Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (76)

74.

Побраха се в две коли. В полицейската Уейджър, Ший, Мохандас и Глицки, а в онази на ФБР — Симз, Ригби, Мелъни, Фаръл. На стъпалата и във фоайето на Съдебната палата се бяха скупчили (според Лорета) всяка телевизионна камера в западното полукълбо, репортери от всички вестници и списания, радиоводещи, ченгета, свободни от служба в момента, чиновници, минаващи през града и постоянни негови жители. Но това не беше разюздана тълпа. Най-обикновено стълпотворение.

От парка вече се чуваха новини, че дошлите за шествието хора полека се разпръсваха. Лорета за пореден път се увери в правотата си. Тя позна. Имаха нужда от превърнатия в символ Кевин Ший. Може би въглените още нямаше да загаснат, може би щяха да се разгорят тук-там, но поне у всички се налагаше убеждението, че засега кризата отмина.

Каза си, че това е най-странната компания, с която е пътувала в кола. Седнала до Кевин Ший, тя се стресна, когато той обърна глава, за да й благодари за смелостта, за застъпничеството. Каза й, че е невинен. Опитвал се да повдигне Артър Уейд, не да го обеси…

Докато спряха пред Палатата, дори Мохандас започна да се отзовава поне на открития характер на Ший. Въпреки всичко, което бе преживял, оставаше си забележително мил, с малко нервно чувство за хумор, без следа от грубост. И изобщо не се притесняваше, че е плътно вклинен между двама чернокожи. Всъщност, май се радваше на присъствието им.

Не го регистрираха на шестия етаж, а го отведоха направо в кабинета на Алън Рестън, където вече нищо не напомняше за неговия предшественик. Естествено, Рестън следеше развитието на драмата по прякото предаване на телевизията и ги чакаше, когато се появиха. При него беше и Илейн Уейджър.

Подхванатият от доводите на Уес Фаръл разгорещен спор, в който на негова страна убедително се намеси лейтенант Глицки, най-после извади на бял свят пролуките в така наречените доказателства. Ригби настоя да научи повече за разследването на другите заподозрени — О’Тул, Мюлън, Макей, Девлин. Почакаха да дойдат Карл Грифин и Ридли Бенкс, за да изложат своите разкрития.

Обаче, и след всичко това, Рестън не беше склонен незабавно да оттегли обвиненията срещу Кевин Ший, поне не толкова скоро и не само въз основа настояването на неговия адвокат. Отпрати Мохандас и полицейските инспектори, като им благодари за съдействието. Зад затворената врата на кабинета, той обяви пред Лорета, Илейн, Глицки и Ригби решението си с настъпването на нощта да премести Ший в неизвестно за широката общественост място и да го държи там под охрана, докато представят фактите пред съдия.

В един и двайсет надзирателите слязоха и отведоха Ший горе, в самотата на единичната килия.

Глицки не се отделяше от Лорета. Тя го наблюдаваше, очакваше какъвто и да е знак, когато Илейн влезе в кабинета на Рестън, но той само кимна вежливо — професионалист, занимаващ се с работата си. Сега ги виждаше един до друг като баща и дъщеря и осъзна, че за първи път тримата са се събрали в една стая. Семейна среща. Не, първо опознаване. Странно. Нещо свършваше в този миг.

Пожела да поговори насаме с Глицки в кабинета. Щом другите се изнизаха, тя застана срещу него.

— Добре, Ейб. Дадох ти Кевин Ший. Такава ни беше сделката.

Глицки се опря върху бюрото, само на метър от нея. Вероятно Лорета твърде дълго бе живяла във Вашингтон и изобщо не разбираше, че в света на Глицки не всичко се свеждаше до сделки. Внимаваше какво й каза тогава — щом Кевин Ший бъде арестуван, ще обсъдят възможно ли е да се споразумеят, а точно това правеха сега. Но без гаранции.

