Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (62)

60.

— Имам „джин“ — Мелъни показа картите си.

Кевин смеси своите с останалите в тестето.

— Нали трябва да броиш…

— Мелъни, ти печелиш. Край на играта. Гарантирам ти, че имам над сто точки. Може и да съм прескочил двеста с последното раздаване, а такъв погром още не съм виждал.

— Разваляш удоволствието от играта.

— Сигурно ми омръзна да играя на „джин“.

Стана иззад кухненската маса и отиде в хола. Апартаментът му се струваше тесен. Поспаха и се събудиха малко омекнали след каната „Фред“. Провериха по телевизията дали видеозаписът на Кевин е попаднал във важните новини (не беше), любиха се и пак заспаха. Когато се разсъниха окончателно, Кевин включи отново телефона и се обади на Уес Фаръл, накара го да обещае, че ще се погрижи за касетата. Потърсиха храна в кухнята, после седнаха да играят на карти. Повече от два часа „джин“.

Стоеше до спуснатите щори на прозореца в хола. Мелъни застана зад него. Не го докосна, но той усещаше присъствието й.

— Май наистина започват да ме хващат нервите от всичко това — каза Кевин. — Извинявай. Не биваше да си изкарвам яда на теб.

— Нищо страшно — Мелъни плъзна ръка по гърба му. — Много хора не играят добре карти. Нужна е определена нагласа на ума, а на теб просто ти липсва. Не означава непременно, че си тъпичък. Поне в останалото.

Той се обърна, лицето му беше безизразно. Понечи да я заобиколи, стъпи встрани, посегна с ръка и…

— Ей!

Събори Мелъни с майсторски изпълнена техника от джудо, но в последните десетина сантиметра я отпусна меко на пода.

— О, съжалявам — промърмори, докато прекосяваше хола. — Сигурно не съм те забелязал навреме.

Седна в едно от креслата.

Мелъни пропълзя по пода на длани и колене, опря лакти на коленете на Кевин и отпусна глава в скута му. Той разроши косата й.

— Чудя се дали е така с женените.

— Кое? — Вече започваше да разбира, затова продължи лековато: — Окован си завинаги, затова играеш „джин“ да убиеш времето, това ли?

— Е, звучи много романтично, но аз ти говоря за чувството, че ти си целият свят, че не съществува никой друг.

Мелъни вдигна глава, погледът й някак се смекчи. Той говореше сериозно, а не си правеше майтап.

— Да, според мен някои бракове започват точно така. Но не вярвам да са останали много хора, които мислят същото, повечето дори не ги интересува. А за теб как е?

Кевин тръсна глава.

— Май никога не съм се замислял.

— Ами твоите родители…

— А, не и моите. В семейството ни беше „всеки за себе си“. Татко беше затънал до уши в бизнеса, мама… тя се интересуваше само от мама. А Патси беше нейно второ издание. Освен, може би… Джоуи.

— Брат ти…

— Аха. Добро момче беше. Между другото, как подхванахме тези приказки?

— Нали си говорехме за чувството, че не си сам. Той още ти липсва, нали? Брат ти де?

— Знаеш ли, като научих, просто не повярвах. Не можех да повярвам. Само не Джоуи. Мислех, че сигурно са сбъркали. Естествено, нямаше никаква грешка. Един път и армията да не се издъни…

Главата й пак легна в скута му. Силно стисна краката на Кевин.

— И след това, аз… не знам.

— Ти и Уес — промълви Мелъни.

— За какво говориш?

— Започвам да разбирам защо двамата се разбирате толкова добре. — Обясни му накратко историята с Марк Дуър, как Уес престанал да вярва на когото и да било и не искал да се обвързва. — Но и двамата не сте такива, нали? Поне преди не сте били…

— Мел, вече в нищо не съм сигурен. Последните три години прекарах… ами, ти знаеш какво правех, как живях. Не исках да се забърквам в това — махна неясно с ръка, — да загазим и двамата. Адски съм сигурен, че не стана по мое желание. Не ми влиза в работата, не е мой проблем…

— Може и да е. Твой проблем е онова, което накрая се оказва, че си направил.

— Не искам да правя такива неща.

