бирата.

Гласът на Мелъни се чуваше все по-високо от кухнята. Стоеше до телефона вече четвърт час.

— Той не лъже. Татко, той не е направил това.

Уес изкриви устни.

— Поне някой ти вярва.

Което накара Кевин да се намръщи. Край на подмятанията.

— Но не и ти, а?

Уес надигна кутийката, откри, че е празна и мудно се надигна да вземе друга. Предложи една и на Кевин, но той завъртя глава. С всяка дума сякаш забиваше пирон.

— Ей! Чуваш ли ме? Значи не вярваш, че не съм правил това?

И пак гласът на Мелъни от кухнята:

— НЕ, НЯМА!

Тресна слушалката върху апарата, но не улучи и пластмасата кухо изтрака на пода.

Уес се намести на постелята, без да показва, че е чул думите на Кевин. Най-добре хлапето вече да разбере какво неприятно място е светът.

— Майната ти, Уес…

Барт не понасяше заплашителни звуци, отправени към господаря му и въпреки че познаваше Кевин, козината на гърба му настръхна, в гърлото му заклокочи ръмжене. Уес го галеше по гърба, когато Мелъни влезе в стаята.

Кевин мъчително се надигна от стола.

— Мел, да си ходим.

Уес каза безизразно:

— Какво правиш? Я сядай, мътните те взели.

Мелъни, от вратата:

— Какво?

Кевин я изгледа втренчено.

— И той не ми вярва.

— Не, вярва ти. Разбира се, че ти вярва. Уес?

— Няма значение дали му вярвам, не е в това въпросът…

— Само това има значение, Уес. Затова съм тук.

Уес си пийваше бира. И Кевин се сгорещи още малко.

— Е, как си го представяш? Според тебе, защо съм дошъл?

— Ако викаш така, ще ти стане нещо. Имам в спалнята един стар мегафон, може и да пуснем два-три фойерверка през прозореца, та всички да знаят, че си правим купонче тук.

Кевин се хвана за ребрата и рухна на стола. Мелъни се наклони над него.

Уес седна напрегнато, очите му се взираха мрачно.

— Кев, да ти обясня ли истинската причина да дойдеш тук? Ти ме потърси. Обади ми се, помниш ли? И си мислиш, че и аз ще нагазя в тази кал. Приключих с подобни глупости. Няма да те издам, значи се отказвам от триста хиляди чуднички доларчета, сложени на тепсия. И макар да не ти влиза в проклетата работа, имам предостатъчно причини да не се забърквам с тебе, с тази гадост, с каквото и да било на света.

Мелъни беше коленичила до Кевин и изгледа Уес презрително.

— Що за човек си ти?

Уес надигна кутийката.

— Какъвто съм, такъв съм.

— Хайде, Мел, да се махаме.

Кевин пак опитваше да стане, плиткото му дишане зачести.

— Къде отивате?

Мелъни бясно се извъртя.

— Какво те засяга? Пука ли ти изобщо?

Очите й се насълзиха от ярост, за миг Уес сякаш видя дъщеря си Мишел. Нещо го прониза в корема и за да се прикрие, отпи голяма глътка, но изведнъж бирата му се стори топла и противна.

— Права си, какво ме засяга?

— Отивам да се предам — каза Кевин. — Писна ми.

— Кевин! Не можеш!

Той вдигна рамене равнодушно.

— Обаче точно това ще направя. На всички да им го начукам. Сам ще се оправя.

— Кевин, някой ще те убие…

Уес вече беше прав.

— Защо просто не се измъкнеш от града?

Мелъни очевидно не искаше да подкрепя нещо казано от него, но беше принудена.

— Точно това му повтарям.

Уес вдигна пръст.

— Права си.

Кевин вече куцукаше към вратата. Лицето му се изопна. Спря.

— Ще отида там, ще им кажа истината…

Уес се разсмя.

— А, страхотно! Кевин, ти си велик. — Като видя лицето му, Мелъни изведнъж посърна. — Вие двамата няма ли да се опомните? Кому е нужна вече истината?

— На мен — натърти Кевин.

С два пръста водка и две бири в корема, Уес кипна. Пристъпи към тях, гласът му също закънтя.

— И с какво ще стигнеш дотам? С колата на Мелъни? Която всяко ченге в града издирва? Или ще се влачиш по корем?

Мелъни застана между двамата.

— Кевин, той има право. За колата. Не можем…

— Ще ви дам моята кола — предложи Уес, — но, за Бога, просто се разкарайте от този град. — Заговори по-кротко. — Кевин, ще те пречукат. Някой ще ти забие ножа, в затвора и два дни няма да изкараш. Сядай най-после! Правосъдието не работи, както ти се иска. На свой гръб научих. Имаш и великолепен пресен пример пред себе си, стига да надникнеш през прозореца. — Кевин неволно завъртя глава нататък. — И искаш да се пльоснеш насред всичко това?

