Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (48)

46.

Мелъни бе оставила Кевин сам горе и това я изнервяше. Неприятно й беше да се отделя от него, защото чувстваше, че той има нужда от нея, че без нея няма да се справи.

И затова сега си вършеше работата припряно. Ръцете й трепереха, не само от студа. Криеше се зад голяма кола в сенките на гаража под блока на Уес Фаръл. С всяко превключване на светофара на кръстовището, колите заръмжаваха по улицата, тя спираше и чакаше, вторачена във входа на гаража. Уес им беше отворил вратата, когато стигнаха дотук — така скриха от търсещи погледи вече твърде набиващия се в очи „Гео Метро“.

Хората се прибираха от работа. Затова и допълнителната предпазливост нямаше да е излишна. Само че имаше едно затруднение — Мелъни едва виждаше нареза в главите на винтовете, а несигурните й ръце често изпускаха отвертката. Е, оставаше само един винт и щеше да свали номера.

Разбира се, после се налагаше да сложи този номер на своята кола, като първо свали предишния. Но щеше да се справи. Нямаше как да не се справи. Трябваше да се махнат оттук, поне за малко, докато се уверят, че някой не е проследил Уес Фаръл до дома му.

Отиде в центъра на града да преговаря с полицията. Тя и Кевин, останали сами със страховете си, неизбежно си припомниха немаркираната полицейска кола, спряла пред блока на Мелъни, преживяха отново бягството, преди по-малко от денонощие. Съвсем разумно беше да допуснат, че някой би поискал да прикачи „опашка“ на Уес.

Не искаха да рискуват с такси, дори с лимузина под наем, макар че според Кевин тази хитрост имаше шансове за успех — никой не би ги разпознал зад затъмнените стъкла. Но тя възрази, че така ще оставят адреса, където отиват, също и неизбежните регистрационни формалности около кредитната карта.

После й хрумна идеята да вземе номерата от някоя кола в гаража долу, за да ги сложи на своя „Гео“. Не вярваше да й отнеме повече от десетина минути, но вече й се струваше, че мина поне час.

Щяха да се преместят в апартамента на друга нейна приятелка. Ан отсъстваше до края на почивните дни за празника, остави ключовете на Мелъни, която бе обещала да полива цветята и да храни скъпоценните златни рибки. Снощи изобщо не се сети за този апартамент, докато бягаха от полицията и търсеха по-безопасен мотел, но сега изведнъж мястото стана жизненоважно и умът й налучка решението.

Най-после винтът се завъртя по-леко. Още един плътен поток коли подмина входа на гаража. Никой не зави насам. Без да отделя очи от вратата, тя продължаваше да върти отвертката — и номерът издрънча на бетонния под. Мелъни се вцепени.

— Мразя тази гадост — прошепна си тя.

Премести се при своя „Гео“, приклекна и започна да отвива винтовете на номерата.

Чу стърженето на вратата, но нямаше време да направи каквото и да било. Една кола бе завила от улицата и спря пред бавно вдигащата се врата. Подмина я и се намести в края на отсрещната редица.

Мелъни не смееше да диша, чакаше и се молеше човекът да не погледне към нея.

Онзи носеше костюм на бизнесмен. Измъкна се от своята „Тойота Камри“ и включи алармената система. Щом стигна до изхода към стълбището, без да се замисли изрита дървеното трупче, с което Мелъни бе подпряла вратата. Но изглежда се сети, че това е доста необичайно, обърна се и бавно огледа гаража.

Свита зад мъничката си кола, Мелъни беше сигурна, че мъжът дори отдалече може да чуе как кръвта блъска в ушите й. Но погледът му равнодушно се плъзна по скривалището й. Явно мъжът нищо не забеляза, прибра ключовете в джоба на сакото си и влезе в блока. И вътрешната врата, единствената, през която тя можеше да се върне, щракна влудяващо.