— Може би не ние избираме. — Отнася се и за мен, добави тя безмълвно. — Все едно, нали затова сме отново заедно. Поне нещо имаме, а?

Бе отпуснал ръка на гърба й, сега започна лекичко да я движи по раменете и врата й.

— Бях голям скапаняк. Преди се държах гадно с тебе.

— Е, и аз съм виновна. Не биваше да ти позволявам да се държиш така, трябваше по-малко да ти отстъпвам, но се боях, че ще ме оставиш.

— Точно това исках. Такъв съм станал, разбираш ли? Зарязвам хората. Не ги усещах, освен когато започнах да чувствам нещо към теб. Харесвах те и това ми беше проблемът. Харесваше ми, че си толкова напориста, стегната, организирана, че си държиш на достойнството…

— Наистина ли?

— Мел, ти имаш ли представа колко рядко се срещат такива хора? Ами да, харесваше ми. Най-после срещам някой, дето не е въздух под налягане. В който има нещо сериозно.

— Мислех си, че ме мразиш, защото не съм забавна…

— Отначало беше, ако си спомняш, преди аз да…

— Не стана заради теб.

— Стана. Уплаших се, че толкова си падам по теб. Ами ако се окажеше, че не си каквато си въобразявам? Ах, горкичкият аз. Тогава наистина оставах прецакан, нали… И реших, че искам да проверя наистина ли си толкова силна, толкова самоуверена, толкова дяволски оправна. Това ми беше проверката — ако още ме харесваш, щом започна да се държа гадно с теб, значи не си толкова страхотна.

Тя клатеше глава, взираше се в него с насълзени очи.

— Кевин, аз не само те харесвах. Не исках само да си имам гадже. Влюбих се в тебе. Обичах те. И сега те обичам.

— Сигурно забелязах и за мен беше още една черна точка срещу теб.

— Защо?

— Защо ли? Че какво толкова имаше да обичаш? От какво се крия зад тези щуротии, според теб? Сериозно ти говоря, изобщо не виждам откъде накъде някой ще ме обича…

Тя го опари с поглед.

— Кевин, а според теб защо сега си точно тук? Защо ние сме тук? Защото ти, Кевин Ший и никой друг, се опита да спасиш живота на Артър Уейд. И защото вероятно си единственият, който би решил, че е важно да остане в града и да разкаже истината, дори ако никой не иска да чуе. А не да бяга, да се оправдава. Просто правиш, каквото си длъжен. И знаеш ли какво си мисля? Прав си. През цялото време беше прав. И те обичам. Повтарям ли се вече?

— Малко. Ще го преглътна някак.

— Да знаеш, и аз не бях самото съвършенство. През цялото време все сдържана и сериозна. И в това беше прав. Имах нужда от… ритник по задника.

Той я потупа.

— По това хубаво нещо ли?

— По същото. И ти го направи. Би ми страхотен шут по задника.

— О, по всяко време съм готов да те плесна там.

Той я придърпа нагоре и я настани в скута си.

— Ребрата ти… — каза Мелъни.

— Никога не са били по-добре.

Мелъни склони глава върху рамото му и се притисна в него.

 

 

Мелъни се къпеше. Кевин си седеше в креслото. Пусна си новините в четири следобед, но един от най-големите репортажи включваше и изявление на Алън Рестън. Записаната от беглеца Кевин Ший видеокасета поначало не заслужавала доверие — очевиден опит да търси симпатиите на обществеността, като отнесе случая направо към нея. Тази хитрост нямало да успее. Срещу Кевин Ший било заведено дело за убийство и били полагани всички необходими усилия опасният престъпник да бъде изправен пред съда. Кевин изключи телевизора.

И сега какво щеше да прави? Не намери Уес Фаръл в дома му. Набра номера три пъти през последния половин час. Още по-явната враждебност на районния прокурор го разтревожи. Започваше да осъзнава съвсем нова за него и твърде страховита истина — колкото по-дълго се укриваше, толкова по-неразумна и пресилена щеше да става „официалната“ реакция. Представата, че е все по-опасен, по-непредсказуем, нямаше с нищо да му помогне, ако се стигнеше до залавянето му, а ако властите откриеха къде е, това непременно щеше да се случи…

Не можеше да позволи това. И не можеше да позволи на Мелъни да остане с него, ако се стигнеше дотам. От тези словоблудства за „опасния престъпник“ му се свиваше стомахът — някой или някои навън като че нямаха намерение да го хванат жив.

