Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (63)

61.

Арт Драйсдейл се бе върнал на работа, седеше в кабинета и си подмяташе бейзболните топки с показна невъзмутимост.

— Ейб, и преди съм ги преживявал тези нападки за расизъм. Бурята налита и си отминава. Факт е обаче, че нямам с никого сметки за разчистване и всеки знае това. — Засмя се весело. — Но само да чуеш какво биха казали за мен някои наши колежки.

— За какво?

— Още преди време се опълчих срещу израза „председателстващо лице“ за съдебното жури, вместо „председател“ и „председателка“. Струваше ми се ненужно натруфен, крайно непоетичен и… как да го кажа… тъп. Да си призная, не мога да се променя. Сигурен съм, че все в нещо съм заплаха за добрия тон. Следващия път пак ще ме захапят жените в професията, непременно.

Приключиха с опипването на почвата, установиха, че пак са си от същата страна на барикадата и Глицки се настани по-удобно в креслото. Драйсдейл имаше истински кресла в кабинета си.

— Наминах при теб, защото исках да ти кажа, че възложих на двама инспектори случая с Крис Лок. Боя се, че заради останалото, което ми се струпа, не побързах достатъчно.

Драйсдейл престана да подхвърля топките и се намести в креслото, целият превърнал се в слух.

— Напипвате ли нещо?

Глицки обясни за малкото, открито досега от Грифин и продължи с плановете за вечерта — още обикаляне, още разговори с възможни свидетели. Свърши с това и Драйсдейл се отплесна в друга посока:

— Още ми е трудно да повярвам.

Глицки кимна.

— Знам какво ти е.

— Той беше… Крис си имаше доста трески за дялане. Всички знаят за женските му истории… — Освен зашеметилата го като бомба изненада тази сутрин за връзката на Лок с Илейн Уейджър, Глицки не се сещаше да е осведомен за сексуалните завоевания на покойника. — Но си мисля, че беше човек на място по отношение на правото. Разбираше кои дела можехме да спечелим в съда и кога бяхме принудени да се откажем. Не губеше напразно времето на хората.

Едно похвално олово за Крис Лок просто би минало покрай ушите на Глицки, но беше готов да слуша вежливо, ако така щеше да облекчи с нещо душата на Драйсдейл. Арт бе правил същото за него неведнъж. Особено в първите месеци, след като Фло…

— Дори и в трудните моменти — продължаваше Драйсдейл. — По дяволите, да вземем Джеръм Рийз. Да не мислиш, че Крис не се измъчи, когато трябваше да пуснем на свобода онзи боклук? Но какво друго му оставаше? Не разполагаше със свидетели. Нямаше да докара делото до присъда, така че имаше ли смисъл? Само да губи времето и парите на хората?

— Вярно, трудно му е било — съгласи се Глицки, изчерпал докрай уменията си на дипломат.

Лок изобщо не му бе симпатичен. Но човекът се бе държал като хамелеон — и за Драйсдейл оставаше верен приятел, добър юрист, способен администратор. Бе ръководил умело прокуратурата, което беше най-важно за Драйсдейл.

— Точно така, а не беше единственият случай.

Глицки знаеше и това. Крис Лок не бе възможно най-лошият районен прокурор и в никакъв случай нямаше да разиграва театъра, подхванат сега от Алън Рестън по делото на Кевин Ший.

Драйсдейл отново подмяташе топките, за да се успокои. Глицки вече реши, че е време да си върви, когато още нещо му мина през ума. До този миг нямаше намерение да обсъжда това с Драйсдейл, но споменаването на недостатъчните доказателства срещу Джеръм Рийз го подсети. Драйсдейл бе първи заместник-районен прокурор от почти двайсет и пет години, много преди Крис Лок да оглави прокуратурата. Значи и по онова време е работил тук.

— Арт, занимавал ли си се с разследването на „Пасифик Муун“? За финансови машинации? Било е преди около петнайсет години.

Топките пак останаха в ръцете на Драйсдейл. Смръщи се съсредоточено. Гордееше се, че не забравя нито едно дело.

