Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (74)

72.

През последния половин час имаше четири случая на междурасови стълкновения с петима тежко ранени и Националната гвардия разположи частите си по-близо до предполагаемия маршрут на шествието. Камионите препречиха достъпа на всякакви автомобили. Новодошлите да се присъединят към шествието бяха принудени да оставят колите цели квартали по-нататък и да минават през униформените редици. Стотици хора правеха точно това. На теория така хората щяха да заобиколят по-тясната част на парка, където имаше палатков лагер.

Специалната агентка Марго Симз, предпочела да не сътрудничи нито с местната полиция, нито с Националната гвардия, сега накара шофьора да отбие до тротоара, само на четири пресечки от блока, където се криеше Кевин Ший. Загледа се надолу по склона към човешкото море, насочило се към „Кийзър“, към войниците и спрените коли.

Как да се промъкне? Ами нали е от ФБР, ето как. Тя имаше твърдото намерение да не излага на риск живота на своите сътрудници, тоест щеше да изпълни дълга си — да арестува Кевин Ший и ако се наложи, да употреби сила. Заповяда на шофьора да заобиколи преносимите прегради и да кара надолу, край павилиона, към целта. Изобщо не я интересуваше кой можеше да й се изпречи на пътя. Знаеше, че адвокатът Уес Фаръл щеше да се сблъска със същото затруднение, но не можеше да размаха служебна значка, за да мине.

Все още го изпреварваха.

Колата пълзеше през гъмжилото, неколцина от тръгналите пеша удряха ядно с длани по покрива и предния капак. Две пресечки за три минути и половина, а след това ги спряха двама гвардейци с юношески лица, стиснали пушки и наежени.

Симз се измъкна от колата, показа им значката и се представи. Двете момчета (на малките табели, закачени на униформите, бяха написани имената им — единият беше Морган, а онзи с ястребовия нос — Ешър) се спогледаха и Морган попита:

— Госпожо, с какво можем да ви бъдем полезни?

— Аз и колегите ми трябва да преминем през вашия кордон.

Отново мълчаливо съвещание. Морган обясни:

— Госпожо, ще трябва да поискам разрешение.

Симз се изпъчи.

— Аз ти разрешавам, синко. Ние сме от Федералното бюро за разследване и бързаме.

— Да, госпожо.

Но никой не помръдна.

— Е, какво става?

— Ами, заповядано ни е да не допускаме автомобили по маршрута на шествието…

— Ще отида да попитам — предложи Ешър и затича нанякъде.

Морган ги успокои с жест.

— Няма да ви забавим. Най-много пет минути.

 

 

Фаръл, познаващ града къде по-добре от Симз, веднага се сети какво става около сборния пункт на шествието, затова избра обиколен път през „Портола“ и „Туин Пийкс“, като се надяваше да мине през Ашбъри и да стигне до парка. Останалото разстояние можеше да извърви пеша. Предполагаше, че във всеки случай друго не му остава.

Тъкмо подминаваше една бензиностанция на Седемнайсето, когато чу сигнала на пейджъра. Обърна, спря, изскочи от колата и се хвърли към телефонния автомат, за да набере появилите се на екранчето цифри.

— Значи водите сенаторката? Лично ли ще дойде?

Фаръл още не си позволяваше да повярва.

Глицки го прекъсна сърдито:

— Кажете ми адреса. Нямаме никакво време. — Изслуша, Фаръл и отбеляза: — Че това е точно по средата… нали оттам ще тръгне шествието.

— Точно така, а по радиото казаха, че са отцепили парка с кордон. Откъде идвате?

— Пасифик Хайтс.

— Ще трябва да обикаляте, може би отгоре, по „Джуда“.

Глицки му благодари.

— Ще ми отнеме само десетина минути.

— Не разчитайте на това. Между другото, идеята ви да се измъкнем, ако изпреваря федералните…

— Е?

— Не е добра. Не и днес.