Но и не очакваше нищо добро, ако го тикнеха в затвора. Вярваше, че е твърде голям шансът изобщо да не доживее до началото на съдебния процес.

Пак започна да натиска бутоните на телефона. Уес очевидно бе свършил добра работа, за да накара хората от телевизията да разберат значението на видеозаписа. Но имаха нужда от по-добър начин да поддържат връзка помежду си. Не бе предполагал, че събитията могат да се ускорят толкова, да му отнемат всякаква възможност да избира, да решава. Но вече предусещаше накъде духа вятърът. Бяха му измъкнали юздите от ръцете и сега беше принуден да търси как да спре това безмилостно препускане, а без Фаръл, без някаква юридическа стратегия не му идваше наум как да постигне това.

 

 

В този момент Фаръл издърпа стол и се настани до единствената маса край прозорец в „Малкия Шамрок“. Всъщност, след успеха с видеокасетата, той наистина се прибра, за да чака следващото обаждане на Кевин. Но само десет минути по-късно Дизмъс Харди го завари вкъщи и го помоли да поговорят, съвсем неофициално, за Кевин Ший. Биха могли да се срещнат в „Шамрок“.

Ясно, мълвата бе плъзнала.

Фаръл познаваше Харди още от времето, когато онзи беше барман в същия този бар. Предположи, че като адвокат с все по-гръмка слава в обсъждани и по новините дела, сега Харди мътеше водата, опитваше да се намести в бъдещото шумно дело за убийство срещу Кевин Ший. Е, нямаше да навреди, ако поприказва с човека, и без това дните му не бяха прекалено заети. Кевин обеща, че поне още едно денонощие ще кротува, така че засега нямаше непосредствена опасност, доколкото Фаръл знаеше.

И ето ги тук, а Моузес Макгайър вече излизаше иззад барплота, понесъл две халби „Гинес“, Фаръл и Макгайър размениха малко любезности за предишното посещение на Уес в бара и нощта, която прекара на дивана в хола на бармана. Съпругата на Макгайър още ли е сърдита?

Никой от двамата не приличаше на адвокат, както бяха облечени. Чукнаха се и Фаръл попита с какво може да бъде полезен на Харди.

— Чух, че Кевин Ший ти е клиент.

— От Глицки ли?

Дотук, каза си Харди, с премълчаването на това име през първите няколко минути.

— Ами да, Глицки ми спомена.

— Той е лайнар. — Харди си замълча. Фаръл надигна халбата. — Отивам при него с предложение да му доведа Кевин Ший, който между другото в тази история не е по-виновен от мен или от теб. — Фаръл забеляза изражението в очите на Харди и го възпря с жест. — Знам, знам, но този път никому не хвърлям прах в очите. Момчето просто не е направило онова, което му приписват. Изобщо не е замесен. Точно обратното.

— Твърдо ли си уверен?

— Да речем, че съм морално убеден, ако ми простиш за този израз. И това е единственото, което би могло да ме върне към занаята, повярвай ми.

— Е, какво стана при срещата ти с Глицки?

— Ами много приятно си поговорихме. Стори ми се готов да помисли. Каза, че ще пробута на прокуратурата идеята за специална защита на Ший, а дотогава всичко ще си остане между нас.

— И?

— И след малко съм си в апартамента, а отдолу ми звъни някакъв тип със заповед за обиск, търсел Кевин Ший. Глицки е уредил да ме проследят.

Харди се зае с бирата си, за да спечели малко време.

— Не ми се вярва Ейб да постъпи така.

— Приятел ли ти е?

— Виждаме се от време на време.

— Той ли ти разказа историята?

— Коя история?

— За следенето, за заповедта, за останалото?

— Не. Спомена, че ти си знаел къде е Кевин Ший. И ми се стори, че случаят е добър.