Кевин се подпираше на стената до входа, явно изтощен от крясъците.

— Уес, казах ти вече, затова дойдох при теб…

— И какво си представяше, че ще постигна? Какво чудо да измисля?

— Остави го, Кевин… Да се махаме…

— Само си помислих, че ще ми помогнеш. Знаеш как да ги подхванеш, ти си юрист, все някой ще те изслуша…

— Кевин, хората винаги слушат, само че и една сричка не чуват.

Кевин изчака да си поеме дъх.

— Уес, ти поне ме чуй. Това е щуротия. Не съм правил такова нещо. Опитах се да го спася. Чуваш ли ме? Ей, чуваш ли ме?

— Щом казваш…

— Мамка ти…

Кевин политна напред и замахна към брадичката на Уес, който само отстъпи и юмрукът мина поне на двайсетина сантиметра от него. Кевин се строполи на пода. Барт излая и скочи.

— Долу!

Уес цапардоса кучето и то се дръпна в ъгъла. Кевин се помъчи да стане, Мелъни седна до него на пода и сложи главата му в скута си.

— Уес, ти си скапаняк.

Той отстъпи крачка-две.

— Не съм.

Очите на Мелъни приковаха погледа му.

— Не ме интересува какво си преживял — каза тя. — Не е оправдание да се държиш толкова мръснишки.

 

 

Час по-късно, около обяд, Кевин се унесе в спалнята на Уес, където спуснаха щорите. Уес имаше мотрин и тиленол с кодеин, накараха Кевин да изгълта доста хапчета с цяла чаша водка и доматен сок.

Мелъни излезе боса от банята и надникна да види как е. Изми се под душа и облече от все същите шорти на Уес, вързани с парче въже за простор и една от белите му ризи, почти като онази, която носеше през последното денонощие.

— Заспал е дълбоко — каза тя.

— Ще се оправи, стига да не се мисли за щангист.

Уес опита да се пошегува, знаеше колко бледичко излезе.

Но тя го разбра и оцени жеста. През последните четирийсет минути двамата се чувстваха доста неловко. Седна в другия край на импровизирания диван и се зае да среше мократа си коса.

Уес гледаше новините. Още един успешен ден за журналистите (може да погинем всички в пламъците, каза си Уес, но поне до края ще чуваме коментарите) — с продължаващото разследване за смъртта на Крис Лок, с увеличаването на наградата за залавянето на Кевин, накрая и със стряскащото за Уес съобщение, че Джеръм Рийз отново е арестуван, което на свой ред отприщи Филип Мохандас за нечувани досега дрънканици.

И в момента показваха Мохандас, витийстващ надълго и нашироко за расизма, призоваващ за уволнението на заместник-районния прокурор Арт Драйсдейл, който допуснал ареста на горкичкия Джеръм Рийз, а той не бил направил нищо повече от останалите четиристотин и шестнайсет жители на града, получили призовки за различни закононарушения през последните дни. Не, казваше Мохандас, причината се крие във факта, че Драйсдейл е бял, а Джеръм е черен… ето защо сега е зад решетките. Единствената причина. Нали не му предявиха обвинение за убийството на Мюлън.

— Ей, Фил! — подвикна Уес към телевизора. — Да ти подскажа нещо — двеста осемдесет и шест от онези боклуци също са черни.

Един от коментаторите задълба в „допълнителната информация“, само за да подкрепи изстъпленията на Мохандас — върна се към миналото на Драйсдейл, което доказвало, че е негоден да работи на каквато и да е длъжност в града и окръга. Преди седемнайсет години, когато поискали от него мнение за служебния подбор в прокуратурата, Драйсдейл си позволил изявлението, че вероятно е неуместно да има расови квоти при назначаването на нови хора и било подходящо да търсят служители, способни да свършат работа, ако ще да са „черни, бели, на ивици или на точици“. „Проклет да съм — казал навремето, — но ако маймуните можеха да се справят, щях да наема и маймуни. Обаче не могат, затова не работят при мен.“

Несъмнено, злощастна реплика, която побързаха да изтълкуват в смисъл, че Драйсдейл нарекъл чернокожите „маймуни“, тоест заявил, че никога няма да вземе в прокуратурата негри. Недоразумението сложи край на всякакви политически амбиции, ако Драйсдейл ги имаше (такива мисли рядко му се мяркаха в ума), но през последвалите почти две десетилетия той се бе превърнал в твърдината на районната прокуратура и към него за съвет се обръщаха всички, независимо от цвета на кожата или вероизповеданието си.

А сега Мохандас се нахвърляше срещу него като лешояд.

— Бедничкият Арт — промълви Уес. — Спукана му е работата.

— Познаваш ли го?

— Всеки го познава. Може би е най-свестният човек в Палатата.

