Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (5)

3.

Точно в този момент Артър Уейд не можеше да се начуди на късмета си. Тук, на „Гиъри“, намери свободно място за паркиране точно пред „Пещерата“, само на няколко метра от пералнята, откъдето трябваше да си прибере дрехите. Между кръчмата и пералнята имаше магазин за инструменти и железария, вече затворен. В Сан Франциско просто не се случваше да намериш добри места за колата си, особено когато ти е най-необходимо. Имаше десетина минути, преди да затворят пералнята в девет вечерта. Щеше да успее. Добра поличба.

Карин нямаше време да прибере ризите му. И двете близначета пак бяха на легло с някоя от постоянно повтарящите се детски болести. Не бе имала и една свободна минутка, за да си покаже носа навън. И май вече беше готова да превърти от умора. Затова я успокои, че не бива да се притеснява, по пътя към дома сам ще мине да прибере прането.

С най-голямо желание се напъваше да я облекчи малко в домашните задължения, но когато си чернокож, по-добре е с нищичко да не намекнеш на шефовете си, че не даваш сто и петдесет процента от възможностите си в службата. Точно затова внимаваше и Артър Уейд, работещ, вече четири години като младши юрист в „Ренд и Джекмън“ Нямаше никакво значение, че Джес Ренд и Кларънс Джекмън също бяха афроамериканци. Гонеха целта си да се наложат в конкуренция с изцяло белите фирми, придърпваха за клиенти големи корпорации от целия щат и техните юристи на заплата можеха да се надяват да станат партньори, само ако се раздават всяка минута от работното време цели осем години наред, а освен това са блестящи, неуморни и надарени с предприемачески усет.

Повечето хора признаваха, че за свой късмет, Артър Уейд притежава тези достойнства.

Излезе от своето БМВ и забързано тресна вратата, мислите му все още се въртяха около работата. Целият се разтресе от облялата го изведнъж жега и осъзна, че през целия ден въобще не е усетил какво е времето навън, през всичките изтощителни десет часа. За щастие накрая всички изнемогнаха и затова сега можеше мъничко да помогне на Карин. Да излезе от работа преди осем вечерта беше все едно да му дадат отпуск.

Вече бе затворил колата, но не искаше да извърви дори пет метра в този задух със сако на раменете. Свали го и бръкна в джоба на панталона, за да извади ключовете и да остави ненужната дреха в колата. Но не бяха в джоба. Стърчаха в ключалката на запалителната уредба.

Не можеше да влезе в колата.

От яд удари с юмрук по покрива и с това включи двутоновата, мощна, пронизителна алармена система.

 

 

Питър Макей още стоеше върху барплота и с пяна на уста бушуваше срещу освобождаването на Джеръм Рийз, срещу прогнилата несправедливост на света, щом чернокожите се отърваваха безнаказано дори след убийство и срещу какво ли не още. Тогава чу врявата на алармената система и зърна Артър Уейд отвън, пред витрината на „Пещерата“, да се щура около чудничко, новичко БМВ. Тоя черен кучи син краде колата, каза си Макей.

— Ей, я го вижте тоя! — извика той. — Направо не си вярвам на очите.

 

 

Кевин Ший често си повтаряше, че скоро ще си нагласи живота, ще защити проклетата си теза и дори ще вземе доктората. После може би ще си намери някъде работа като преподавател или нещо подобно, стига да му остава време за по едно-две питиета и да не искат да си влага душата в бачкането. Повече нямаше да си раздава душата. По този въпрос беше непреклонен.

Но засега му идваше прекалено дори да размишлява за всичко това. Твърде много промени. В каква посока да поеме, с какво иска да се занимава. Все главоблъсканици. Беше му по-лесно да сипе нещо в гърлото и да не приема нищо твърде насериозно.

Но не можеше да понася и ставащото пред очите му.

Добре поне, че се отърва от Нийл Йънг, но тези приятелчета вече взеха да се изхвърлят. Чернилките това, чернилките онова. Мразеше тази дума — за Бога, достатъчно му я набиваха в главата, докато порасне. Но сега започна да се плаши. Трудно вярваше, че хората могат да крещят такива щуротии в днешния Сан Франциско. А онзи смотаняк на бара направо откачаше.

Писна му. Кевин Ший реши да се махне по-далеч оттук.

 

 

Алармата цепеше въздуха.

Макей скочи от плота и си запробива път през тълпата. Братовчед му Мюлън и останалите го последваха. Дори Джейми О’Тул прескочи бара и се присъедини към тях.

Макей дръпна вратата и се озова на здрачната улица.

Смутеният Артър Уейд се обърна и разпери ръце, като че казваше: „Е, какво мога да направя?“ Опита се да надвика пищящата аларма.

Макей го налетя, преди да изрече нещо, бутна го настрана от колата.

— Ти к’во си мислиш, че правиш тука бе, мътните те взели?

— Ей!