Фаръл бе предположил веднага, че това е причината Харди да го потърси. Но малко помощ може да му е от полза, ако стигнат до съд… и в такъв случай Харди ще е добър избор, вече ставаше известен с умението да влиза под кожата на съдебните заседатели. Но Фаръл не искаше да го заблуждава.

— Не съм сигурен. Не става дума за дебел портфейл.

Харди знаеше какво означава предупреждението — клиентът не разполагаше с никакви средства. Сви рамене.

— Понякога има други изгоди. Не се знае. Сигурно Ший тогава не е бил в твоя апартамент?

— Мислех, че е. Когато излязох да се срещна с Глицки, беше там. Той и Мелъни… чули вече за Мелъни? Много я бива да се изплъзва… точно тогава ги прихванал пристъп на мания за преследване (аз така си мислех, но излезе друго). Сега са другаде, не знам точно къде.

Харди поумува над чутото. От пръв поглед му се стори, че нещо не се връзва. Беше „морално убеден“, че Глицки не е заповядал на никой да проследи Фаръл. Глицки нищо не знаеше за това, иначе не би молил Харди да стане посредник и да разпитва защо Фаръл не иска да говори с него.

Дори да оставеше почтеността настрана, Глицки добре знаеше, че такива удари под кръста не водят до нищо добро. Не му беше присъщо да постъпва така. Щом Ейб е дал дума, значи не е било, както си го представяше Фаръл.

— Сигурен ли си, че Глицки те е издънил? — попита и повтори, че не му се вярва лейтенантът да направи това. — И какво би спечелил?

— Да се прочуе, може би даже да грабне наградата. Да пукна, ако знам. Но той единствен знаеше, че съм свързан с Ший и ми каза недвусмислено, че ще си държи езика зад зъбите. — Фаръл пак опита бирата. — Излъга ме и толкова.

Харди завъртя своята халба на масата.

— Заповедта засягаше само Ший, а не някакви документи или вещи?

— Беше заповед за претърсване на жилището ми. — Фаръл се намръщи недоволно. — Сержант Стоунър я изпълни извънредно старателно.

— Сержант Стоунър ли?

— Точно той. Името ми се наби в паметта.

— Но Стоунър не работи в полицейското управление — каза Харди. — Той е следовател в районната прокуратура. Би трябвало да знаеш, че прокуратурата си има свои детективи, които не са подчинени нито на полицията, нито на окръжния шериф. Преди всичко се занимават с издирване на важни свидетели.

— Е, и?

— Би било доста чудато, ако Глицки накара следовател от районната прокуратура да изпълни заповед за обиск.

— Значи е казал на прокурора…

— Ейб нищо не е казал.

Фаръл се вторачи в Харди.

— Той те е пратил да си побъбриш с мен, нали? Приятелчета сте.

Харди кимна.

— Не разбираше защо не искаш да говориш с него. Наистина нищо не знаеше.

— Добре де, значи пред някой се е изтървал.

— Може и да не е било така. Но по-важно е, че и той не вярва във вината на Ший. И все още смята, че може да ви помогне.

— Стига да не е твърде късно. Ако районният прокурор…

— Иска да обсъди това с тебе. Според мен, има някаква идея.

— А ти какво ще получиш?

— Работя за консерва чушки. — Харди изпразни халбата до дъно. — Шегичка между мен и него — добави той и стана. — Да ти донеса ли още една?

 

 

Специалната агентка Симз отново беше в кабинета на Алън Рестън, затвори вратата и застана самоуверено пред бюрото му.

— Другият беше Дизмъс Харди, още един адвокат от града. Познавате ли го?

Рестън поклати глава.

— Спомена по телефона Кевин Ший, после двамата се срещнаха в един бар, „Малкия Шамрок“. Проследихме Фаръл дотам, двамата изпиха по две бири и се разотидоха по домовете си. От Ший нито следа.

Рестън кимаше, сякаш на себе си.

— Вероятно среща на лешояди, за да си поделят плячката.

— Да, човече. И ние си го помислихме. Както и да е, досега само с това разполагаме, но държим всичко под око. Просто исках да сте в течение. Ще го спипаме.

Рестън се поизправи на стола, погледна я с ясните си очи.

— Сигурен съм в това.

И мислено добави — „Дано успееш“.