— Но тогава…

— Само стой и гледай. Свършено е с него.

Позяпаха екрана още няколко секунди, но когато започна реклама от типа „защо още се колебаете…“, Уес изключи телевизора. Харесваше всякаква бира, но твърде често и по какви ли не поводи го бяха питали „защо“.

Седна, опрял ходила на пода и лакти на коленете си.

— Искаш ли бира?

Но не помръдна да донесе. Накрая се отпусна назад, тупна по дивана и Барт скочи между него и Мелъни, отново положил муцуна в скута му.

— Какво казаха твоите родители?

Неволна гримаса.

— Каквото и сам се сещаш… Уес, какво ти се е случило?

Внезапният въпрос не беше особено ясен, на пръв поглед можеше да увърта още малко, но той знаеше точно за какво го питаше Мелъни. Бе убедил двамата да останат, за да обмислят по-грижливо някаква стратегия. Поне да си починат.

Но защо? Защо не ги остави да си отидат? Може би настъпи времето да разбере що за твар е, какво наистина му се иска да направи. Дали да не открехне очуканата вратичка към душата си и да надникне, да провери иска ли да познава онзи вътре.

Не таеше особена надежда, но Мелъни беше тук, готова да го изслуша… и пак му напомни неговата дъщеря Мишел. Добре, поне може да започне, пък докъдето стигне.

 

 

— Марк Дуър. Запознах се с него в седми клас. От онези момчета, за които слънцето винаги свети, нали се сещаш? Страхотно хлапе, само ти се усмихне и всичко ти се вижда възможно. Всъщност, беше малко като нашия приятел Кевин. Поне в това.

Голям късметлия излязох — сприятелихме се. Не че се влачех в сянката му, защото по нищо не си приличахме. Например, винаги ми се налагаше да работя усърдно, а Марк схващаше, без да се пресилва. Веднъж ми каза, че не разбирал живота — защо хората трябвало толкова да се напъват, за да свършат нещо, да напреднат. На него просто му се случваше. Призна си, че ако трябвало да влага усилия, сигурно щял да се провали, но тъй и не срещнал нещо достатъчно трудно… представяш ли си? Но у него нямаше никаква самонадеяност, не се пъчеше. Момче, за което всичко вървеше по мед и масло.

Всичко. Имаше ум, външност, ярка личност, дарби, дори късмет… всичко. Човек би очаквал да го мразя и в червата. Но ако такъв симпатяга те смята за най-добрия си приятел, за чудесен човек и така е цял живот? Нали разбираш? И накрая ти светва пред очите, че може би си прихванал малко от неговия късмет и незнайно защо богините на съдбата харесват и теб. Приемаш това, без да се чудиш, но си знаеш, че няма нищо общо с тебе. Това е дело на по-велики сили.

И така си вървим през живота — Марк и Уес. Заедно играхме бейзбол, беше великолепно.

Той се запъна и разсеяно почеса Барт. Бе подвил единия си крак на дивана и Мелъни помисли, че въпреки сивеещата четина по бузите и дългата разрошена коса, сега изглеждаше по-млад. Той се усмихна смутено. Може би имаше по-дълбока причина Кевин да му стане приятел. Сега Уес определено не приличаше на върховния циник отпреди минути.

— Както и да е — продължи той. — Марк се записа в Станфорд, аз отидох в Калифорнийския държавен, но си останахме близки. Той се запозна с Шийла, аз срещнах Лидия… слава Богу, никога не ни допадаха едни и същи жени. После едновременно започнахме в юридическия факултет, в Лос Анджелис, в еднакво положение — бременни съпруги, живеехме на една и съща улица в „Уестуд“. Хубав живот, макар в безпаричие… Лос Анджелис през седемдесетте…

Естествено, Марк не отваря учебник, но някак вече е в редакцията на студентското списание по право, помага на дипломантите, а аз не излизам от библиотеката, за да избутам за „много добър“. Дълго ли става?

— Не.

— И щом завършихме, вече се насочи право към съдружническо място в една фирма, започна веднага с над трийсет хиляди годишна заплата. Не забравяй, около 75-та това бяха страхотни пари. А аз започнах да влача хомота в една кантора, занимавах се с дребни криминални типчета. Но всичко беше наред. Останахме си Марк и Уес. Никаква завист. Бяхме най-добрите приятели. Синовете ни са на едни години, ходеха заедно да играят бейзбол, играехме бридж с жените си, семействата ни все бяха заедно. Все едно бяхме роднини. Моите деца му викат чичо Марк, неговите ми викат чичо Уес. Беше прекрасно, почти идеално, както изобщо вървеше животът около Марк. След време се върнахме тук, те се нанесоха в Сан Франциско Ууд, ние бяхме в Ричмънд, но какво от това? Нали сме щастливи, има ли проблем?