Уейд не отвърна на грубостта. Никак не му хареса да го бутат, но ставаше явно недоразумение. Щеше да обясни положението на този сприхав тип.

— Това е моята кола. Заключих се…

Макей отново го тласна с две ръце, залепи го за спрелия отзад камион.

— Значи твоята кола, а! На баба ми хвърчилото. — Извърна се и кресна: — Негрото разправя, че колата е негова. Аз пък викам, че ни будалка.

Алармата не спираше да пищи.

— Казвам ви — тоя краде колата!

Уейд се изправи и си наложи спокойствие. Вече десетина мъже бяха излезли от кръчмата, след тях идваха още. А пияният напираше към него. Ставаше лошо. Не му харесваше да се държи така, но за предпочитане пред храбростта беше да се махне и да се върне за колата, когато нещата си влязат в коловоза.

— Ей, ти къде си тръгнал бе? Накъде така се разбърза?

Крачка назад. Още една. Вдигна ръце, както отстъпваше.

— Вижте какво, сега ще си отида, не искам неприятности…

Пияният се лепна за него.

— А, не щеш неприятности, значи? И значи, не щеш да я гепиш тая колица?

Втурна се към него, пак го блъсна. А отзад някой му препречи пътя.

— Ей, хора, вижте сега…

Този път го бутнаха в гърба. А пияният ревеше в лицето му:

— И човек да пречукате, все тая! К’вото искате си правите, мамицата ви!…

Дори в оглушителния шум от алармата се чу друг звук — витрината на магазина се пръсна в дъжд от стъкълца. Барманът Джейми О’Тул бе запратил по нея тежка халба. Вече ровеше сред косачките за трева и бормашините, сред намотките въже за простиране и тежките чукове. Викаше нещо неразбрано.

Насилието на ужасния шум над слуха им, бъркотията, разбиването на огромната витрина, приливът на алкохол и хормони в кръвта — всичко напираше да избухне миг по миг.

Сега О’Тул стоеше във витрината и смъкваше нещо, окачено високо на стената. По дяволите, какво беше това? Въже ли?

Въже. Тежка намотка дебело найлоново въже.

 

 

Кевин Ший чуваше виковете и пищящата аларма навън. Да му се не види, какво ставаше там? Каквото и да беше, множеството продължаваше да се излива на улицата през изхода, сякаш някой беше отпушил буре.

Тръгнал към вратата, за да се махне, Ший попадна в напиращия поток. Идващите отзад го притискаха в тълпата, принуждаваха го да се движи с всички, подвикваха:

— Айде бе, размърдайте се, айде по-живо!

После и крясъкът откъм улицата, още невидима за Ший, смразил кръвта му:

— Дръжте го! Да не се измъкне тоя!

 

 

Артър Уейд беше силен и ловък мъж. Когато успееше да отдели малко време, тренираше — поне три пъти седмично — горе в заличката, оборудвана от „Ренд и Джекмън“ с уреди на „Наутилъс“. Според измерванията, телесните му мазнини не надхвърляха елегантните четиринайсет процента и още тежеше същите осемдесет и осем килограма, поддържани и докато играеше бейзбол в отбора на Северозападния университет през последните две години.

Но тук обратът настъпи твърде бързо, изненада го. Нещо твърдо се стовари зад ухото му и го отхвърли болезнено върху пикапа, до който бе спрял колата си.

— Ей!…

Отгоре го притисна някой. Още един. Забиваха юмруци в ребрата му.

Но какво ставаше тук? Нямаше време да се чуди. Блъсна с лакът някакъв мъж, друг, освободи ръцете си и замахна към трети.

Но те го връхлитаха неудържимо — десет, двайсет, дори повече.

Единият от ударените пак налетя и го уцели ниско, в слабините. Уейд се сви. Нямаше начин да ги надвие. Извъртя се и рязко вдигна коляно, блъсна нечия челюст. Срита друг и изскочи на улицата.

Но те заобикаляха колите, преследваха го и на платното. Наоколо отекваха клаксони, но всеки гледаше по-бързо да заобиколи тълпата и нямаше никакво намерение да спре. Уейд блъсна с все сила първия изпречил му се човек, но онзи беше твърде едър и не падна. Някой го сграбчи за яката отзад и дръпна, едва не го задуши.

— Ей, дяволите да ви вземат!…

— Я млъквай.

— Дръжте го! Не го пускайте!

Ритаха го по краката. Притиснаха го отвсякъде, заклещиха го между неговата кола и камиона. Той се обърна, удари с ръба на дланта си хваналата яката му ръка и чу пукот. За миг натискът на множеството спря. Стъпи върху калника на камиона и се прехвърли над покрива на колата си. Стъпалото му се подгъна, когато скочи на улицата.

Но имаше пролука. Можеше да се измъкне. Удари още един, изтласка назад друг и пред него се освободи пространство. Още две-три крачки, глезенът му поддаваше, но все някак щеше да си насили крака. Налагаше се. Но изведнъж кола, завила сякаш отникъде по Второ Авеню, се изпречи пред него.