 

 

Номерата бяха сменени. До изхода към улицата имаше бутон за отваряне, но щом вратата се спуснеше зад Мелъни, щеше да остане навън и трябваше да се осланя на шанса да заобиколи и да звънне по домофона.

Разбира се, не можа да се справи с характера си и напомни на Кевин да не отговаря на никакви обаждания. Натърти му, че Уес си имал ключ и щял сам да си отвори, щом се върне. Нямало защо Кевин да отваря на никой друг…

Божичко, понякога се ненавиждаше. Нямаше ли най-после да се научи на нещо?

 

 

Натисна бутона на звънеца. Само така можеше да влезе в блока, преди Уес да се е върнал, вероятно проследен от полицията. Иначе какво да прави — да се мотае в гаража цял ден? Знаеше, че почти сигурно упорства напразно, но продължаваше да натиска бутона. Току-виж, ако звъни достатъчно дълго, непрекъснато, поне пет минути, дори предаде SOS по морзовата азбука, Кевин се престраши да…

Очевидно не смееше.

Опита пак. Нямаше отговор. Времето минаваше. Появи се обичайният вечерен вятър, носещ студа и мъглата, тикаше косата в очите й. И не си бе облякла якето. Натисна отново бутона, не го пускаше, дори извика в микрофона:

— Кевин, по дяволите!

Никаква реакция. Нищо.

Тя тропна с крак, взираше се в домофона, сълзите вече прииждаха в очите й.

И след цяла вечност гласът му прошепна:

— Мелъни?

— За Бога, Кевин, аз съм!

И благословеното бръмчене на електрическата ключалка.

 

 

Черен „Мерцедес-Бенц 130 D“ бе спрял до колата на Мелъни и препречваше пътя, а до отворената врата стоеше висока жена в костюм, скръстила ръце на гърдите, раздразнението и гневът изопваха лицето й.

Кевин и Мелъни влязоха в гаража откъм стълбището и веднага я видяха. А тя не си губеше времето.

— Ваша ли е колата? — попита рязко. — На моето място?

— Да, наша е. Извинете — започна Мелъни. — Ей сега ще…

— Да знаете, до гуша ми дойде. Прибирам се вкъщи и все трябва да чакам някой да си махне колата от моето място в паркинга, за което си плащам, между другото.

— Добре, ние веднага ще…

— И даже не живеете тук, нали? Кой ви каза, че можете да оставите колата си тук? Кой ви е пуснал?

Кевин пристъпи напред.

— Госпожо, наистина съжаляваме. Бяхме горе при свой приятел, който ни каза, че…

— Кой е той?

Те се спогледаха.

— Няма значение.

Жената важно вдигна пръст.

— Обаче има значение. Обадих се на домоуправителя, той ще слезе всеки момент и ще си поговорим за това. През последния месец за шести път заварвам чужда кола на моето място, търпението ми си има граници. Затова ще го изчакаме.

Мелъни възрази:

— Ъ-ъ… не можем. Имаме среща…

Вратата към стълбището се отвори пак, появи се оплешивяващ мъж на около четирийсет, четирийсет и пет години в сив пуловер и омачкан кафяв панталон, с поне десетгодишни обувки на бос крак. Дойде при тях.

— Какво става тук, Маги?

— Франк, някой казал на тези хора, че могат да оставят колата си тук и искам да знам кой, а после искам да направиш нещо по въпроса. Време е това да престане.

Мелъни се обърна към домоуправителя.

— Вижте какво, Франк. Казаха ни да оставим колата тук, а сега си тръгваме. Обещавам ви, повече няма да се случи. И бързаме. — Обърна се към жената на име Маги. — Съжаляваме за предишните пет пъти, но не сме били ние.

Маги не желаеше да я слуша. Нормалният живот в този град често зависеше от това дали ще намериш къде да си оставиш колата, както и безброй други уж безобидни, но късащи нервите дреболии.

— Няма да плащам такса за паркинга — тросна се тя на Франк. — Не и за този месец.

А Франк като че се взря по-съсредоточено в лицето на Кевин.

