Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (68)

66.

Филип Мохандас щеше да е доволен от стичащото се множество, но почти през цялата нощ се бореше със своите демони и те го сразиха.

Беше едва седем и половина, а вече стотици хора се шляеха край павилиона „Кийзър“ в югоизточния край на парка „Голдън Гейт“ (на около триста метра от ъгъла на „Станиън“ и „Пейдж“, където Кевин Ший и Мелъни Синклер се разбуждаха в момента). Виждаше плътните потоци хора, излизащи от страничните улички към моравите на парка. Чудесно утро, макар и малко ветровито, но вонята на пушеци тежеше във въздуха.

Мохандас знаеше, че съчетанието от пожарите и вятъра създаваше проблеми в „Бейвю“ — за първи път пламнаха квартали и по северното крайбрежие. Забеляза и тънък димен стълб почти точно на изток, вероятно около „Дивизадеро“. Ако положението се влоши, шествието ще трябва да заобиколи откъм север. Но не вятърът го тревожеше сега.

Проблемът му, ако наистина имаше такъв, беше как да овладее тълпата. Често му се случваше и бе привикнал, но всеки път го измъчваха опасения. Особено днес, когато от успеха зависеше доверието в него. Той дърпаше конците. Той вдъхна живот в това шествие и откликът, доколкото можеше вече да прецени, надминаваше очакванията му. Не можеше да си позволи контролът да се изплъзне от ръцете му.

За нещастие, въпреки че хората се събираха отрано, а това беше добре, вече забелязваше признаци за възможна намеса на подривни елементи.

Първият се състоеше в присъствието на твърде много въоръжени представители на властта — докато го докарваха насам, мина край наредените по цялата Фел Стрийт камиони с войници от Националната гвардия, готови за действие. Освен тях патрулираха поне стотина полицаи, на коне или пеша, по улиците около открития павилион, дори до палатката, където беше неговият сборен пункт.

Но униформите не бяха най-голямото зло. Откакто вчера следобед започнаха да повтарят видеозаписа на Кевин Ший, все по-недвусмислено долавяше нарастващата враждебност, макар че, честно казано, очакваше я още по-рано. И сега, макар властите да се отнесоха с единодушно недоверие към казаното от Ший, Мохандас постоянно чуваше за спонтанни изблици на ярост сред групи бели хора, излизащи на улиците.

Преди малко видя как полицаите укротиха и откараха войнствено настроен бял мъж, размахващ плакат. Вярно, тук се случи само това, но даваше достатъчен повод за тревоги. Като си помислеше само, че човекът изобщо бе посмял да излезе срещу толкова по-многоброен противник… сигурно е очаквал да има други като него, мнозина други.

Мохандас не се заблуждаваше — каквато и да е среща между бяла и черна тълпа при днешните обстоятелства щеше светкавично да се превърне в сблъсък. Трябваше да подкара шествието по улиците възможно най-бързо, да насочва мислите на хората към целта им. Това беше решението.

Изведнъж Алиси се озова до него.

— Филип, днес много хора са с нас, чуват какво им казваме.

Той кимна. Тя посочи множащото се гъмжило.

— Това е. Ето я разликата между тебе и Лорета Уейджър. Ти си с хората.

— Така ли мислиш?

Често си повтаряше, че сред стотиците други неща, които Алиси правеше за него, най-важна беше нейната вяра. Тя никога не се колебаеше. Мисията й в живота беше свободата на нейния народ. На техния народ. Толкова отдавна ги потискаха, както беше и сега. И то защото винаги се бореха да бъдат приобщени. Мохандас стигна до извода, че в това беше грешката им. Решението бе да се отделят, да се свързват само със своите хора. Проблемът опираше до различната душевност, не само до цвета на кожата — битка без край, в която не бива да губиш вярата си, да се събираш с онези, които ще я отслабят. Или както бе постъпила Лорета Уейджър, да я продадеш за сила и власт, колкото и да ги използваш за добро, според разбиранията си.

— Да, Филип, ти си с тях.

Той клатеше глава.

— Май остарявам. Пътят към мечтата вече не ми е толкова ясен пред очите.

Тя докосна ръката му.

— Предложиха ти изкушение.

Мохандас кимна.

— Напоследък се занимавам почти само с планове, търсене на пари, старая се да задвижа нещата.

— Филип, но тези неща не са най-важното в света.

— По-важни са, отколкото си представяш. — Обърна се с усмивка към палатката, но не влезе, а погледна Алиси. — Не мога да определя точно.

— Кое?

— Да намеря име за изкушението.

— Какво изкушение?

Очите му бяха кървясали от съсипващата седмица.