— Но какво се случи?

— Чакай малко, и дотам ще стигна.

Уес стана, протегна се и взе от хладилничето две бутилки. Отвъртя капачката на една „Голямата уста на Мики“ и я връчи на Мелъни, която дори не се поколеба. Не си спомняше досега да е пила бира следобед. Е, за всичко си има първи път…

Уес се върна на мястото си, седна в профил към нея.

— Имаше го и правото. Не вярвам вие с Кевин така да разбирате правото. Нито повечето хора. Може би съм само аз.

— И Марк ли?

Той се засмя неприятно.

— И Марк, разбира се. Поработиш ли по-дълго, дотяга ти като всяка друга работа. Прегаряш, превръщаш се в циник. Но Марк и аз… беше така още от колежа, дори по-рано… не знам как започна, но си създадохме отношение. И сключихме мълчалив договор помежду си. — Надигна бирата, помисли малко и добави: — Не, това е слаба дума. Беше си истински свещен съюз.

— За какво?

— Че няма да загубим вярата си. Звучи тъпо…

— Не е вярно.

— Така е, повярвай ми. Виждахме какво става с всеки друг юрист наоколо — безумните натоварвания ги изяждаха живи, клиентите ги лъжеха в очите и най-често бяха виновни, ровеха в мръсотията, за да оцелеят.

Но Марк и аз бяхме верни на думата си. Той имаше една… една мечта… не се смей… че животът трябва да бъде изпълнен със смисъл. И точно това помага на хората да успеят — не каквото правят, а как го правят, как се отнасят към работата си. Не говорим само за финансовото благополучие. Не, това беше Марк Дуър, значи представи си Пълноценния живот, Върховната цел, Грандиозната перспектива. И два-три пъти в годината, не помня точно, някой от двама ни се замисляше отново и се оттегляхме от света, отивахме за риба или нещо подобно — за да потвърдим обещанието, да се върнем към Значимото…

Мелъни го слушаше омаяна.

— Всеки би трябвало да прави същото.

— Права си. Беше велико. И помагаше.

— А после?

Уес въздъхна пресекливо.

— Ами, преди три години, тъкмо след като и по-малките ни деца се преместиха да живеят самостоятелно, крадец нахълтал в дома на Марк, изнасилил жена му и я заклал.

Ръката на Мелъни се вцепени, преди да поднесе бутилката към зяпналата й уста.

— Четири месеца по-късно обвиниха Марк за убийството.

Недокосната, бутилката слезе в скута на Мелъни. Изкушаваше се да попита Уес защо си прави майтап с нея. Нищо друго не можеше да е. Но вече знаеше, че той не беше в настроение за шеги. Точно това се бе случило и докато бавно осъзнаваше значението на истината, тя промърмори:

— Боже милостиви…

— На място казано.

— Но той е бил невинен, разбира се.

— Че как, това е Марк Дуър, старши съдружник в своята фирма, известен благотворител, отдаден на семейството си човек. Разбира се, невинен е. Но го обвиниха. Аз смятах тезата на прокуратурата за изсмукана от пръстите — опираха се само на косвени доказателства и обстоятелства. Имало негови отпечатъци на ножа, но той беше готвачът в семейството, естествено е да има отпечатъци по ножа. Установената кръвна група от спермата била същата като неговата, но това се отнасяше и за хиляди други мъже. Нямал твърдо алиби, защото гонил топките за голф до късно в Линкълн. Освен това Марк и Шийла наскоро увеличили застраховките си. Все такива измишльотини. Той ме помоли да го защитавам в съда. Разбира се, поех делото.

— И?

— И го спечелих. Битката на живота ми, най-важното дело в живота ми. И спечелих. Марк беше знаменитост, така и аз се прочух. Препоръчаха ме в две дела за убийства следващата година и вече изглеждаше, че ще понатрупам пари.

Мелъни кимаше, очакваше ужасния завършек.

Той примигна, за да махне влагата от очите си. Гласът му надебеля, трудно заговори.

— Този… този кучи син ми каза, че не бивало да се настройваме враждебно един към друг, защото е убил жена си, ние пак сме си оставали…

Изтри очите си с длан и изпсува.

— Значи затова — каза тя накрая.

— Ъхъ, затова.

— Но ти не можеше ли да…

— Да го издам, да прецакам господин Съвършения убиец? Не, по дяволите, не можех. От юридическа гледна точка самопризнанието му пред мен нямаше никаква доказателствена сила. Отгоре на всичко ми беше клиент и бях длъжен да пазя тайните му. Веднъж да престъпех правилата и можеха да ме изхвърлят от адвокатската асоциация. А имаше и друго… независимо от правните мъчнотии, исках да го натикам в ъгъла, да го смажа за цял един живот в лъжи. О, как исках само, но нищо не направих. Не можах…