Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (18)

16.

Глицки съзнаваше, че едва се крепи на ръба. Лош признак. Седеше зад бюрото, дъвчеше бучки лед и със зъл поглед отпъждаше всички възможни натрапници, още щом надникнеха през празната рамка на вратата.

Признаваше си, че не се държи като професионалист. Използваше този безмълвен език на тялото, когато бе сержант и искаше да помисли на спокойствие, но сега беше шеф и подобно поведение малко намирисваше на пъчене…

Ами да го набутам на всички, каза си накрая. Главоболията се трупаха твърде бързо (очакваше това), както ставаше винаги при извънредните натоварвания, само че още не можеше да предвиди откъде и какъв удар ще му се стовари. Подозираше отговора — отвсякъде, много болезнено.

Може би се дължеше на недоспиването от снощи или пък биоритмите му бяха в лоша фаза. Айзък, Фло, жените с фамилия Уейджър. С всеки нов обрат нещата тръгваха все по-накриво и вече полагаше усилия, за да се владее.

Патрулните полицаи не успяха да арестуват Кевин Ший. Заподозреният бил изчезнал, когато отишли в апартамента му. Побързал да се махне. Домоуправителят бил готов да помогне, отключил им и намерили отворен прозорец откъм задната стена на сградата. На масичката в хола имало полупразна чаша с още топло кафе. Телевизорът бил включен. Слушалката на телефона била захвърлена на леглото. Очевидно, някой бе предупредил Ший и минутите му бяха стигнали да офейка.

Глицки се вкисваше още повече от разпита на Пол Уестбърг. Остана с впечатлението, че раздумката с Илейн Уейджър е повлияла на показанията му. Имаше и по-сериозен проблем, заради който реши да посети началника си Дан Ригби сутринта — районната прокуратура, вероятно насъскана от сенаторката Лорета Уейджър, видимо се насочваше към политическо решение на случая, а това предвещаваше проблеми, с които Глицки нямаше никакво желание да се разправя. Вече пробутваха дело срещу Кевин Ший, в което нямаше място дори за предположението, че може и да е невинен.

Е, и самият Глицки не смяташе Ший за невинен според известните досега факти. Но винаги се притесняваше от кроежи, намекващи за лов на вещици, а подсказаното от Илейн Уейджър (и реакцията на Пол Уестбърг) намирисваха точно на това.

Явно властите бяха решили, че Кевин Ший е закоравял бял расист и че пъхането му в лапите на тълпата е най-добрият отговор на сложните въпроси, с които се сблъскаха. Глицки мразеше този подход.

От собствен опит се убеди, че въпреки стремежа на бюрократите в цялата страна да се съобразяват с расовото разнообразие и да пробутват представата, че има напредък към единение и расова хармония, разделението се задълбочава. Глицки прекарваше достатъчно време на улицата, за да не се съмнява в това.

В действителност расизмът беше навсякъде — уж просветените бели служители в Палатата наричаха на майтап черните „канадци“, а чернокожите родители на децата от училищата, където учеха и неговите синове, не им позволяваха да играят с белите си съученици.

На пръв поглед всичко беше наред. Хората почти винаги се държаха любезно, прилично, дружелюбно. Вече ставаше старомодно дори да признаеш колко бездънен е проблемът, а в Сан Франциско е истинско престъпление да не се съобразяваш с новите повеи. Расовият въпрос ли? Моля ви, това нали го оправихме още през шейсетте години? По-добре да се престорим, че изобщо го няма. А и в Сан Франциско не е наболял. Днес всеки приема всеки друг такъв, какъвто е. Живеем в последното десетилетие на века. Справили сме се с трудностите преди много години. Я се огледайте.

И изведнъж, в една лятна вечер, линчуват чернокож на име Артър Уейд.

А Глицки бе принуден да признае главната причина да седи тук и да хруска ледени кубчета — въплътена в човека, наричащ проблема „болест на системата“, Филип Мохандас, който стъпкваше и последната искрица надежда за разбирателство, защото отиваше прекалено далече. А би могъл да направи много по-разумни неща. Да покаже чувство за мярка. Да призове към сдържаност. Да убеждава.