— Влизало ли е в съда?

— Не ми се вярва, но доколкото знам, занимавали сте се с това и после сте се отказали. Твърде малко доказателства.

— „Пасифик Муун“ ли каза?

Глицки кимна.

— Един ресторант на „Балбоа“. За известно време финансовият отдел се вкопчил в него, после отшумяло.

— Пране на пари — припомни си Драйсдейл.

— Същият.

— Е, какво има там?

— Нищо. Не знам точно как, но напоследък пак го споменават.

Драйсдейл го изгледа.

— „Напоследък го споменават“… чудесен отговор.

— Арт, отговорът всъщност е, че нищо не ми е ясно. — Той се поколеба, осъзна с кого говори. Щом веднъж е захванал тази тема, Драйсдейл ще прегледа старите папки, ще пусне пипалата, ще разрови поне донякъде, а Глицки не искаше това. Вече беше най-добре да говори откровено. — Лорета Уейджър сега е в града и имаше разни…

— Точно така! — Арт щракна с пръсти. — Чак не мога да повярвам, че толкова бавно зацепих. Пускаха по малко воня около изборите…

— Вероятно.

— Не вероятно, а точно. Някои хора търсеха мръсотия. Лесно можеш да си представиш.

— Значи сте преразгледали случая? Дочух едни числа, които са… цяла провокация. Големи суми.

— Не се съмнявам — отвърна Драйсдейл. — Вече всичко си спомних. Винаги преувеличаваха дивашки. — Замисли се за около минута. — Защото е чернокожа и е сенатор на Щатите, Крис лично пое нещата в свои ръце. Още отначало той беше прокурорът, на когото възложиха случая. И тогава нямаше нищо сигурно, както и сега. Още едно от същите — добави той загадъчно.

— От кои?

— От тежките за Лок дела.

— Че какво трудно имаше?

— Ейб, нека си остане между нас, но Крис направо се престара, за да докопа този случай.

— Искал е да се заеме с него?

Драйсдейл кимна, зает да си припомни подробностите.

— Повечето инвеститори бяха чернокожи, макар че сред тях беше и Дейн Уейджър, разбира се. Както и да е, Крис беше още новобранец, напираше да докаже, че за него цветът на кожата не е от значение. Адски му се искаше да избута делото до присъда, да отбележи точки за сметка на братята си по раса, за да е ясно, че може да бъде районен прокурор за всички граждани. Повярвай ми, идваше и при мен да се съветва, да ме пита за мнението ми, да иска помощта ми, но просто нямаше за какво да се хване в това дело.

Глицки изтърва дълго сдържаната въздишка.

— Чух нещо за три милиона долара.

Драйсдейл само тръсна глава.

— Ейб, доколкото си спомням, това не е вярно дори приблизително. Не допускам да е имало дори и милион, когато Крис разнищваше подробностите. На някой му провървяло с изгодна инвестиция или нещо подобно…

— И не е в текущите разследвания? Вече не е, така ли?

— Не съм и подушвал такова нещо, а би трябвало. И разбира се — продължи Драйсдейл, върнал се към онова, което го гризеше отвътре, — делото беше тежко за Крис, защото щом се отказа, смачкаха му фасона, именно заради преобладаващо чернокожите участници в далаверата. И нямаше как да се защити, като настоява, че е искал да осъди тези хора. Не и ако нищо лошо не бяха направили, а накрая така изглеждаше. — Той въздъхна. — Такъв си е светът, Ейб, нали?

— Такъв е — съгласи се Глицки.

 

 

Лорета седеше в кабинета си, в Градската палата. Във Вашингтон сега беше осем вечерта, петък, края на работната седмица. Ако сделката щеше да се уреди, сега беше времето. Винаги казваха „край на бизнеса“ за пет следобед, но в Капитолия това приключване продължаваше поне още три часа. Никой не си отиваше у дома, преди да е свършил всичко, което може. Ето, каза си тя, щом пак погледна часовника, време е.