Ръцете му се пъхнаха в джобовете, лицето му приличаше на камък. Нито искаше да си спомня какво се бе случило между тях… нито да забрави какво бе извършила тя. Подмина я и спря пред вратата на кабинета. Отвори, озърна се към Лорета и поклати глава.

— Никога не сме сключвали сделка.

В коридора точно пред кабинета на районния прокурор, Илейн ги чакаше, напираше да си облекчи душата за вече свършеното, за предстоящото, дори и не си представяше какво стана вътре.

Глицки се почувства като в капан, не можеше да се измъкне. Още стоеше до Илейн, когато и Лорета отвори вратата. Щом ги зърна, придаде си спокоен вид, после изобрази усмивка за дъщеря си. Доближи ги, очите й бяха влажни.

— Имах нужда за минутка да остана сама. След всички вълнения…

Илейн попита Глицки дали иска да дойде с тях на обяд, да започнат вече да се опомнят.

Той благодари и отказа. В отдела го чакала работа за довършване. Ригби му позволил да се занимава с документите на бюрото си, но все още не бивало да се смята с пълни правомощия на началник-отдел. Във вторник щели да разгледат причините за отстраняването му от длъжност. Ригби не задълбаваше особено какви са тези причини, дали решението е било добро или лошо. Глицки не бе изпълнявал негови заповеди. Значи имаше предостатъчно основания.

— Ще се видим с майка ти довечера — каза на Илейн. И попита Лорета: — В осем удобно ли е?

Неочаквано се наведе, притисна я към себе си за недоловим миг, дланта му се плъзна по тила й.

— Ти решаваш — прошепна в ухото й. Изправи се, пак им показа своето подобие на усмивка и небрежно вдигна показалец. — Значи в осем. На секундата.

На секундата.

Илейн щеше да се възстанови, най-сетне успя да си внуши нейната майка. Престараването й в обвиненията срещу Кевин Ший нямаше да означава и край на нейната кариера, не и докато Алън Рестън беше на поста си, за да я защити. А може би нямаше нужда и от покровителството на Рестън. Оказа се, че имаше повече душевни сили, отколкото майка й бе склонна да очаква. Вече гледаше напред, крачеше към бъдещето. Вече започваше да осъзнава, че връзката й с Крис Лок нямаше да я доведе доникъде. Всяко зло за добро… макар и болката да е страшна. Дълго ще е така. Лорета знаеше.

Но точно това, каза си, беше най-важното — Илейн вече се взираше в идните дни. Щеше да оцелее. Нейната дъщеря нямаше да се пречупи. И не би трябвало никога да се предава, щом е дъщеря на майка си.

По-рано през деня най-сетне успяха да се отърват от камерите, от цялата лудост, качиха се в колата и се махнаха от града, поеха на север към Пойнт Рейес. Там беше толкова безметежно. Имаха целия следобед за себе си — майка и дъщеря, струваше им се, че не са могли да отделят време за това от години. Спокоен обяд в закътано ресторантче. Никой не им досаждаше, никой не знаеше кои са, нито любопитстваше.

Спряха на едно от възвишенията по виещия се път към Сан Франциско, взираха се в прочутата гледка на юг — към моста и града. За първи път през тези дни не се виждаха пушеци.

Илейн я остави пред къщата в пет часа и петнайсет минути.

На секундата.

Ти решаваш.

Вятърът стихна. Тя излезе на балкона пред библиотеката, откъдето се виждаше моста „Голдън Гейт“. Слънцето се спускаше на запад, но денят оставаше топъл.

Над черния панталон носеше туника в преливащо се виолетово. Имаше бисерни обици на ушите. Направи резервации за „Старз“ и разбира се, дори в последната минута можаха да отделят една маса за сенаторката. Би ли желала да поставят параван, да й осигурят допълнително уединение? Самият Джеремая щял да бъде там довечера — би ли позволила да се отбие за малко на масата й, да поднесе скромен подарък? Той бил горещ неин почитател.