— Изкушението да не вярвам. Да загубя вярата си, че светът ще се промени. Ако няма надежда, не трябва ли да приема дяволската съблазън? Така поне нещо, което правя, ще доведа до завършек. — Долепи длани пред гърдите си. — Все нещо ще бъде довършено, Алиси, ще почувствам, че е постигнато. Разбираш ли за какво ти говоря?

— Филип, реката просто си тече. Тя няма край.

— Но накъде тече, накъде отива всичко?

— Важното е, че се движи. Напред, Филип.

— Да се надяваме.

 

 

Карл Грифин остави колата си на служебния паркинг под надлеза на магистралата, зад Съдебната палата. Изтощен от безплодните усилия до късно вечерта, почти не се замисляше, че е събота. Дори не беше гладен.

Грифин работеше с упоритостта на муле, но обичаше почивните дни и футболните мачове по телевизията. Обаче, имаше ли да довършва доклад, предпочиташе да не му виси на главата. А той и Марсел Лание разпитаха повече от двайсет човека снощи. Всички единодушно се съгласяваха, че имало бунт наблизо, бил убит районния прокурор, такива ми ти работи. Това да не е нещо ново?

Явно на хората им беше неприятно да говорят за случките, да си ги припомнят. Други не знаеха какво трябва да признаят, че са видели или пропуснали, изглежда се плашеха от присъствието на ченгетата. Грифин го забелязваше по лицата им, по напрежението. Никой не прекаляваше с приказките. Но беше длъжен да предаде доклада — небрежността с писането все погаждаше мръсен номер в най-лошия момент. Грифин сам си признаваше, че не прелива от идеи, но пък помнеше всяка подробност от направеното и беше способен бързо да обобщи важното.

В дванайсет без четвърт снощи, седнали да отдъхнат в кафене на „Арми“, двамата с Марсел хвърлиха „ези-тура“, за да определят кому ще се падне да дойде в отдела сутринта — или поне преди понеделник — и да напише доклад за пълната липса на нови факти. Грифин загуби.

На паркинга се усещаше силна миризма на печено кафе… но дали беше кафе? Носеше се с утринния бриз откъм залива. Грифин мина край моргата и новия затвор и влезе през задния вход, за да избегне досадата на детектора за метали.

Надникна във фоайето. Нямаше ги опашките от задържани нарушители, чакащи призовките си. Вероятно беше заради суматохата онази вечер. Нито знаеше, нито го интересуваше как се оправяше сега с тях шерифът, стига да не се мотаеха тук.

Само Ридли Бенкс седеше в отдела, скръстил ръце и изтегнал крака върху бюрото си. Като че спеше, може би след прекарана тук нощ. Грифин сложи вода за кафе на котлона, измъкна бележника и равните листчета от джобовете си и ги тръсна на бюрото, после си придърпа стола.

Телефонът в стаята на Глицки иззвъня. Грифин изчака следващия сигнал, чак тогава стана. На стената до празната рамка на вратата имаше заповед от началника на управлението, но той не погледна. Вдигна слушалката.

— Отдел „Убийства“, Грифин на телефона.

— Здрасти, Карл. Ейб се обажда. Как си?

— Ами музикантите си настройват китарите, мацките още не са дошли, пък и клиенти не се мяркат. Какво става?

— Искам да те помоля за една услуга. Как си с времето днес?

— Нищо особено не съм намислил. Дойдох да оправя доклада за снощи. Ти кажи кога да ти помогна — преди това, след това.

— Как мина? Открихте ли нещо?

Грифин приседна в края на бюрото на Глицки.

— Накратко — не. Хората бяха готови да се закълнат, че не са чули два изстрела.

Глицки помълча.

— Нали вече ми каза за тези хора. Още вчера, за онези старици…

— Да де, помня. Но не са чули два изстрела. Всяка чула по един изстрел. И доста други хора разправят, че чули един.

— И какво означава това?

— Да пукна, ако знам. Аз само записвам показания, нека юристите си блъскат главите. Вероятно нищо не означава. Някои са чули пукот от скапан ауспух, привлякъл им вниманието, после „бум“ и си рекли — аха, изстрел. Не знам каква е причината, ама хората не искаха да приказват излишно.

Добре де, помисли Грифин, значи нищо ново нямаме. Не му се щеше да губи още време с празни приказки.

— Е, каква е услугата?

— Илейн Уейджър може да доведе Кевин Ший, след час или малко повече.

— Бъзикаш ме. Самия Кевин Ший?

— Искам един от вас, без да се бъркат други прокурори или хората на шерифа, значи един от вас да придружи нея и Ший някъде на юг из полуострова, където Илейн избере.

— Ти наистина ли спипа Кевин Ший?

— Почти, струва ми се. Само че нека сме готови. Карл, това е молба, а не заповед.

Все същото, каза си Грифин.

Точно тогава Бенкс надникна в рамката на вратата, държеше заповедта.

— Ейб ли се обажда? Дай ми да поприказвам с него.

