Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (67)

65.

Събуди го шумът от вятъра. Часовникът показваше шест часа и осемнайсет минути.

Телевизорът още беше включен в стаята на момчетата, където отиде да изгледа късните новини. Тази сутрин някакво дрънкало се разпростираше надълго и нашироко за военноморската база „Хънтърс Пойнт“, сенаторката Лорета Уейджър и президента.

Той се надигна и седна. Нещо се мътеше около бившата база, а каквото и да ставаше (подробностите още не бяха общодостъпни), явно Лорета бе направила сполучлив ход.

Сигурно бъркаха. Ако през цялото време е участвала в подобни кроежи… Не му спомена и дума за това. Стана и ядосано плесна по бутона за изключване на проклетата кутия.

Снощи нямаше намерение да се успива. Твърде много му предстоеше да свърши — да се свърже с Лорета, да се обади на Ригби за работата си, да говори пак с Уес Фаръл, да се срещне с Бенкс, Лание и Грифин.

Мина през банята, отиде в кухнята, сложи вода да кипне, застана пред гледащия на изток прозорец над мивката и го отвори.

Дим. Въздухът му се стори съвсем чист, небето синееше като в картините на Максфийлд Париш, но долови миризмата на дим.

Върна се в спалнята си да провери записаните съобщения. Призна си, че и без да проверява, е уверен — Лорета не го е потърсила. Снощи… това вцепенение, неочаквания унес… тялото му отказваше да действа. А сега изведнъж картината започна да се прояснява в ума му. Сънят си бе свършил работата. От хаоса изплуваха представи за посоката на събитията. И прозираше смисъла в съвпадения и случки. Все още не напълно, не всички парчета си бяха по местата, но достатъчно, за да стане очевидно къде сгреши досега.

И значението на фактите, което напипваше смътно още снощи, бе накарало съзнанието му да замре за малко. Не се гордееше с тази реакция. Досети се, че психиката, или тялото, или каквото беше всъщност, е имало нужда от почивка, за да се приспособи към новите истини, да ги подреди. Затова потъна в съня.

Разбърка чая, притиснал с рамо телефонната слушалка. Опреше ли чак дотам, щеше да се нуждае от съюзник, дори от таран. Но при равни други условия предпочиташе да пипа по-изтънчено. И не беше особено сигурен щяха ли да му стигнат силите за пряк сблъсък.

Гласът на Илейн Уейджър издаваше преумората, но след кратко колебание тя прие да се срещнат. Можел да дойде в апартамента й.

 

 

След като откри каква е била връзката между Илейн и Крис Лок, а майка й призна отношенията си с него, между Глицки и момичето се породи известна близост. За първи път не я виждаше в облекло на юристка. Замисли се над нежеланието й да го посрещне по-официално… какво, че беше събота… да, почти символ на готовността й да говорят откровено.

А може би нищо не означаваше.

Тя носеше торбест черен панталон, пристегнат в талията с черен шнур. Бе напъхала лилавото си поло в панталона. С още мокра коса, Илейн му отвори и се дръпна, остави го да влезе първи в хола. Тя се намести върху табуретка до плота за сервиране и скръсти крака.

Глицки постоя, загледал се на запад през прозорците. Ярък слънчев ден, в далечината океанът блещукаше.

— Чувала ли си се скоро с майка ти? — попита, без да се обърне.

Тази кристална чистота навън приковаваше вниманието му. Имаше нужда да я види.

— Вчера. Бяхме… защо, с нея всичко наред ли е?

— Предполагам. А снощи видяхте ли се?

— Не, от следобеда не сме се виждали. Ейб, за какво са тези въпроси?

Сега се завъртя с лице към нея.

— Боя се, че пак се въртим около Кевин Ший. И преди да продължим, по-добре да ти кажа нещо.

Обясни й промяната в служебното си положение и с облекчение установи, че тя пак беше готова да го изслуша. Знае ли човек… бюрокрацията е цяла затворена екология и ако той вече не беше част от нея, за повечето хора вътре преставаше да съществува. Но Илейн не беше от тях. Поне наглед все още го забелязваше.

Когато свърши с обясненията, тя каза:

— Само че не ми е ясно какво общо има това с мама. Непременно трябва да й се обадим.

