Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (24)

22.

Кевин беше сигурен, че няма да стигне навреме за срещата си с Уес Фаръл в университета.

Осъзна това, когато пресече „Калифорния“ и излезе изпод сянката на дърветата. Сега не разполагаше с никакво прикритие. От двете страни на единствената улица в „Уестърн Адишън“, където още нямаше проблеми, се редяха жилищни блокове. Тъкмо подминаваше един, когато от пресечката отпред излезе полицейска кола и зави към него.

Шмугна се към поредната площадка под навес, обсипана с хартийки. Огледа се назад. Още една патрулна кола. И двете наближаваха.

Входната врата беше заключена, но той натисна бутоните и под шестте пощенски кутии. Бравата забръмча и той бутна вратата навътре, точно когато колите минаха зад гърба му.

— Да? Кой е? — Стържещ мъжки глас някъде горе, на стълбите.

— Извинявайте. Май сбърках адреса.

Кевин пак отвори вратата и я затръшна силно. Но остана в преддверието. И се питаше: „Сега какво?“.

Забеляза, че пощенската кутия на апартамент 3 е препълнена с пликове. Беше на първия етаж, отзад. Обитателите му или се радваха на многобройни приятелства, или просто отсъстваха. Кевин бе принуден да разчита на втората възможност. Опита овехтелия трик с пъхнатата кредитна карта в процепа на вратата и за негово изумление, успя. Едва не се разсмя, за първи път този ден. Може пък късметът му да се обръща. Но си каза, че още доста ще трябва да извърви, преди наистина да му се усмихне щастието.

Първо опита номера на Уес. Десет позвънявания. Не се включи телефонен секретар. Вероятно Уес го чакаше само на няколкостотин метра оттук. Защо да не повика такси и просто да отиде там? Какъв е шансът някакъв случаен шофьор да го познае? Но въпреки сполуката с кредитната карта, не можеше да поеме такъв риск. Струваше му се, че е време за допълнителна предпазливост. Сто хиляди долара са куп пари, за таксиметров шофьор или кой да е друг. Крачеше из апартамента, накуцваше и се опитваше да стигне до решение. Стъпваше тежко по паркета.

Замръзна, когато чу почукване на вратата и глас.

— Дейв? Дейв, прибра ли се? Има ли някой?

Предположи, че в тялото му има части, които просто не можеха да се сковат от напрежение, но сега не ги откриваше. Почти не смееше да диша.

Сянката на обувки под вратата не мърдаше. Кевин се бореше с притока на адреналин, с болката, с недостига на кислород, със страха — не биваше точно сега да припадне. Но малко оставаше да доизцеди силите си.

Съседът беше упорит. Чул бе нещо, може би крачките на Кевин, и искаше да се увери. Стоеше и се вслушваше.

Моля те, Господи, моля те, дано няма ключ.

Съседът се махна. Кевин изчака още пет минути, като само се протягаше, за да даде отдих на вкочанените си мускули, после с котешка стъпка прекрачи и се отпусна в дълбокото тапицирано кресло. Диванът беше по-наблизо, но можеше да изскърца. Пък и телефонът се намираше върху масичка до креслото.

Безкрайно внимателно вдигна слушалката и набра няколко цифри. Току-виж Уес се е отказал да чака и вече си е у дома.

Никой.

Облегна глава и затвори очи.