Връчи листа на Грифин и взе слушалката.

— Лейтенанте, Ридли се обажда…

Грифин чуваше разговора смътно, докато се взираше в редовете по хартията. Що за идиотщини? Глицки временно отстранен от длъжност, всички въпроси по текущите разследвания да се отнасят към Франк Батисте, помощника на шефа.

Бенкс обясняваше на Ейб, че в лабораторията не намерили никакви пръстови отпечатъци по жълтото въже, с което бил обесен Артър Уейд. Обаче снощи Бенкс страшно се ядосал от някакъв скандал и отишъл направо в дома на Джейми О’Тул. Казал му, че се занимават с порязаните от нож Мюлън и Макей, проверяват при лекарите в квартала и вече били сигурни, че още на другия ден ще ги привикат в Палатата, може би дори ще ги арестуват, най-късно следобед.

— А, знам, че едва ли ще стане — каза той, — но според мен, господин О’Тул е съвсем готов да изплюе камъчето, да ни подшушне кой е главният виновник, за да отърве своето сладко бяло задниче. — Стрелна с поглед Грифин и се усмихна кисело. — Извинявай, Карл. — Заслуша се и отвърна: — Лейтенантът пита имаш ли да му казваш още нещо?

Грифин наведе глава към листа в ръцете си. Ето защо беше молба, а не заповед. Значи не е все едно. Но Ейб си оставаше добро ченге, свестен човек. Явно си имаше пререкания с началството, а това не засягаше Грифин.

— Не. Предай му, че ще чакам тук, както се разбрахме.

Бенкс остави слушалката и посочи заповедта.

— Ти вярваш ли си на очите? Какво става?

— Знам, че е тъпо — отвърна Грифин и подхвърли листа върху бюрото на Ейб. — Още щом плъзнаха приказки, че ще го правят лейтенант, аз го предупредих.

— Предупредил си го?

Грифин кимна.

— Станеш ли началник, вече не си от ченгетата-работяги, пък Глицки си е точно такъв. Като мен. Човек не може да се промени.

Насред най-дългия си разговор с Карл Грифин, Бенкс изведнъж се сети за своята приятелка — може би вече бивша — стигнала до същите изводи, като този едър дюстабанлия. Изуми се.

— „Отбягвай работа, която изисква да промениш привичното си облекло.“

— Ъхъ, казах му го. Точно така си е.

— Торо е написал това.

— Кой?

— Торо.

— Онзи, дето написа „Невинен до доказване на противното“^[1]?

Бенкс не устоя на изкушението.

— Същия.

Без да подозира за клопката, Грифин се хвана охотно.

— Харесах филма, ама още си мисля, че онзи прокурор беше убиецът, а не жена му. — И най-изненадващо продължи: — Чух те да разправяш на лейтенанта за някакви рани от нож. Казах ли ти досега за Колин Девлин?

 

 

Полицейският началник Дан Ригби се опитваше да говори почтително по радиотелефона с вбесения, изчерпал търпението си кмет Конрад Ейкън.

— Значи Мохандас е там? И ще проведе шествието?

— Освен ако го спра, сър, но преди това реших да ви потърся.

— Но какво се опитва да постигне?

Вчера, след като искането за разрешение мина по стълбицата от по-дребни бюрократи до канцеларията на кмета, той дълго и разгорещено обсъждаше с Филип Мохандас доколко е разумно да организира шествие към Градската палата. Ейкън му напомни вече направените отстъпки — увеличената награда за залавянето на Кевин Ший, назначаването на Алън Рестън. Градската управа искрено се опитваше да прояви своята загриженост. Чрез своя човек Доналд, кметът дори бе дочул новината за „Хънтърс Пойнт“ и знаеше, че Мохандас е сред основните кандидати за управител на това сочно парче. Какво още искаше този човек? Никога ли нямаше да се укроти? А Мохандас отговори, че искал само разрешение неговите поддръжници да упражнят правото си на събрания, предвидено в конституцията на Съединените американски щати.

Въобще не обърна внимание на доводите за вероятното насилие, за подстрекателството в искането на главата на Кевин Ший, за трудността да издадат разрешението, въпреки най-доброто си желание. Мохандас уведоми кмета, че все пак ще проведе шествието. Неговите хора имали това право, независимо от разрешението, станало повод за тази среща.

— Ако не ви издам разрешение, шествието ще бъде незаконно — предупреди го Ейкън. — Мога да заповядам да ви разпръснат насила, дори да арестуват лично вас. Ще удължа полицейския час, ще обявя извънредно положение и ако мислите, че сега е зле, само почакайте…

— Разбирам всичко — увери го Мохандас.