 

 

Симз говореше с друг мъж, според табелката фамилията му беше Флорио. Ивиците по ръкава явно означаваха, че има по-висок чин и власт в своята част. Отново обясни проблема си — гвардейците бяха длъжни да ги пропуснат през редиците си, трябваше да извършат арест. По федерална заповед. Един от най-издирваните престъпници. Веждите на Флорио се надигнаха.

— Да не е Кевин Ший?

Щом чуха това име, Морган и Ешър се изпънаха и се превърнаха целите в слух.

Тя се озърна наляво и надясно, после изгледа втренчено Флорио.

— Няма да обсъждаме това. Сега можем ли да тръгваме?

Върна се в колата, а Морган и Ешър ги придружаваха от двете страни.

 

 

— Трябваше вече да е тук — каза Кевин.

— Може да е попаднал в задръстване.

Не можеше да се спре, току подръпваше щората с пръсти и надничаше надолу. Мелъни я измъкна от ръката му.

— Седни. Хайде, Кевин. Като зяпаш, с нищо няма да си помогнем.

— Но и като седя, с нищо няма да си помогнем.

— Ще седиш, за да чакаш Уес. Ще дойде.

Кевин започна да щрака с пръсти, нервите му го измъчваха жестоко.

— По-добре да бяхме…

— Ей! — Опря пръсти в устните си. — Правим най-доброто. — Наведе се да го целуне. — Обичам те. Просто чакай. Уес ще се появи. Всичко ще бъде наред.

Тъкмо пак посягаше да размести щората, за да погледне към парка. Прозвуча звънецът от входната врата на блока.

— Ето го — промълви Мелъни и тръгна към бутона за отваряне на вратата.

Понечи да го натисне, а Кевин скочи към нея.

— Чакай!

Застана до един от страничните прозорци. Надникна надолу.

— Добре. Той е. Поне ми се струва, че е той… досега не съм го виждал с костюм.

— Кевин, а кой друг може да е? Никой не знае, че сме тук.

Той я изгледа.

— Най-повтаряните последни думи в живота.

 

 

Съгласно заповедта на своя командир, Морган и Ешър останаха на новите си постове до колата на ФБР, която спря до западния ъгъл между „Пейдж“ и „Станиън“, срещу блока.

Симз прати в парка един от хората си, понесъл радиотелефон и куфарче. Нареди му да намери достатъчно високо място, откъдето да вижда добре прозорците на четвъртия етаж, откъм фасадата, ако ще да е дърво или телефонен стълб. Възникне ли необходимост, ще получи съответната заповед за действие. (И резервната група се движеше насам, но с днешния хаос по улиците Симз не искаше да ги чака. Другите може и да не срещнат готов да помогне Флорио.)

С останалите двама си пробиха път през сякаш пулсиращата напред-назад тълпа по улицата и най-сетне стигнаха дворчето с изглед към парка и главния вход на сградата. Натисна наведнъж всички звънци за първия етаж, някой й отвори вратата.

— Лесна работа — промърмори и махна на мъжете да влизат.

А Морган и Ешър охраняваха празната кола — единствената, която се виждаше по „Станиън“. Хората я заобикаляха. В далечината се чуваше нечий усилен от високоговорител глас, шествието щеше да потегли всеки момент.

— Ей, човече, на кой е тая кола? Десет квартала се влача пеша дотука, натъртих си петите. Разправяха, че нямало никакви коли да пускат насам. Иначе и аз щях да дойда с мойта.

Морган не биваше да разговаря с хора от тълпата, освен за да ги упътва. Но този едър мъжага имаше дружелюбно лице и широка усмивка, водеше жена си и хлапетата, само и само да подкрепи правото дело. Такъв човек едва ли се заяждаше сериозно. Не всеки беше готов да размаха томахавката.

— На ФБР е — обясни Морган и добави: — Спипали са Кевин Ший в ей оня блок. Ще го арестуват.

— Алелуя! — възкликна мъжът и усмивката му грейна. — Значи няма да се бъхтим чак до Градската палата. Тука оставаме, тъкмо да си починат краката ми. — Обърна се към околните, за да сподели добрата вест. — Ей, всички ли чухте? Хванали са Кевин Ший. — И посочи: — Точно там.