Блъсна се в нея — все повече клаксони звучаха наоколо — нямаше ли някой да му помогне най-сетне? Задъхан, той се устреми наляво, по Второ, но тълпата запълни улицата с пронизителния вик: „Дръжте го, дръжте го!“.

Някой умело се гмурна в коленете му отстрани — явно бе тренирал футбол — и Уейд се плъзна метър-два по асфалта, крачолът на панталона му се разцепи, одра си и крака. Цял куп лъхащи на бира мъже притиснаха ръцете и краката му. Не можеше да помръдне.

С изумление и ужас усети как някой надяна примка на врата му.

 

 

Отзад в тълпата Кевин Ший си каза, че не бива да допуска това.

Онзи ненормален досадник (предположи, че пак той забърква всичко), бе прехвърлил единия край на жълтото въже, почти светещо с яркия си цвят, през напречника на първата лампа след кръстовището. В момента неколцина от мъжете се опитваха да стигнат свободния край, подскачаха под лампата, а останалите смахнати пригласяха: „Вдигнете го, окачете го!“. Крайно време беше и той да се размърда.

Заби рамо напред и бутна. Изтласкаха го назад, но вниманието на всички бе приковано в боричкането на улицата и той продължи да се промъква в плътната навалица.

Но колкото повече наближаваше, ставаше все по-трудно. Гъмжилото едва ли не пулсираше в собствен ритъм. Всички се стремяха да стигнат до центъра на събитията.

Вдигна глава. Някой се бе покачил върху раменете на друг и успя да докопа въжето, което досега висеше. След секунда се изпъна.

— Айде бе, направете го! Веднага го направете!

Около Ший се вдигна невероятна врява и той започна да си служи с лакти и колене, вече беше само на три метра. За първи път успя да зърне жертвата — от главата на мъжа капеше кръв, още се съпротивляваше. Май беше с бяла риза и вратовръзка.

Кевин отново заби лакът и някой му отвърна с удар в ребрата. С цялата мощ на мускулите си прасна с опакото на дланта човека по лицето и се вмъкна по-нататък.

— Ей, стига бе!

Нима това беше неговият глас? Крещеше, колкото въздух имаше в дробовете.

— Чакайте! Не правете това!

Но каквото и да кажеше, потъваше в шумотевицата.

Удряха го отвсякъде. По устата. По бъбреците.

Но той напираше. Швейцарският армейски нож, който винаги носеше в джоба, вече беше отворен в ръката му. Замахна към краката на застаналия отпред и онзи рухна с писък. Ший стъпи върху него и отново се оттласна напред.

Но пак нищо не постигаше. Групичката около чернокожия мъж се примъкна по-близо до лампата и тълпата им освободи място да минат.

Каква глъчка само! Не приличаше на нищо, чуто досега от Ший — нещо като сдържан стон, пренавито до невъзможност напрежение, също като при развръзката на напечен баскетболен мач, но с нечовешки, зверски оттенък. Под светлината на лампата до него стоеше някакъв тип, от устата му пръскаха слюнки и безсмислици. И други нададоха вой, същински гимназисти по време на междучасие. И през всичко пробиваше тресящото зъбите скрибуцане на алармената система.

Той се бореше, възползва се от натиска на множеството напред, пак размаха ножа. Заби острието в незнайно кого, събори друг и продължи да размята хората пред себе си.

Но те бяха много.

Изведнъж напрежението се освободи едва ли не с весел вик. Чернокожият, само на метър и половина от Ший, се бе отделил от тротоара и висеше под изопнатото въже. В другия край на въжето петима или шестима дърпаха и го издигаха все по-високо над тълпата, Ший вече виждаше кръста му пред очите си.

Обесеният посегна с ръка над главата си и стисна въжето. Секунда-две в повече. Или минута. Колко ли можеше да издържи? Някой кресна в ухото на Ший, че трябва да му хване краката и да увисне на тях.

Божичко! Животни.

И внезапно, както не спираше да бута, Ший се озова там — пред краката на мъжа. Онзи още се теглеше, нагоре, вкопчил пръсти във въжето. Ший хвана краката му и също започна да бута нагоре, за да облекчи тежестта.

Протегна дясната си ръка.

— Ножа! — кресна на човека над себе си. — Вземи ножа!

Може би обесеният щеше да пререже въжето. Изглежда чу думите. Натискът върху раменете на Ший се измести и ножът беше изтръгнат от ръката му. Проблясъци… някой да не снимаше? Нещо прокапа върху якето му.

В тълпата крещяха:

— А така, дърпай го, дърпай го!

Всички подхванаха като молитва:

— Дърпай го, дърпай го!

А над него обесеният се мъчеше да среже въжето с ножа, но само с едната си ръка и въпреки помощта на Ший, движеше се бавно и мъчително. Не успяваше.