В края на краищата, почувствал се донякъде в ролята на Пилат Понтийски, Конрад Ейкън реши, че не може да разреши шествието. Нека има събрание, митинг, каквото ще да е, но не и с неговото съгласие. Съзнаваше, че не е в състояние да изпълни заплахите си. Не би влошил още повече това окаяно положение, като извика допълнителни подкрепления.

Все пак, преди да се обади Ригби, Ейкън таеше празната надежда, че Мохандас поне веднъж няма да престъпи границата на разумното, че най-после ще го осени прозрението за отговорността му. Явно не можеше да очаква това. Според Ригби, тълпата вече наброявала поне две хиляди души, а улиците около павилиона „Кийзър“ били претъпкани.

Е, размишляваше Ейкън, може би Мохандас е чул все нещичко от думите му. Прокарваше си исканията със същия инат, но имаше един знак за отслабване на неотстъпчивостта. Мохандас още не бе обявил, че кметът е решил да не издава разрешение за шествието.

— Сър — каза Ригби, — моят съвет е да наблюдаваме внимателно, но ако опитаме да ги възпрем в този момент, ще предизвикаме катастрофа. Независимо имат ли разрешение.

Кметът се съгласи с мнението му.

И прозря в миг каква стратегия прилагаше Мохандас… Щеше да запази в тайна новината за неиздаденото разрешение, чак до началото на шествието, за да постигне още по-силно въздействие. И тогава щеше да пусне на воля всички демони.

Ейкън не можеше да позволи това. Не само че наежената тълпа щеше да избухне, но и политическите последствия щяха да бъдат смазващи. Вчера просто се стремеше да не позволи шествието. До гуша му дойдоха бунтовете, не искаше още един — неизбежен. Опитваше се да постъпи правилно според разбиранията си, да опази града от още един взрив на насилие и гняв. Наистина се бе надявал, че има поне мъничък шанс Мохандас да се откаже. Вчера се нуждаеше от своята упоритост, за да не го обвинят по-късно в небрежност и то в такъв критичен момент.

Но сега решението му се обръщаше срещу самия него. Виждаше ясно всичко. Мохандас щеше да се възползва от отказа му, за да го представи като расист — най-черната хула срещу политик в град като Сан Франциско.

Това не биваше да допусне.

Дан Ригби още чакаше указанията му.

— Мисля, че сте прав за ненамесата ни — каза Ейкън, — стига да няма инциденти, но ще направя нещо по-добро. Ще им дам проклетото разрешение.

 

 

— Само виж това!

Мелъни надничаше надолу през прозореца откъм фасадата. Кевин застана зад нея, прихвана я лекичко през кръста и погледна над рамото й.

— Шествието на Мохандас. — И двамата чуха новината по телевизията. — Най-добре е Уес да се домъкне тук. Ако не греша, цялата тази разправия е за да бъдем открити по-бързо.

Мелъни се обърна и дръпна щорите.

— Сега ли искаш да му се обадиш?

Кевин помисли.

— Той каза да е точно в девет. Но да, иска ми се.

— Ами, обади се.

Кевин щеше да го потърси точно в девет и Уес реши по-раничко да се погрижи за нуждите на Барт. Слезе по стълбите и беше чак във фоайето на блока, така че този път дори не чу звъна на телефона.

 

 

Специалната агентка Симз пак беше в микробуса с двама техници и един снайперист. Прецени, че е по-предвидливо единият от стрелците винаги да й е под ръка. Можеше да се окаже, че няма време да ги чака.

След като се размина на крачка с успеха в „Пицайола“, тя не успя да заспи почти до три сутринта. Нареди да я събудят при всяко обаждане на номера на Уес Фаръл, колкото и да е незначително, който и да го търси.

Но никой не се обади.

Последното беше, преди тя да заспи — предупреждението, че телефонът му се подслушва. Някой не си е държал езика зад зъбите. Тя побесня. Твърде често се случваше да ги издънят. Искаше й се да въведат сурово наказание за издаване на подслушването. Защо не смъртна присъда, фантазираше си понякога.

Имаше и добра новина. Фаръл не изключи телефона. Дори не свали слушалката от вилката. Тя предположи, че той дори не е повярвал. Срещаха се подобни типове — казваш им в лицето, че спиш със съпрузите им, а те усмихнато отговарят, че не вярват в измяната. Половинката не е такъв човек.

Но по-сериозната й надежда беше възможността Фаръл просто да няма друг начин за връзка с Ший. Оставаше им само телефонът, значи ще го използват поне веднъж. Освен това разчиташе на всеобщото заблуждение, че трябва да заемаш линията доста дълго, докато открият откъде се обаждаш. Може би Фаръл се надяваше да приключи с разговора набързо, за не повече от десетина секунди. Само че беше достатъчно.

И в тези десет секунди ще трябва да се договорят как да се свържат отново, нали? Всичко ще бъде записано на магнетофоните в микробуса.

Ще го хванат. Не след дълго.