 

 

Горе, отново пуснали резето, Кевин, Мелъни и Уес стигнаха до извода, че даже с тълпата отвън, шансовете им бяха несравнимо по-добри, отколкото да посрещнат въоръжените, агресивни и обичащи стрелбата копои от ФБР.

Най-вероятно никой, освен групата на ФБР, дори не предполагаше къде могат да се намират. Щяха да се слеят с малкото бели лица в човешката маса, а Уес ги увери, че има много повече бели, отколкото би очаквал. Всеки, решил да понесе плакат, да предаде послание или да защити някаква кауза, идвал да се включи в купона.

Кевин щеше да носи скиорската шапка. Ще се измъкнат от напеченото положение и ще чакат на някое по-безопасно място Глицки пак да ги потърси по пейджъра.

 

 

Симз поговори от фоайето на блока със своя снайперист и реши да му даде още няколко минути, от които той се нуждаеше, за да заеме позиция. После с двамата си сътрудници щеше да се качи горе и да залови Ший. Но стрелецът малко трудно би останал незабележим за тълпата, какво остава пък да си избере огнева позиция. Тя отсече, че му дава най-много десет минути. И ако се справи по-рано, веднага да й съобщи.

През това време тримата се пръснаха да огледат сградата, да проверят за скрити изходи, противопожарни стълби, да се уверят, че са притиснали в ъгъла врага.

Щяха да се съберат отново във фоайето, за да се качат горе и да го хванат в ноктите си.

 

 

„… и току-що получихме още непотвърдена информация, че Кевин Ший се укрива в жилищна сграда, само на пет пресечки от павилиона «Кийзър», където сме и ние. Филип Мохандас почти на бегом се спусна от подиума и поведе участниците в шествието, това огромно и извънредно разгневено множество. Сигурен съм, че чувате как скандират името на Ший. Мохандас ги води към края на парка.

Ще се опитаме да го последваме…“

 

 

Глицки плесна върху покрива сирената с мигаща лампа. Лорета седеше до него мълчалива и затворена в себе си, докато колата бясно криволичеше по уличките южно от парка. Почти стигнаха.

Глицки сякаш не бе мигвал много дни наред. Пусна радиото в колата и слушаше последните новини. Мълвата бе плъзнала все някак. Нищо учудващо.

Сега Филип Мохандас и тълпа между петстотин и пет хиляди души бе заобиколила блока на „Станиън“. Доколкото се знаеше, хората от ФБР бяха в сградата, но засега, според репортерите, не бяха извършили ареста. По-точно, никой не беше сигурен какво ставаше вътре, дали Ший изобщо беше там, имаше ли още хора с него.

Освен Глицки. Той знаеше.

Все се налагаше да обикаля, за да доближи блока. Булевард „Линкълн“ беше затворен, затова обърна на изток, по „Ървин“ и беше принуден да поеме нагоре по „Джуда“, за да се озове на „Парнас“. Спря няколко пресечки преди „Станиън“ — даже с включената сирена нямаше да мине през плътната тълпа.

Обърна се към Лорета, побърза да отвори вратата.

— Да вървим.

 

 

Веднага я познаха, обкръжи я гръмко възклицаваща, обожаваща я група. Възхитиха се, че в момента, когато всичко щеше да се реши, тя избра да бъде с тях. Естествено, нали оглави борбата за справедливост…

Дарбата й да запленява отново я споходи — лицето й се оживи, очите грееха. Глицки размахваше разтворения калъф на служебната значка и не пускаше ръката на Лорета, докато напредваха към средата на множеството.

— Това е сенаторката Уейджър! Отдръпнете се! Пуснете я да мине! Направете място!

 

 

Щом стана ясно накъде се съсредоточаваше напрежението на хорското гъмжило, напиращо към блока, Флорио чу спешното повикване на Морган по радиотелефона и издаде заповед, съсредоточила същия този Морган, Ешър и още триста национални гвардейци пред сградата, за да спрат хората преди двора, стига да могат.