— Не ви ли познавам отнякъде?

— Франк, ще направиш ли нещо или не?

Кевин обясни, че може да са се разминавали по коридора. Бил приятел на Уес Фаръл и понякога му гостувал.

Франк го гледаше втренчено, колебаеше се.

— Значи Уес Фаръл — каза през зъби Маги, вече знаеше в кого да се вкопчи.

Франк се опита да я вразуми.

— Маги, какво очакваш от мен, да повикам полиция ли? Защо не оставим хората да си вървят?

— Да, точно това ми мина през ума. Мисля, че трябва да повикаме полиция. Паркирали са колата си незаконно. Без никакво право ми заеха мястото и искам да си платят за това.

— Ще ви платим — увери я Кевин, който вече посягаше за портфейла си. — Колко искате?

Франк разпери ръце.

— Не е необходимо. Моля те, Маги, премести си колата, за да си отидат.

Маги, все още със скръстени ръце, ги изгледа ядно, потропа веднъж-дваж с крак и въздъхна.

— Добре де. — Вмъкна се зад волана, тресна грубо вратата и спусна стъклото на прозореца. — Франк, пак ще си приказваме за това.

Мелъни влезе в своята кола. Франк тръгна с Кевин към външната врата, протегна ръка към бутона.

— Искам да затворя след вас.

Мерцедесът се дръпна метър-два, колкото малкото „Гео“ да се промуши и Мелъни включи двигателя. Кевин изкуцука болезнено към нея.

Щом стигна колата, обърна се към Франк. Изведнъж, докато се навеждаше да влезе, Франк щракна с пръсти и извика:

— Маги, веднага върни колата! Не ги пускай! — Удари по бутона, за да затвори вратата. — Това е Кевин Ший! Спомних си! Кевин Ший!

Мелъни изрече заповедно:

— Влизай!

Кевин се тръшна на седалката, а колата рязко потегли. Мерцедесът още не бе помръднал, но вратата на гаража се спускаше, Франк стоеше на изхода. Мелъни натисна клаксона.

— Май ще трябва… да го прегазя…

— Мел, той ще се дръпне, няма как да стои там.

Тя натисна педала и гумите изсвириха по гладкия бетон. Вратата се бе спуснала до половината. Не пускаше клаксона, докато ускоряваше към Франк, който закри лицето си с ръце.

— Не мога — изсъска Мелъни.

Натисна докрай спирачките. Ръбът на вратата изстърга по покрива на колата. Франк направи крачка и се подпря на предния капак.

— Дръж се — каза Мелъни, пак натисна газта.

Внезапното движение подхвърли Франк върху капака, колата вече беше на алеята отпред. Когато завиха към улицата, Франк се изтърколи върху асфалта.

Мелъни въобще не забави при знака на „Джуниперо Сера“, зави надясно в първата пресечка, после наляво, върна се на Деветнайсето Авеню, където движението не беше толкова натоварено и поне никой не знаеше кои са.

 

 

Мелъни караше на север по Деветнайсето Авеню. Слънцето се спускаше зад облаците, яркочервено в задимения въздух.

Досетливостта на Франк още повече ги пренапрегна след снощното бягство. Подминаха в мълчание седем пресечки, преди Кевин да посочи напред.

— Какво е това?

И от двете страни на пътя се издигаха пушеци. Със здрачаването в града започваха нови размирици. Колите отпред забавяха.

— Не знам.

Мелъни отби в дясното платно. През едно кръстовище вече личеше струпаната тълпа. Дали наистина хвърляха разни неща по минаващите коли? Поне така изглеждаше. Някакви хора тичаха и изскачаха пред колите.

— Обръщам — реши Мелъни.

 

 

След двайсетина минути оставиха колата в края на „Пейдж“, подминаха ъгъла със „Станиън“, до началото на парка „Голдън Гейт“. Апартаментът на Ан се намираше в четириетажна сграда с формата на подкова, чиято фасада бе обърната към парка. Входът беше в средата, зад малък буренясал двор, с празно фонтанче. Вятърът трупаше хартии край стените.

