Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ейб Глицки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Certain Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2013 г.)

Издание:

Джон Лескроарт. Неизбежно правосъдие

Американска, първо издание

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Вихра Манова

Художник: Росица Крамен

Формат: 84 х 108/32

Печатни коли: 32

Издателство Весела Люцканова, 1996 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

40.

— Пак ли вие?

Ридли Бенкс стоеше на площадката пред вратата и се хилеше на Макей.

— Да знаеш, Питър, с такива приказки ми нажаляваш сърцето. А това е моят колега Марсел Лание. Кажи, че ти е приятно да се запознаете, какво ти струва? Малко е докачлив.

— Ъхъ, приятно ми е.

Бенкс се поизвърна към Лание.

— Какво ти разправях? Като го помолиш учтиво и той така ти отговаря. Ей такива свидетели ми се ще да разпитвам всеки ден. Услажда ти се живота. Ти как мислиш?

— А бе, момчета, сега какво искате?

— Да си поговорим няколко минути, да обсъдим показанията ти от онзи ден…

— Пити, кой е?

Зад Макей се появи млада жена с провиснала руса коса. Износена фланела с цвета на тялото едва прикриваше малките й гърди. Кльощави белезникави крака под отрязани джинси, бели чорапки и маратонки.

— О, моля за извинение — каза Бенкс. — Не предполагах, че забавляваш гостенка.

Макей отстъпи крачка от вратата.

— Това е жена ми Патси.

— Жена ти? Не знаех… Здравейте, госпожо. Пит, между другото, как ти е ръката?

Макей завъртя китката, размърда пръсти. Ризата му беше с дълги ръкави.

— С всеки ден по-добре.

— Махнаха ли ти превръзката?

— Още не. След два-три дни.

— Пити да не е загазил? — намеси се Патси.

Имаше глас на пушачка. Излезе по̀ на светло и Бенкс си каза, че трудно би й дал дори петнайсет навършени години. Все пак забеляза златната халка на ръката й.

— Не, госпожо, този път не е. Просто проверяваме отново някои неща, които ни каза онзи ден.

— Какво, например?

Тя избута съпруга си и застана пред него.

Марсел Лание се обади иззад рамото на Бенкс:

— Например, как си е наранил ръката.

— Поряза я на счупено стъкло от врата.

— Ами, той същото ни каза — Марсел изкачи още едно стъпало, търсеше място и за себе си на площадката. — Ама като се замислихме… е, колегата Ридли нещо умуваше… малко е като оня Коломбо, нали помните? Все повтаря „ъ-ъ, още нещо се сетих“. Направо пощуряваме от него, но какво да го правиш, такъв си е. Както и да е, за ръката приказвахме… Имате ли нещо против да влезем? Никак не е топло и вие май ще замръзнете.

Плъзналият се по тялото й поглед беше къде по-нахален от думите — гърдите на Патси Макей прозираха през изтъркания плат.

— Сладурче, защо не си наметнеш нещо? — предложи Макей. — Момчета, или носите заповед, или си приказваме тук, отвън. Та какво било за ръката ми?

Патси не помръдна и Бенкс заговори над главата й.

— Ами, ето какво — твоят братовчед Брандън Мюлън каза, че и двамата сте се порязали, като сте се сбили и сте потрошили остъклената врата отзад. Но като бях тук вчера, не видях да има счупени стъкла на вратата. Веднага ли я поправи? Да имаш някаква разписка?

Патси вече клатеше глава.

— Станало е в къщата на Брандън, а не тук.

Бенкс стрелна с поглед Лание.

— А пък Брандън заяви ясно и точно, че двамата сте се върнали тук, да продължите помена за Майк Мюлън. „Отидохме при Пити“, ей това каза.

Макей пристъпи напред.

— Първо…

— Тихо — каза Патси на мъжа си, спокойно, но непреклонно. — Остави ме аз да говоря. — Обърна се към инспекторите: — Ужасно ме болеше главата. Все ме будеха, та ги помолих да се преместят при Брандън и те отидоха там.

Бенкс упорстваше:

— Брандън каза, че са дошли тук.

— Ами да, първо тук дойдоха. После се преместиха. Защо не отидете пак да го попитате? И ние ще дойдем с вас. Пити нищо лошо не е направил. Нямаме какво да крием.

