Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (6)

4.

Фотографът беше Пол Уестбърг.

На двайсет и три години, още снимаше на свободна практика и се опитваше да пробие в малките издания, в някои рекламни бюлетини. Тази вечер се разхождаше, от време на време правеше по някоя „художествена снимка“ и се насочваше на изток по северната страна на „Гиъри“, близо до кръстовището с Второ, само на два-три квартала от дома си. Зад гърба му се промъкваше здрачът. Светлината придаваше на целия град сияние на излъскана мед.

Дори в бръмченето и ръмженето по шестте платна на „Гиъри“ чу тълпата. Новина! Изумително, но той беше тук и готов. Ура!

Но светлината, тези фантастични лъчи бяха изчезнали. Слънцето се спускаше под ръба на хоризонта и на ориентираната по север-юг улица, където ставаше нещо, щеше да има нужда от светкавица. Трябваше да я закрепи и да промени блендата. Свърши това за миг, по навик, ала все пак се забави.

Направи всичко, преди да прекоси към южната страна. Ами да, там наистина ставаше нещо, митинг или някакво сбиване. Той се втурна напред между колите, изчака на разделителната ивица и пак се стрелна.

Колите спираха по дясното платно, заобикаляха, вече се натрупваше задръстване. Той направи снимка, отписа я предварително и стигна до отсрещния тротоар. Нямаше начин да види нещо през тълпата, затова се качи върху предния капак на паркирана кола.

Е, ако човек искаше да напредне в живота, можеше и да рискува.

Най-после видя какво имаше отпред.

Тълпата около него се лашкаше напред-назад и люлееше колата, на която той стоеше. Не знаеше колко време му остава, преди някой да види с какво се занимава…

Но там отпред някакво момче бе обгърнало с ръце краката на обесен и посягаше с нож към гърлото му. Господи, какъв кадър! Случва се веднъж в живота.

Ръцете му трепереха, но трябваше да фокусира обектива, трябваше да отдели тези секунди.

Ето! Вече има една.

Щрак! Още една.

Отдолу някой вече посягаше към него, развика се:

— Хванете го тоя!

Той срита ръката на мъжа, прескочи покрива на колата, отблъсна се от задния капак и се втурна да бяга. След три минути си беше вкъщи.