Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (25)

23.

Средата на следобеда.

— Е, какво имаме досега?

Глицки седеше в едно от сепаретата с тримата инспектори Карл Грифин, Ридли Бенкс и Марсел Лание. Неофициалната среща бе свикана от лейтенанта в „При Лу Гърка“, където хората от полицейското управление и прокуратурата се отбиваха да наквасят гърлата, защото се намираше точно срещу Съдебната палата. В ресторантчето се влизаше или през страничен вход в дъното на глуха уличка, или надолу по стъпалата, покрити с толкова потъмняла петниста пътека, че оставаше неизвестно точно от какво вонеше.

Но и никой не очакваше твърде много от „При Лу“. Тук наливаха свястно пиене срещу малко пари. А храната почти винаги беше вкусна и засищаше корема. Жената на Лу беше китайка и често имаше специалитети на деня като „супа авголемо с уон-тон“ или „пилешка мусака Кунг-пао“. От години загадката на ресторанта беше нещо, предлагано под името „Гюведже Йин-лин“ и досега не се бе намерил човек, който да отгатне всички съставки.

Но най-важна беше близостта на „При Лу“ до Палатата. Можеше да си поседнеш там, без да ти досаждат, наоколо не се мяркаха твърде много непознати, а прочутите репортери, пък и останалите типове от телевизията и вестниците незнайно защо не се радваха на същото прекрасно обслужване от Лу като служителите на правосъдието. Какво да се прави, каприз на природата.

— Всички са били там — натърти Ридли Бенкс.

Глицки и инспекторите му бяха почти сами в ресторанта и лейтенантът отпусна юздите на озъбените си нерви. Разбира се, „те“, тоест разпитваните допреди малко свидетели, са били там. Това си признаха. Но не и по време на саморазправата. Задачата на инспекторите беше да ги сложат по местата им на онази улица по време на извършеното насилие и Глицки не се надяваше да стане скоро.

— Аз викам да ги арестуваме и да ги попритиснем.

Сред инспекторите от „Убийства“ Карл Грифин се славеше като най-скарания с понятието „изтънченост“, но това въобще не пречеше някои от идеите му да са добри.

— С арестите сме малко закъсали — възрази Глицки.

— Че защо?…

Подигравчията Лание се протегна на стола и надигна чашата червено вино. Ченге да пие червено вино, мислено възкликна Глицки. Възможно е единствено в Сан Франциско.

— При съседите няма място — Глицки отпи от чая си. — Болъс казва, че било препълнено, а и по-лошо ще стане. Напира да убеди Ригби, че трябвало само да връчваме призовки за всичко, чак до въоръжен грабеж.

Грифин рязко вдигна кървясалите си очи.

— Ти да не се майтапиш?

Глицки призна, че е преувеличил съвсем мъничко, само за въоръжения грабеж. Намеси се Ридли Бенкс.

— Но тук си имаме работа със 187-ми… — В Наказателния кодекс на Калифорния 187-ми член третира убийствата. — … и ако тези момчета са участвали, замесени са в убийство.

Глицки цъкна през зъби.

— Е, стигнахме значи до другото. Затова се събрахме тук, а не в моите разкошни частни покои. — Другите чакаха мълчаливо. — Може и да сте забелязали, че замириса на политика.

Лание отпи от виното и размаза с показалец една капка по масата.

— Шашмите около Кевин Ший.

Глицки кимна.

— Властите насаждат впечатление, че е единствен извършител.

Ридли, млад и запален, стовари лакти на масата и ги огледа.

— Само че там… тоест, нали е имало тълпа…

— Някой от очевидците потвърди ли това?

— О’Тул. Или не?

Ридли се обърна към Лание, но онзи само поклати глава.

— О’Тул въобще не излязъл навън — обясни Лание, с каменно лице. — Останал си при бара. Пълнел чашите. А другите клоуни, онези Мюлън и Макей, те си тръгнали преди нещо да е започнало, нали така, Ейб?

— Такива са известните ни факти.

Грифин напомни:

— Ами фотографът, как се казваше?

Лейтенантът леко завъртя глава.

— Добре, имаме него. Един-единствен. Уестбърг. Важното е, че за тълпата трудно могат да раздуват. Бог прошушнал на ушенцето на шефа, че ни трябва Ший, само Ший. Той е символ. Кметът го иска, началник Ригби е съгласен, Лок е стъкмил обвинението. Спипаме ли Ший, край на проблема, всичко е ясно.

Лание все така мажеше влагата по масата.

— И какво? Ще им връчим този Ший.

— Не можем да го намерим. Капка мозък ако има в главата, отдавна се е изпарил — каза Глицки. — Вижте какво. Случи ли се да попаднем на твърди доказателства, че някой от онези смотаняци — Макей, О’Тул, който ще да е — е замесен, лично аз не съм особено склонен да му се размине. Исках и вие да знаете това. — Огледа своите инспектори. — Когато всичко се уталожи, след като се уталожи, не ми се нрави идеята да ме привикат на килимчето, защото сме претупали разследването. Имаме си работа с политическа… — той потърси думата, — … машинация, а такива хитрости имат навика да се обръщат с хастара навън. Затова исках всичко да си изясним, без козове в ръкава. Окей?

Лание вдигна ръка.

— Значи не си убеден, че Ший е замесен?

— Това не съм казал. Засега нямам причини да се съмнявам. Разгледах снимката, като всички останали. Само че, потръгнат ли нещата толкова удобно… — Сви рамене. Всички разбираха за какво говори. — Вероятно са били и той, и другите. Тогава ще го пречупим и ще хванем останалите. Но малко съм притеснен, че никой от апапите в онази кръчма не го е познавал, поне на думи.

Бенкс възрази:

— Мюлън каза, че го познавал, колкото за едно „здрасти“.

Белегът на Глицки се изпъна по устните му.

— И аз чух, Рид. На такива приказки не бих си заложил портфейла. Днес вече всеки в града може да каже същото. А вие, приятели — посочи Бенкс и Грифин, — получихте ли любезно предложение да разгледате раните на Мюлън и Макей? Може би ще решите да поприказвате с лекарите им. Или да наминете към къщата на Макей, да проверите онази стъклена врата.

Лание преглътна остатъка от виното.

— Ейб, значи казваш да се вкопчим в тези типове? Каквито и заповеди да ни стоварят на главите?

— Имаме примерно десетина съучастници в цялата разправия. Да речем, че искам да хванем поне двама-трима.

— А Ший? — попита Грифин.

— Непременно. И Ший. Ще се видим в службата.