Беше сигурна в успеха. Информацията през деня, и от нейните сътрудници, и от други сенатори показваше, че началникът на президентската канцелария неуморно убеждаваше и настояваше, за да улесни прехвърлянето с президентски указ на военноморската база „Хънтърс Пойнт“ към Програмата за федералните паркове, с условието на тази територия да се осъществи идеята на Лорета — да бъде дадена на онеправданите деца и управлявана от афроамериканец.

Очевидно (както Лорета се надяваше и очакваше), президентът мислеше като нея — видя в това превъзходен политически шанс, печеливша възможност и за да постигнат максимално въздействие, трябваше да я използват незабавно. За да се превърне в символ на президентския стремеж към защита на гражданските права и постигането на все по-пълна междурасова хармония. Телефонът избръмча и тя се насили да изчака два сигнала, вдигна на третия. Нейната секретарка се обаждаше от автомат в „Олд Ибет Грил“, само на две-три пресечки от Белия дом.

— … и според мен, време за поздравленията. Президентът ще подпише указа.

— Сигурно ли е?

— Насрочи подписването за дванайсет по обяд местно време. При вас ще е девет сутринта. Предположих, че така ще е най-удобно за теб.

— Добре е — промълви Лорета.

Бе говорила отново с Алън Рестън. Той изрази увереността си, че дотогава, с помощта на ФБР, ще са заловили Кевин Ший. И това щеше да лиши от смисъл мирното шествие начело с Филип Мохандас, което иначе лесно би могло да излезе извън контрол. А тя не желаеше подобен обрат — не и сега, когато наближаваше истинското решение на проблема.

С ареста на Кевин Ший и съвсем навременния президентски указ, тя беше убедена, че положението ще се успокои. Градът щеше да се върне към нормалния си живот или поне към някакво негово подобие. А тя щеше да бъде на гребена на вълната от мир и хармония, почти героиня за цялата общност, а не само за цветнокожата й част. Пребори се и спечели нови отстъпки за своите хора, но и отново доказа, че е готова да работи успешно в структурите на властта, заети предимно от бели мъже. Повтори си, че макар да е прагматична в политиката, идеалите й са останали неопетнени.

— Сладурче, като се срещнеш с президента утре, кажи му, че точно Лорета Уейджър се погрижи пак да изглежда добре пред страната. Само че по-изтънко и мъгляво, чуваш ли?

— Чувам те.

— Не се съмнявам, миличка.

 

 

После се появи Ейб.

Стоеше, почти запълнил рамката на вратата, леко усмихнат от удоволствието само да я гледа. Тя си записваше идеи за планираната утрешна пресконференция и въобще не го усети.

— Как успяваш да останеш толкова невидима? — попита я той.

— Божичко! Ох, Ейб! — Тя притисна длан към гърдите си. — Уплаши ме до смърт!

— Ние, инспекторите от отдел „Убийства“, сме обучени да издебваме безшумно жертвата. Моментът подходящ ли е?

Питаше дали е удобно да останат насаме. Влезе в стаята, погледна я въпросително, изчака кимането и тогава затвори вратата. Боса, както обикновено, тя заобиколи бюрото и попадна в прегръдката му.

— Господи — промълви тя, обвила ръце около него. — Как е възможно да ми липсваш толкова?

— Знам как е. Доста е щуро, нали?

— Да.

След малко се пуснаха.

— Какво означава, че съм била „невидима“?

— Ами, простосмъртните все виждат сенаторите само по телевизията, обкръжени от… не ви знам официалната дума за прислугата…

— Сътрудници.

— Добре де, сътрудници. Или най-малко от охрана.

— Нас не ни охраняват.

— … или някакви репортери. Винаги има някой наоколо. А ти си седиш сама в това забутано кабинетче…

— Ейб, много си е хубаво.

— А, да, в сравнение с моята дупка, например. Все пак, толкова често си сама. Не съм си представял така живота на властниците.

— Според теб, аз от властниците ли съм?

— Не ми се вярва да си от сътрудниците.

Тя се позасмя.

— Сигурно е така. — Надигна се и седна върху бюрото. — Значи искаш тук да се мотаят какви ли не хора?