 

 

Брандън Мюлън беше в дома си и по всичко личеше, че ги очаква. Живееше в къща-близнак на Двайсет и второ Авеню в „Ричмънд“, на четири-пет пресечки от семейство Макей. Плъзгащата се, изцяло остъклена врата към миниатюрната веранда беше съвсем нова. О, да, господа инспектори, не знам защо запазих и разписката — от онзи ден, с подпис, както си е редно, нали? „Стъкларска работилница Риърдън“.

 

 

— Ще пукна нечий череп.

— Не ни разрешават, Рид.

Чакаха пред дома на Брандън Мюлън, но едва ли имаше смисъл. Седящият зад волана Марсел бе спуснал стъклото, лакътят му стърчеше навън.

— Макей е казал на Брандън, че си идвал. Някой от тях се е сетил за вратата.

— Жена му.

— Може би. Все едно, решили са, че е по-добре да счупят малко стъкла.

— Вече ми светна. Благодаря.

— Искаш ли да проверим при тоя Риърдън или какъвто там е?

— За да видим дали е работил тук вчера или онзи ден, както е в разписката? Не. Не вярвам да ни каже честно.

— Смайваш ме. Едно добро ирландско момче да ни излъже?

— Добре дошъл в полицията — заяде се Бенкс. — Не се опомням от смайване, всеки ден.

 

 

Карл Грифин работеше самостоятелно в друга посока.

Знаеше, че нищо няма да измъкне за О’Тул, Мюлън, Макей, Ший — ирландците си пазеха хората.

Отначало му хрумна да се обади в спешните отделения на околните болници, но още първите два опита го отказаха. С тези безредици в града, болниците бяха по-претъпкани от фоайето на Палатата и никой от лекарите и сестрите нямаше дори нищожно желание или време да му помогне.

Затова се зае методично, упорито, разпънал картата на града, разтворил телефонния указател, да звъни във всеки частен лекарски кабинет в радиус три километра от „Пещерата“. Обясняваше, че е инспектор от отдел „Убийства“ и всеки път питаше дали през последните три дни в кабинета са виждали нещо, имащо дори далечна прилика с рана от нож.

Процесуалният кодекс не защитаваше регистрационните книги на лекарите при криминални разследвания. В някои случаи — например, при огнестрелни рани или сексуално насилие — лекарите дори бяха длъжни да съобщят на властите.

Вече довършваше сандвича с пармезанско сирене и сини домати. Грифин бе разположил месестото си туловище зад бюрото в отдела. Крепеше подметките си върху плота и навъсено зяпаше новия затвор отсреща, само с ивица синьо отгоре, достъпна за погледа му през прозореца. Беше стигнал до буква Е. Оставаха му още пет страници.

Карл Грифин така разбираше полицейската работа — стъпка по стъпка, без да чакаш вдъхновението, бъхтиш постепенно и ако си разровил навсякъде, понякога улучваш десетката. Поколеба се дали да не започне отзад напред, за разнообразие. Но беше уверен, че както става винаги, пропусне ли някой с Е, ще се оплеска, затова набра номера на „доктор Епс“.

Авторките на книги по добри обноски непременно биха се възмутили от последния залък, който натика в устата си. Слушалката писукаше до ухото му и когато отсреща някой вдигна, Грифин бе принуден да преглътне, без да дъвче. За миг помисли, че е настъпил краят.

— Ало? — повтори гласът.

Пак преглътна — спасение! — и се прокашля. Оказа се, че и доктор Епс похапвала в приемната си, изслуша го безмълвно, докато изстрелваше втръсналите обяснения.

— От кой ден досега? — попита тя.

— От вторник вечерта.

— Един момент.

Грифин бе обзет от въодушевление, че устоя на съблазънта да почне отзад напред. Отново чу гласа й.

— В сряда сутринта се наложи да зашия едно доста зле срязано ахилесово сухожилие. Младежът твърдеше, че се спънал и паднал върху лопатата, докато прекопавал задния двор. Уж случайност, но не мисля, че раната беше от лопата… — Грифин чакаше търпеливо. — Приличаше на порезна рана от наточено острие.

— Ясно. Споменахте ли това пред него?

— Да, попитах го. Но той пак каза, че било лопата. Съвсем нова, затова била остра като бръснач. Дори не се смути и приех, че е възможно. Закърпих му сухожилието.

— На колко години беше мъжът?

— Момент. Колин Девлин, на двайсет и четири години. Да ви продиктувам ли адреса?