Мохандас знаеше, че в близките дни никой нямаше да арестува афроамерикански водач, дори да се изсили. Посветил се бе на делото и се превръщаше в жертва на собствената си ярост. Какво означават овехтелите закони, ако имаш такива сериозни подбуди да действаш?

Глицки страшно се дразнеше, когато самозваните лидери на всички чернокожи се поддаваха на изкушението и само затвърждаваха недоверието на белите (По дяволите, наполовина белият Глицки също се чувстваше така!) към стремежите на чернокожите и желанието им да спазват законите.

Сега Мохандас призоваваше към саморазправа, допускаха той да плещи глупости от все сърце. Но самото му присъствие, словоизлиянията му, опасно накланяха везните. Глицки не вярваше, че трябва да го оставят още повече да възпалява съзнанието на хората, но изглежда никой друг не беше склонен да прекрати това. Ей, имаме свобода на словото. Да бе, ама какво става, ако някой кресне „Пожар!“ в претъпкано кино? Глицки охотно би се заел с това — смяташе, че може да подхвърли на Мохандас идейки, над които онзи да се замисли. Но не му влизаше в работата. Беше длъжен да разследва убийства. Останалото беше политика.

Но и тези прояви на здравомислието не оправяха настроението му. Пак си дъвчеше леда и зяпаше вторачено стената.

Телефонът в кабинета звънна. И понеже обажданията приемаше същият човек, който спираше посетителите на вратата — тоест никой — сам вдигна слушалката и по-неприязнено от друг път изтърси:

— Глицки, отдел „Убийства“.

Мълчание. Почти недоловима въздишка.

— Ейб Глицки.

Вероятно си въобразяваше, но в гласа й звучеше облекчение, като че с големи усилия е пробила плътна преграда. Разбира се, мигновено позна този глас.

— Лорета?…

— И една дума ми стига. Все така си говориш.

Още зашеметен от прилива на адреналин в кръвта, Глицки отвърна:

— Не, доста по-различен съм от преди. Сигурно ще се учудиш.

Прозвуча по-враждебно, отколкото се чувстваше, но думите изскочиха сами, може би по-близо до истината от мислите…

— Но, да, разбира се. — Пак гърлената, дълбока въздишка. — Вече всички сме други, Ейб, променихме се. Но дълбоко в душата си сме все същите.

Не би могъл и да измисли по-чудновато начало на разговор с бившата си любовница, сега сенаторка на Съединените щати. Сякаш са се виждали (и не само са се гледали) преди два-три дни.

Сграбчи пластмасовата чаша и допи ледената вода, за да се опомни, после попита какво би могъл да направи за нея. Предполагаше, че е свързано с Илейн.

— Току-що бях при кмета — заговори тя. — И когато спомена… нали разбираш, малцина се казват Ейб Глицки…

— Телефонът ми е в указателя, Лорета, открай време.

Тя като че се поколеба, после продължи, все едно не е чула.

— Но Конрад каза нещо за тебе… Вече си лейтенант…

Нервите на Глицки се изопнаха още малко — Лорета просто опипваше почвата, за да задоволи любопитството си, но нямаше намерение да й помага.

— И ти реши да се обадиш, за да чуеш какво става напоследък?

Сега колебанието пролича.

— Още ми се сърдиш, нали? След толкова години.

— Лорета, за нищо не ти се сърдя…

— Говоря за онова, което направих.

— Още не съм сигурен дали знам какво направи, нито пък защо го направи. Но не бих казал, че много ме е мъчило, да речем, през последните двайсетина години. Имам семейство…

Гласът му затихна.

— Стана ми мъчно, когато чух за жена ти…

Глицки се вкопчи в слушалката. Наложи си да отпусне и свие пръстите си. Един от инспекторите — Карл Грифин, почука на рамката и Глицки го отпрати с махване на ръката.

— Ейб, изведнъж ми се прииска да ти чуя гласа. Да разбера добре ли си, как ти върви. Толкова ли е странно?

Не отговори. Чу как тя си пое дъх.

— Добре, Ейб. Извинявай, че ти досадих.

Щеше да прекъсне връзката. Но той не искаше да я отреже така. Трябваше да…

— Лорета!

Но линията вече даваше свободно.