Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (4)

2.

Внушителна тълпа, жадна за алкохол, се събираше в „Пещерата“, работнически бар в района Ричмънд на Сан Франциско. Майкъл Мюлън, жертвата на Джеръм Рийз, не само беше редовен посетител в „Пещерата“, но и счетоводител на заведението. На 28 юни щеше да навърши четирийсет години. Управата на кръчмата реши посвоему да каже последно „сбогом“ на Майк — да направи тържество в памет на своето момче.

Брандън, по-младият брат на Майкъл, трийсет и пет годишен телефонен техник, и неговият братовчед и най-добър приятел Питър Макей, в момента търсещ работа, безуспешно се опитаха да доведат Пола, вдовицата на Майкъл, в „Пещерата“. Беше й втръснало от ирландски бдения, погребални ритуали и непрекъснатото пиене. Най-много й се повдигаше от собствената й скръб, искаше само да се върне към нормалния живот с децата си, макар и да подозираше, че никога няма да постигне това.

Брандън Мюлън и Питър Макей бяха достатъчно угнетени от безсмислената смърт на Майк, но отказът на Пола да дойде с тях на възпоменателното тържество в „Пещерата“ още повече вгорчи настроението им. Та тя беше вдовица на Майк!

На стената над мишените за мятане на стрелички бе окачена огромна снимка на Майк и това само подсили чувството им, че са загубили своя брат и приятел. По дяволите, сипи още уиски!

Овалният барплот на „Пещерата“ заемаше средата на залата и Джейми О’Тул не позволяваше на никой от постоянните си клиенти да плати и една чаша. Благодаря, но „Пещерата“ организираше бдение за своите хора и тази вечер всички щяха да се натряскат до козирката. Поне това можеха да направят за Майки.

Към девет без четвърт в залата се бяха натъпкали шейсетина мъже — готови да погълнат някой и друг литър след вечерята с жените и хлапетата си, или пък разгорещени, потни и жадни след работния ден по строежите, работилниците, пътищата. Джейми О’Тул наливаше и те вдигаха чаши към усмихнатото лице на Майкъл Мюлън, увеличено до размерите на предизборен плакат.

Джубоксът тресеше натрапчиво и ритмично залата с „Мъжка битка“ на Нийл Йънг. Някой неуморно пъхаше монети и повтаряше песента, а Джейми не позволяваше да намалят силата на звука. Момчетата започнаха да се клатушкат в такт, рамо до рамо, разпалени, а пяната от халбите им се плискаше по плота.

Кевин Ший беше на двайсет и осем години и следваше в последния курс на историческия факултет в щатския университет на Сан Франциско. Както беше гладко избръснат и червенобузест, рядко му даваха повече от двайсетина години. Имаше гъста, почти черна коса, присмехулна усмивка, на която понякога даваше воля, и пристрастие към чашката. Едва ли някой би очаквал от него подвизи.

Подпираше се на стената до джубокса, зает с третата си безплатна халба „Харпс“. Не познаваше Майкъл Мюлън и не бе дошъл тук, за да участва в помена, но си мислеше, че подсъзнателно е поискал да намине точно за това. Сигурно беше чул за тържеството, защото бездруго навестяваше „Пещерата“ почти всеки ден.

Нийл Йънг вече му лазеше по нервите. Когато китарният риф на „Мъжка битка“ започна за петнайсети пореден път, той блъсна с хълбок машината и разтърсващо ушите скрибуцане огласи залата.

— Ей, гледай къде си буташ гъза бе!

В кръчмата се възцари тишина. Ирландците казват, че в такива мигове „минават ангели“, но и така да беше, не останаха за дълго в залата. Облегналият се на плота Питър Макей случайно вдигна очи към телевизора и му се стори, че звукът е оглушителен. Сграбчи свирепо рамото на Брандън Мюлън и бирата от халбата потече по ръката му.

— Ей, вижте бе, хора! — кресна той. — Горе, по телевизора. Това е негрото, дето пречука Майки, нали така?

Всички погледи се впиха в репортерката, застанала пред стъпалата на Съдебната палата, а около нея следобедният вятър подмяташе празни опаковки и други боклуци.

— Една от местните новини — казваше тя (Джейми О’Тул наду звука на телевизора, както бе усилил песента на Нийл Йънг), — е освобождаването на Джеръм Рийз. Миналата седмица той бе арестуван за убийство и кражба на кола посред бял ден в района Мишън. Срещу него не са предявени обвинения. Според информацията, дадена от канцеларията на районната прокуратура, липсвали са достатъчно доказателства…

Брандън Мюлън, братът на убития, стовари халбата си на плота и с все сила се развика срещу журналистката, като че тя наистина стоеше лице в лице с него.

— Какви ги дрънкаш, ма?! Имаше четирима очевидци!

Някой до Кевин Ший подхвана крясъка:

— Нали намериха при него кредитна карта на Майки?

— И скапания пистолет е негов!

— Ама какво още искат тия, за да го пъхнат на топло?

— На гадните чернилки вече и убийствата им се разминават ей така!…

— Ами никой вече за нищо не ги закача!…

Питър Макей си допи бирата. Глътна на един дъх и четвъртата си чаша „Бушмилс“. Надигна се на напречниците на табуретката и четири-пет пъти тресна с празната халба по барплота.

— Ще ви кажа какво им трябва на тях. И на нас какво ни трябва. Правосъдие!

Макей имаше глас точно като за оратор, дълбок и звучен, а сега въздействието се подсилваше и от развълнуваното му хриптене. Но нямаше нужда да убеждава никого. Всички и така бяха с него. Той беше техният говорител. И вече стоеше върху плота.

— Урок им трябва на тях. И ще им дадем урок!

— Тъй си е, да ги шибам!

— Вярно!

Момчетата се тупаха по раменете, ръгаха се с лакти в ребрата.