Разгърнаха се тичешком, изпревариха Мохандас и основната част от тълпата само с пет минути. Имаха време да навлекат по-тежкото си снаряжение.

Сега войниците, с каски, вдигнали щитове и хванали палки, бяха обкръжили в плътен пръстен мястото, задържаха тълпата, но не се чувстваха много сигурни. Морето от глави се люшкаше, въздухът звънеше от крясъци и вой на аларми. Пожарът в „Дивизадеро“ се бе разпрострял. Димът се стелеше ниско, разяждаше очите, дереше гърлата.

В далечината виеха сирени.

Скандирането се надигаше и затихваше, прехвърляше се по отделните групи, но не спираше, не губеше настойчивата си ярост.

— Дайте ни Ший! Дайте ни Ший!

 

 

Вече готови да излязат, чуха многогласния вик. Уес Фаръл отиде да надзърне през щората, пусна я и се обърна към тях.

— Не изглежда добре.

Какво омаловажаване на опасността, каза си мислено.

До вратата, Мелъни стискаше ръката на Кевин.

— Не говори така — сряза тя Фаръл.

— Мелъни, оттук няма изход. Увери се сама.

— И сега какво? — попита Кевин.

— Сега се надяваме, че Глицки ще пристигне навреме, със сенаторката.

— Той идва ли? — слиса се Мелъни.

— Така ми каза.

— А после? — пак Кевин.

Оттук ясно чуваха краткото послание на скандиращата тълпа. Никой не млъкваше долу.

— Ами ФБР? — сети се Мелъни. — Мислех, че те…

— Само че — прекъсна я Фаръл, — те действат според предположението си, че ти си въоръжен и опасен, и ако ни потърсят, най-вероятно първо ще чуем изстрелите през вратата…

— Божичко, Уес, много те бива в добрите новини!

— Нищо не си измислям, предавам ти каквото научих. Както знаеш, засяга и мен.

— Какво ще правим? — за трети път попита Кевин.

— Искаш ли да излезеш? — отговори с въпрос Фаръл. — Да застанеш срещу онези хора? Не? Значи ще чакаме.

 

 

Флорио стоеше срещу запотен, останал без дъх мъж в пълна полицейска униформа, който му се представи като Дан Ригби, началника на управлението в Сан Франциско. Доближи наредените войници с неколцина униформени полицаи. Флорио махна на своите хора да ги пропуснат в двора.

— Кевин Ший в тази сграда ли е? — Ригби вече подтичваше към входа. — Сигурно ли е? Кой друг е с него? Под наблюдение ли са всички изходи?

Вътре Ригби отиде право при специалната агентка Симз, която тъкмо се бе върнала във фоайето и се канеше да нападне апартамента на четвъртия етаж.

Но това е невъзможно, каза й Ригби. Не и сега. И в никакъв случай без допълнителни подкрепления. Навън анархията се развихря твърде бързо. Ако тя излезе с Кевин Ший и се опита да мине през тълпата, според нея какво ще ги сполети?

Симз се разяри. Как всичко толкова бързо й се изплъзна от ръцете? Има хора на разположение, има заповед — защо ли просто не каже на този местен смотаняк Ригби, че отива да арестува човека, пък каквото ще да става? Но сега, след първия взрив на възмущение, че тя е пропуснала да го уведоми за намеренията си, той се заяде:

— Само ви повтарям, че проблемът е значително по-сериозен, отколкото си представяте. Дяволите ви взели, как ще го изведете оттук, дори да го арестувате безпрепятствено? Ясно ли ви е какво става навън? Между другото, къде точно е Ший? Ще имаме нужда от още хора тук.

Другите агенти от ФБР и полицаите предпазливо се отбягваха из фоайето, вече запълващо се и с живеещи тук хора. Събота сутринта, всички са си вкъщи, ококорили очи от любопитство.