Той пристъпи към нея, докато краката му опряха в бюрото, между нейните. И така не беше по-висока от него.

— Не ми е ясно как го правиш.

— Онази врата май не се заключва. — Тя го прегърна през кръста и вдигна очи към лицето му. — Ами как… Илейн ми се обади, като че беше във вторник вечерта и ми се стори, че всичко това ще надигне цяла буря, затова си купих билет за самолета и пристигнах в Сан Франциско. Трябваше да съм тук, да помогна, ако успея. Понякога е задължително да си осигуриш свобода на действията. И си казах, че сега е точно такова време. Радвам се, че взех това решение. — Придърпа го към себе си. — А ти?

Той отиде до вратата, увери се, че наистина нямаше как да я заключи, после отвори и надникна в коридора.

— Навън няма никой. — Върна се да вземе стол и го пъхна под дръжката на вратата. Пак дойде при нея. — Шест часа. Вероятно никой не е останал.

Тя стъпи на пода, свали си чорапогащника и пак се настани на бюрото.

— Да побързаме — каза и вече разкопчаваше колана му, привлече го по-наблизо.

 

 

— Може ли да ти използвам телефона за минутка? — попита той, докато вече набираше цифрите.

Тя бе издърпала стола от вратата и седеше на него.

— Глицки се обажда. — И след кратко мълчание: — Оставил си ми твоя номер в пейджъра. — Заслуша се и погледна часовника си. — Мога да бъда там след час. — Отвори попаднал му бележник, надраска нещо и откъсна листа, за да го пъхне в джоба на ризата си. — Добре. Ще се видим.

— След час ли? — повтори Лорета.

Глицки седна срещу нея.

— Беше един приятел с новини от Уес Фаръл, адвоката на Кевин Ший.

Не можа да разгадае лицето й, но за миг като че топлотата изчезна от нейния поглед.

— Тъкмо щях да те питам — каза тя.

— Аз пък тъкмо щях да ти разкажа колко напрегнат ден беше.

Изреди всички случки и толкова много от тях бяха свързани с Кевин Ший. Последния път, преди да отидат заедно в ресторанта, той й каза, че се надява да задържи Ший след броени часове. Сега й обясни затрудненията с новия районен прокурор Рестън, с Фаръл, Ригби и ФБР.

Когато свърши, Лорета каза:

— Значи си убеден, че Алън не предлага на Ший специална защита заради мен?

— Горе-долу това си мисля.

— Е, значи трябва сложим край на това. Ейб, не съм се настроила да смачкам Ший на всяка цена, сам знаеш. Откакто съм тук, настоявам да бъде арестуван според всички изисквания на закона.

— Знам, Лорета. Но междувременно Уес Фаръл предлага Ший да се предаде — лесно и просто, — а насреща иска само минимални гаранции от Алън Рестън, който обаче не е съгласен. После, незнайно защо, Фаръл започва да ме отбягва. След това Ший излиза на бял свят с този видеозапис и обяснява как е станало според него, но това изобщо нямаше да се случи, ако Рестън… Илейн спомена ли ти нещо досега?

Щом чу името на дъщеря си, Лорета видимо се напрегна.

— Доста говорихме за… но не за това. Нищо конкретно. — Тя се запъна. — Каза ми, че ти си научил.

— За нея и Лок ли?

— А тя знае за нас двамата.

— Внимавах да съм по-мъгляв. И говорих в минало време.

— Но не и аз, за съжаление.

— Е… — измънка Глицки и въздъхна дълбоко.

— Извинявай. Но вече разбираш… не сме обсъждали Кевин Ший.

Глицки се изправи и закрачи из стаичката. Спря до прозореца и зарея поглед към удължените сенки навън.

— Онова обаждане… — започна той. — Моят приятел смята, че е убедил Фаръл пак да се срещне с мен. Ако стане, ще имам нужда от някакви гаранции за Ший и пак опирам до Рестън.

— Искаш да поприказвам с Алън?

— Лорета, би могла да разчистиш тази купчина. Ако го арестуваме… всичко ще отмине.

Тя подви крак под себе си.