Вече посягаше към телефона на плота до нея. Глицки побърза да прекоси стаята, натисна вилката и взе слушалката.

— Не мисля. Поне засега.

— Но защо?

Той си пое дъх.

— Защото най-вероятно и тя има пръст в това.

— Какво? Какви ги говориш?

Илейн рязко се отблъсна от табуретката. Глицки се постара да говори тихо.

— Илейн, майка ти единствена знаеше, че ще се срещна с Уес Фаръл, адвоката на Ший. Само тя, Илейн. Явно е казала на Алън Рестън, който е изпратил следовател от прокуратурата да проследи Фаръл до дома му, за да нахълта вътре със заповед за обиск.

— И какво? Трябва ли това да има значение за мен?

— А после, снощи…

— Не! Не ми пука какво ще кажеш. Майка ми не е такава! Тя не участва в такива гадости! Как смееш?

Тази реакция… разбра, че е засегнал болно място. Изглежда Илейн сама бе стигнала до същите изводи и не искаше (или не можеше) да се примири. Първо се отдръпна, после като че реши да връхлети срещу него. Но внезапно яростта я напусна. Раменете й се превиха. Заднешком напипа кресло и се свлече в него.

Глицки продължи кротко:

— Още в самото начало ти й каза, че не си падам много по теорията за вината на Ший. Илейн, тя направи всичко, за да ме държи под око. За да ме издъни, ако започна да се пречкам. И ми е мъчно да призная, че точно това направи с мен.

Видя как момичето преглътна с усилие.

— Значи и на теб го направи? Ейб, мама постига, каквото иска. Такава си е.

— А от теб какво поиска?

Илейн още се насилваше да намери думите, които ще оправдаят или поне ще обяснят постъпките на нейната майка.

— Ейб, щеше да е добре и за мен. Тоест, за моята кариера. Тя се грижи за мен. — Прекалено, добави безмълвно. — Щеше да е най-шумното дело за убийство на десетилетието и нямаше как да не го спечеля. Никой не би го оплескал, поне не и умерено кадърен прокурор като мен. И така щях да си оправя живота. — Тя вдигна глава към него. — Значи не беше само заради нейните интереси.

— Но донякъде работеше и за себе си, а?

Илейн сви рамене.

— Може би. Винаги си е било така. Мама получаваше нещо, но даваше и на другите.

— Но не и на мен — натърти Ейб. — Не и този път. — Седна на дивана. — Но сега не е най-важно какво стана с мен. Вече не. Може би дори и ти не си най-важната, макар че те засяга повече. Илейн, това е твоят случай и той тръгна съвсем накриво. Вярно, майка ти се обади на Рестън, но не за да го усмири.

— Но тя не би…

— Според мен, би го направила.

— Какво точно?

— Илейн, и ти знаеш какво. — Срещна погледа й и осъзна, че се налагаше да я притисне. Нямаше да успее, като подхвърля гатанки. — Страхувам се, че майка ти ще позволи нещо да се случи с Кевин Ший. Самата ти ми каза почти същото вчера.

Чашата преля. В края на краищата, говореха за нейната майка.

— Ейб, дотам няма да стигне. Мама не е такава. Искам някакви доказателства за всичко. — Срещна непреклонно погледа му. — Нали това ни е работата? Нали и ти си ми напомнял? Ще е нужно много повече от отстраняването ти, от тръгналото накриво дело… и то, според теб.

— Илейн, ще споделя с теб фактите. Ако желаеш, обясни си дали Лорета е замесена.

Тя се отпусна в креслото.

За Ейб беше познато до болка — раните от нож, Рейчъл от Литва, Колин Девлин, ролята на Кевин Ший като герой и жертва. И както говореше, всичко си идваше на мястото. Спомни си забележката на Харди за клиентите на адвокатите, увличащи се в изявленията — и в лъжите, как една неистина показвала, че в думите им има още много. Но единствената „лъжа“ във видеозаписа на Кевин, че полицията предала доверието му, се оказа вярна. Само че тогава Глицки просто не подозираше това. Сега каза на Илейн:

— Всичко в касетата на Ший е самата истина.

Илейн упорито клатеше глава.