Наложи се Ригби и Симз, овластени да вземат решение, да излязат в двора.

— Тук е — увери го Симз. — Нека аз реша проблема.

Ригби не скланяше.

— Само че тук е моят град. И да не ви харесва, проблемът е и мой. И ставащото там… — посочи над главите над войниците, — … също е мой проблем. Няма да позволя още едно линчуване, само седмица след първото. Но точно това ще се случи, опитаме ли да изведем Кевин Ший.

Симз забеляза нещо.

— Кой е този идиот? Някой се качи върху колата ми!

Ригби се обърна. С мегафон пред устата, Филип Мохандас се опитваше да привлече вниманието на множеството.

— Смъкнете този побъркан! — заповяда Ригби на един полицай. Помоли Флорио: — Поканете го любезно да се присъедини към нас.

Имаше и друга бъркотия. Отляво се надигна шум и дотича войник.

— Сър — докладва на Флорио, — там има цивилен полицай, който водел сенаторка на Щатите…

И преди да довърши, хората се отдръпнаха, колкото Глицки и Лорета Уейджър да стигнат до войниците.

Симз взе радиотелефона и го доближи до ухото си. Кимна, погледна към четвъртия етаж, каза: „Изчакай“ и се завъртя към Ригби.

— Вдигнали са щорите. Моят човек може да ги повали веднага.

 

 

Събраха се при фонтанчето в средата на двора — Ригби, Симз, Мохандас и помощниците му, Флорио, Глицки и Лорета Уейджър.

Ригби гледаше невярващо лейтенанта, хванал ръката на сенаторката.

— А ти какво търсиш тук?

— Дойдох да арестувам Ший — заяви Глицки.

— Как пък не! — сопна се Симз. — Мой е.

— Глицки, ти си отстранен. Май не си схванал смисъла на съобщението ми…

На Симз не й пукаше за местните бюрократи и разправиите помежду им. Интересуваше я само мишената — Кевин Ший.

 

 

— Какво става?

Фаръл пак надникна.

— Не знам. Събраха се при фонтанчето. Глицки успя да дойде. Довел е Лорета Уейджър.

— Но защо не се качва при нас? А защо ние не слезем при тях?

— Кевин, идеята ти не я бива много. По-добре те да дойдат.

Напевното скандиране секна, поне в предните редици на тълпата. Хората пристъпваха неспокойно, усещаха, че нещо назрява — и решението ей сега ще бъде взето в средата на двора. Мълвата плъзна назад.

Хората чакаха.

Един от униформените полицаи дойде при групата, после побягна, мина през кордона и се скри някъде. Вопълът пак се надигна тук-там, усили се и постепенно замря.

 

 

Само Глицки се отдели от другите, тръгна бавно, пъхнал ръце в джобовете и прегърбен. Влезе в блока, мина край федералните агенти и полицаите, край недоволните и любопитни съседи, запълнили фоайето.

Само по стълбището към втория етаж стояха неколцина човека, нагоре беше пусто. Качваше се с равномерна стъпка, плъзгаше длан по парапета. Дванайсет стъпала, завой, пак дванайсет. После стигна до края на оръфаната пътека, натисна звънеца на вратата в дъното.

Отвориха му. Показа им значката си, но не държеше оръжие.

— Как сте, господин Фаръл? Смятате ли да ми предадете своя клиент?

— Наистина ли ще мине гладко? — усъмни се Фаръл, докато го пускаше да влезе.

Глицки наведе глава с увереност, каквато не изпитваше и вдигна и спусна щората на прозореца — знак за чакащите долу.

Кевин и Мелъни стояха прегърнати.

— Готов ли си за това?

Той кимна.

— С теб съм — прошепна тя.

— И аз съм с теб. Каквото и да стане, както и да се обърне. Разбра ли?

— Разбрах.

Фаръл вече водеше Глицки при тях, обсъждаха плана, членове от законите, споразумението. Време беше.

— Кевин Ший — започна Глицки, — арестувам ви по обвинение в убийството на…