— Илейн ми намекна за някои признаци, че Ший не е… че може би трудно ще докажат обвинението.

— Да, неговата версия е съвсем различна от тяхната, но така е с почти всички обвиняеми. Все някаква история трябва да измислят.

— Ейб, мислиш ли… питам за личното ти мнение… мислиш ли, че Кевин Ший казва истината?

Той се извъртя с гръб към прозореца.

— Всъщност, какъв е въпросът?

— Освен другото, питам те по какъв начин това ще засегне дъщеря ми. Аз превърнах Кевин Ший в символ на белия расизъм и си вярвах, но тя ще трябва да понесе последствията. Нали го заклейми публично, както сториха още мнозина сред нас.

— Помня. Постарах се да я разубедя.

— Но тя вече го е направила. Сега какво трябва да прави?

Гласът й се изостри — дали от паника? Глицки отиде при Лорета, опря коляно в пода и плъзна ръце по гърба й. Прегърна я.

— Ей, нали това обсъждаме, всичко ще се оправи.

Тя се отпусна на гърдите му.

— Извини ме, не си виновен ти. Но толкова се безпокоя за дъщеря си. Сериозно ли говориш, че Ший може да не е убиецът?

Глицки кимна.

— Да, има такава вероятност.

— И какво ще стане с Илейн, с нейната кариера, със самата нея?

След малко той отвърна:

— Така ще е по-добре, отколкото истината да се изясни, след като го гръмне някой разпален командос от ФБР.

— Ейб, сякаш се увличаш малко. Няма да се стигне дотам…

— Познаваш ли специалната агентка Симз?

— Не.

— На твое място бих изчакал, докато поговоря с нея.

Лорета завъртя глава.

— Ейб, хората от ФБР, които познавам, са сериозни професионалисти. Не им трябват престрелки, които нито могат да обяснят, нито да оправдаят.

— Лорета, за същото ти говоря. Струва ми се, че Симз направо жадува за такава престрелка и убедително ще отрече вината си. Спокойно ще обясни, че според предварителните сведения, Ший е бил въоръжен и опасен. Значи е нямала избор. Но истинското послание към нейните началници ще бъде, че не се бои да натиска спусъка. Повярвай ми, и аз съм в този занаят и знам — това се цени.

Лорета не изглеждаше убедена.

— Трудно ми е да приема, че ФБР…

— Чела ли си Чехов? — Тя се вторачи недоумяващо и Глицки обясни: — Старият Чехов твърди, че не може в първо действие да има пушка на стената и да не гръмне до трето.

— Продължавай.

— ФБР докара тук снайперисти. Стрелци със сърбеж в пръстите. Да знаеш, не са ги довели само за репетиции.

— Нима предполагаш, че планират убийството на Кевин Ший?

— Мисля си го. Бързат, докато за всички Ший все още е по-черен от дявола. И затова Алън Рестън не му предлага никаква защита. Лорета, той наглася всичко така, защото си мисли, че защитава теб. Може би и Илейн, но преди всичко теб.

— Мен? — Явно чудовищното предположение я стъписа, гърбът й се залепи за облегалката. — Защото превърнах Ший в средоточие на гнева?

— Правилно.

— О, Господи, трябва да се обадя на Алън.

Тя се изправи несигурно и тръгна към телефона на бюрото, натисна няколко бутона. Докато чакаше, Глицки й напомни да не споменава името му, защото му е заповядано да не се занимава със случая.

Никой не отговори.

— Не е в прокуратурата. Ще го потърся в дома му.

Тя придърпа жълтия си бележник, прелисти го и пак набра номер. Остави съобщение, че когато и да се прибере, Алън непременно трябва да се обади на Лорета Уейджър. Спешно е. Продиктува три телефонни номера — един в този кабинет, два домашни.

— Ще се свърже с мен — увери тя Глицки. — Ще го убедя.

Пак прегърна Ейб.

— Благодаря ти, че поговори с мен. — Лекичко го отблъсна. — Върви да се срещнеш с твоя приятел. Щом си изясним нещата с Алън, ще те потърся.