Трябваше да се занимае и с формалностите. Довърши писмото си до президента, благодари му красноречиво за човечния жест с прехвърлянето на „Хънтърс Пойнт“ и изрази непоколебимото си убеждение, че е подходящо да обмисли назначаването на Филип Мохандас за ръководител на тази регионална програма. Сделката си е сделка.

Продиктува в микрокасетофона си пет кратки писма по административни и текущи въпроси, обсъждани в комисиите, в които работеше. Запечата плика, адресиран до нейната канцелария във Вашингтон. Остави го на масичката до дългата седалка в преддверието, откъдето непременно би го взела, за да го изпрати.

Ти решаваш.

Мислите й се насочиха към изборите, към нейното място в сената. Всъщност, каза си, сегашното положение прелива от ирония. Както го уреди Глицки, накрая тя излезе героиня, въпреки предишната си безцеремонност и призивите едва ли не към улично „правосъдие“. Никой, освен Ейб, нямаше представа как бе дърпала конците зад сцената. Сгреши в преценката си, но късметът не я изостави. Доброто й име щеше да остане непокътнато.

Разбира се, би й се наложило да изтърпи какви ли не политически заяждания. Нахвърли се срещу Кевин Ший твърде прибързано, твърде устремно, преди да е проучила всички факти. Обществеността, съюзниците и враговете щяха да подложат на съмнения доколко правилно е постъпвала, но не й се вярваше това да намали нейните шансове. Успехът с „Хънтърс Пойнт“ щеше да й донесе още половин милион гласове на чернокожи, повече от достатъчно да компенсира загубата на умерено настроените бели.

Потръпна, макар да не беше студено и влезе в къщата. През прозореца, слънцето очертаваше многоъгълни отблясъци върху паркета. Прекрасна къща. Защо ли не прекарваше повече време тук? Някой трябваше да цени и да се възхищава на всичко това…

Отиде при бара, взе кристална чаша и си сипа повече от един пръст коняк — същия, който пиха с Ейб.

На рафт отсреща имаше златен часовник под стъклен купол, подарък от Дейн за една от първите годишнини от сватбата им. Часовете бяха отбелязани с римски цифри, златният механизъм лениво се въртеше напред-назад под стъклото. Стрелките показваха седем часа и четири минути. Улови се, че не може да откъсне поглед от тях. Нямаше разсейваща вниманието секундна стрелка, забързано отброяваща минаващото време.

Вече беше седем и двайсет и две.

Принадлежностите за почистване — четките, шомполите, парцалите, оръжейното масло — бяха наредени върху голямо парче кадифе, на тоалетната масичка в гардеробната до нейната спалня на втория етаж. Беше малка стаичка с единствено високо, кръгло прозорче.

Остави наполовина изпитата чаша до кадифето.

Там беше оставила и бележката за Ейб.

Един от часовниците долу отбеляза със звън седем и половина. Изведнъж се усъмни дали е оставила отключена входната врата за Ейб. А това беше важно. Не искаше да пропусне нещо.

Затова пак слезе по стълбата и докато мине през преддверието, отпи още глътка-две от чашата. Вратата не беше заключена.

Хвърли още един поглед в библиотеката. Слънцето се бе спуснало и многоъгълниците на пода бяха изчезнали.

Щеше да дойде навреме, за да я арестува. Не се съмняваше в него. А той каза точно в осем.

Значи тя решаваше.

Върна се нагоре по стълбата към гардеробната и остави чашата на същото място.

Взе стария „колт“ на Дейн. Винаги го държеше в тази стая.

Бележката, написана с лекия й почерк: „Ейб, напомни на всички, че аз и Дейн се упражнявахме в стрелба по мишени. Станала е злополука, докато съм почиствала стария му револвер…“

Глицки внимателно взе листчето. Влезе в банята, разкъса го на дребни парченца, хвърли ги в тоалетната и пусна водата три пъти.

Отиде в спалнята, взе слушалката на телефона до леглото на Лорета и започна да натиска бутоните — девет… едно… едно…