— Не разбирам каква изгода би извлякла, дори да е вярно, каквото твърдиш. Защо тя би…

— Нейният човек седна в креслото на районния прокурор, Филип Мохандас и хората му повярваха, че е на тяхна страна, а дори президентът…

— Ейб, опомни се, ти вече…

Спря я с вдигната ръка и разказа каквото знаеше за „Хънтърс Пойнт“. Постигна желаното въздействие. Илейн се смълча, замисли се.

— Илейн, сега говорим за много важни стотина хиляди гласа. За още шест години в Сената, за повече влияние и власт, а защо не и за вицепрезидентски пост. Моментът е подходящ. И всичко рухва или поне сериозно се разклаща, ако Кевин Ший е невинен, дори ако има сериозно съмнение във вината му.

— Нищо няма да се „разклати“, не чак толкова.

— Аз съм убеден, че ударът ще е тежък. Помисли, Илейн.

Илейн го послуша, против волята си. Ако Ший беше виновен, това превръщаше Лорета Уейджър във войнстващото въплъщение на правдата, чиято смелост и прозорливост поставяха гнева й в служба на хората. Но ако се окажеше невинен и тя бе избързала със заклеймяването му, сенаторката ставаше поредния припрян, себичен политик, превърнал в изкупителна жертва някой, само защото е бял. За да угоди на амбициите си, лесно би се оправдала пред себе си с добрините, които би могла да извърши с тази нова власт и влияние. А майка й умееше да се оправдава…

— Илейн, тя няма да позволи той да се окаже невинен. Заложи твърде много на вината му. Струва й се, че няма избор…

Илейн рязко се изправи.

— Ами ако после излезе наяве…

Глицки завъртя глава.

— Как?

— Ами, от теб, например. Би могъл…

— Аз съм незаслужаващ доверие полицейски инспектор, който не изпълнява получените заповеди. В сегашното положение никой няма да ме чуе. Каквото и да опитам, ще стане по-лошо.

— Добре де, значи Уес Фаръл…

— Собствения адвокат на Ший? Не ми се вярва. Нито пък вярвам ти да успееш — не и след произшествието с Ший, не и ако нямаш неоспорими доказателства.

— Но мога да намеря…

— Не, не можеш. Няма как да докажеш отрицателно твърдение и точно това е най-гадното, ако си на подсъдимата скамейка. Мисля, че заради тази причина искат от нас да докажем, че хората са извършили нещо, а не, че не са. Презумпцията за невинност е въведена не напразно. — Глицки стана и тръгна към прозореца. — Значи няма кой да защити Кевин Ший, след като се превърне в минало свършено. Ти сещаш ли се за още някой? Аз не мога. Май добре са го намислили. Рестън, ФБР, отървават се от мен… И когато Ший го няма, всичко ще свърши, ще бъде замазано. Илейн, това ще се случи, ако не направим нещо още сега.

Илейн пак се отпусна в креслото.

— Какво предлагаш, без да съсипем майка ми докрай?

— Искам да доведа Кевин Ший при теб. Нали и в момента делото е възложено на тебе?

— Така изглежда. Да.

Той застана пред нея.

— Добре. Според мен, ти си много по-сигурен избор за него, отколкото да е в затвора. Защото не вярвам майка ти да позволи дори за миг нещо да те застраши. Ако е с тебе, значи е в безопасност. Трябва да се свържа с Фаръл, да стигна до момчето и да го доведа.

— А после?

— Право да ти кажа, не знам. Гарантираме безопасност на Ший, доколкото си представям, той само това иска.

— Може да се уреди. Ще отидем в някой град по на юг…

— Опитай в по-забутано, малко място. Да речем, Хилсбъро или Атертън. Трябва да предам нещо конкретно на Фаръл.

— Ейб — тя докосна коляното му, — наистина ли си убеден, че става каквото ми каза?

Глицки се вторачи в нея.

— Да, за съжаление. Илейн, и за мен не е празник. Аз и Лорета…

Тя кимна, върна се към неотложното.

— И мислиш, че ще успееш да арестуваш Ший още тази сутрин?

— Най-добре ще е да успея. Искаш ли да се обадиш на вашия сержант Стоунър, да провериш помни ли къде живее Фаръл?

— Но защо не попитаме самия Фаръл?

Глицки разтърси глава.

— Май не ти споменах, но съм съвсем сигурен, че подслушват телефона му.