Мелъни отключи входната врата. Влязоха и затвориха, но тя спря да се увери, че е заключено. После като че загуби опора под краката си. Обърна се към Кевин, притисна се в него, разтресе се. Той я прегърна, постояха така един до друг в последните лъчи на слънцето, падащи почти водоравно през прозорците на похабеното фоайе. Накрая Кевин повдигна брадичката й и я целуна.

— Най-добре да се качваме.

Апартаментът беше на четвъртия етаж в средната част, с изглед към не особено пленителното дворче и нататък, към поляните и вечнозелените дървета на „Голдън Гейт“.

Още с влизането Кевин отиде да спусне щорите на прозорците. Включи две-три слабички лампи, набързо обиколи и разгледа хола. Растения в саксии заемаха всяка плоска повърхност, май бяха милиони. Имаше видеокамера на триножник (Ан се занимаваше главно с кино в университета), малко книги и компактдискове, телевизор и аудиосистема, също телефон, грамадни снимки на цветя и дървета, както и плакати на Мерилин Монро, Джеймс Дийн, Джим Морисън и Хъмфри Богарт. Типична студентска квартира, по-претрупана и, разбира се, по-женствена от жилището на самия Кевин, но не особено различна. Свлече се в първото попаднало му кресло.

— Мелъни?

— Какво има?

Тя стоеше до вратата към кухнята, обърна се. Погледите им се срещнаха и двамата като че се сковаха от осъзнаването на това, в което бяха затънали, което правеха…

 

 

Минаха минути. В стаята притъмня след залеза. Кевин се надигна от креслото. Мелъни беше някъде в задната половина на апартамента.

— Какво правиш? — подвикна той.

— Тъй и тъй сме тук, защо да не нахраня рибките и да не полея цветята.

Кевин пак огледа стаята.

— Ще се занимаваш с това седмици наред. Колко саксии има милата ни Ан?

— Не съм ги броила. Но има само три рибки. Искаш ли да ги видиш?

— Да, това би придало нов смисъл на живота ми. Но дали да не се обадим първо на Уес, да проверим как е минало.

— О, ела да се запознаеш с рибките. Уес или се е прибрал, или не е, но нали оставихме бележка, че ще се обадим. Ще чака.

Вярно беше, но Кевин не искаше да чака. Животът му, нейният също зависеха от усилията на Уес. Прекоси хола и спря на вратата към кухнята.

Мелъни хранеше рибките, ръцете й ръсеха от пакетчето над целия аквариум. Бе свалила бялата риза на Уес, сутиенът й висеше на един стол.

Кевин стоеше и гледаше преливането на мускулите под гладката кожа на гърба й. Тя леко се извърна, лицето й не издаваше нищо, после застана срещу него.

— Знам, че можем и веднага да потърсим Уес — каза Мелъни, — но ми хрумна нещо…

Кевин тръгна към нея.

 

 

Фаръл се учуди на бележката, но не биваше да ги упреква за предпазливостта. Двамата бяха преживели немалко ужасии през последните трийсет-четирийсет часа и според него имаха пълното право да не постъпват необмислено. Е, все пак Глицки му даде думата си и макар да бяха от двете страни на барикадата — обвинението и защитата — досещаше се, че този човек винаги играеше честно, пък и такава слава му се носеше.

— Насам, Барт!

Пусна телевизора, отвори си бира и тъкмо се бореше с капака на кутия кучешка храна, застанал до прозореца към „Джуниперо Сера“, когато домофонът избръмча. Той отиде до вратата на апартамента и натисна бутона на разговорната уредба.

— Уесли Фаръл?

Уесли? Дори жена му не го наричаше Уесли.

— Същият.

— Аз съм сержант Стоунър, следовател с извънредни пълномощия към районната прокуратура. Нося заповед за претърсване на жилището ви, поради получените от нас сведения, че укривате издирвано лице…