Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (61)

59.

Въпреки квартала, където се намираше, и външния изглед, Глицки откри, че „Клубът на мацетата“ не беше чак толкова лошо място. Вярно, стените по улицата отвън бяха разкрасени във всички цветове на дъгата, а витрината и прозорецът на вратата бяха замазани с черна боя и закрити с решетки, но същото важеше и за всички заведения и магазини наоколо.

Вътре беше сумрачно и не особено просторно, но миришеше на бира и цигари, а не на пикня и дрога. А това, каза си Глицки, е неоспоримо достойнство. В края на седмицата в клуба се точеше сериозен блус, а през останалото време тук се усъвършенстваха местните майстори. Само че в този час на деня беше обикновен бар, без блъсканица. Имаше пет-шест човека с чаши и бутилки пред себе си.

Глицки не беше съвсем сигурен защо попадна тук. Придърпа си висока табуретка и зачака барманът да му обърне внимание. Някаква стара песен на Клептън тресеше помещението и Глицки поумува над факта, че макар белите да не бяха особено добри в музиката за душата, някои от тях — Клептън, Робън, Форд, покойният Стиви Рей Вон и тукашното момче Джо Селюър доста ги биваше в блуса.

С тежка въздишка барманът надигна сто и петдесет килограмовото си туловище от извънредно здравата табуретка, на която се подпираше полуправ.

— Идвам.

Не беше зле, че обяви намерението си, иначе не личеше да се е разбързал. Глицки чакаше търпеливо, опрял лакът на бара. Мъжът отсреща беше скроен да вдъхва усещане за тежест, не за скорост. Дъските на пода скърцаха под тежестта му и тези пет метра разходка като че му изцедиха силите.

— Търся Мо-Мо Къщата.

Глицки отвори калъфа на значката си върху барплота. Мъжът погледна бавно, както вършеше всичко.

— Намерихте го.

Носеше кръгли очила със златни рамки. Лъскавото му чело бе напреднало доста нагоре към темето, сивите косми по слепоочията се виждаха дори на тази мъждива светлина. В гласа се долавяше умора от дългата борба с уискито, същински прегракнал блусар. Замълча в очакване. Умно. Като не питаш, не задаваш и глупави въпроси.

— Рекох си, че може да срещна тук Ридли Бенкс.

Мо-Мо вдигна рамене и завъртя глава с няколко градуса.

— Не го виждам. Да ви налея ли нещо?

Може би направи този избор, защото неговият приятел Харди пак се появи. Или се сети за жена му. Франи, която понякога преди лягане си сипваше глътка вцепенена от студ водка. Глицки сам се учуди на себе си.

— Какво има в оная бутилка „Столичная“?

Мо-Мо плъзна поглед по пълните със стъклария рафтове, направи заднешком крачка-две, наведе се с видимо усилие и отвори шкаф под бара. Пъхна ръка вътре, порови с пъшкане и измъкна неотворена бутилка „Столичная“. Постави я на плота, сложи и чаша, в която пусна малко ледени кубчета.

— Сипете си. За моя сметка.

Глицки посочи другата бутилка на рафта, зад Мо-Мо.

— Няма нужда да отварям нова.

Барманът почти се засмя.

— Да не сте от БКА?

Вярно, Бюрото за контрол на алкохолните напитки би се отнесло с неодобрение, ако Мо-Мо пълнеше с боклук шишетата уж първокласна водка, но на Глицки му беше все едно. Искаш ли да се задържиш в бизнеса, някои номера са задължителни.

Отвори пълната бутилка и покри бучките лед в чашата.

— Как върви?

Мо-Мо леко разпери ръце.

— На блуса разчитаме, нали се сещате.

Огледа набързо царството си. Сега звучеше Хърб Албърт или Би Би Кинг, със същата мощ. Никой не обръщаше глава към Мо-Мо и Глицки.

— Заради Джеръм ли идвате?

— А трябва ли да е заради него?

Мо-Мо сви рамене.

— Джеръм си е гадно копеленце. Само че е вече стара история. Пак ли е в пандиза?

— Така чух.

— И аз. — Мо-Мо опря гръб на рафтовете. — Значи не е заради него.

— И аз така мисля.

Мълчанието се проточи.

— Навън стават големи говна, а?

Глицки кимна.

— Не е добре.

Отпи малка глътка и както винаги, от концентрата гърлото му се сви. Как можеха някои хора да се наливат с това всеки ден? Преглътна още веднъж. Щеше му се да е поръчал чай. Извади кубче лед от чашата и го задъвка.

— Е, какво има? — попита Мо-Мо.

Май не съществуваше обиколен начин да се сдобие с онова, което искаше, затова Глицки реши да кара направо.

— Мо-Мо, познаваш ли Лорета Уейджър?

Никакво движение. Нито примигване, нито трепване на главата. Сякаш Глицки не каза нищо. Накрая туловището полека се размърда, Мо-Мо се пресегна към някаква бутилка и сипа в голяма чаша нещо, което в здрача имаше цвят на яйчен крем. Изсипа в гърлото си половината наведнъж.

— Не мога да кажа, че добре я познавам — изрече най-после. — Не съм я виждал доста отдавна. Момичето добре се оправя в живота, а?

— Нещо такова. Като се виждахте преди, имахте ли някакъв бизнес?

Барманът смукна още малко от гъстата смес.

— Ами, най-точно казано, имахме някои общи познати.

— Общи познати ли?

Мо-Мо кимна.

— Оня ден и твоя човек ме питаше за същото.

— Ридли Бенкс?

— Същия. Дето преди прибра Джеръм. С него отдавна си имаме приказка. — Гласът му стана още по-дрезгав. Глицки се наведе напред, за да го чува сред шумната музика. — От време на време си правим по някоя услуга.

Глицки знаеше какво означава това. Явно Бенкс бе открил нещо за Мо-Мо или „Клуба на мацетата“, което не се вместваше напълно в понятието за почтено занимание. Какво ли? Пране на пари? Както и да е, очевидно не засягаше пряко убийствата, които Ридли разследваше. Въоръжен с тази информация, Бенкс бе сключил сделка — няма да изтропа шишкото, стига Мо-Мо да му стане осведомител. Глицки лесно стигна до извода, че точно така Джеръм Рийз е бил сгащен тук, в клуба, толкова скоро, след като застреля… е, не беше доказано… Майкъл Мюлън.

Като полицай и Глицки бе поддържал различни отношения с всякакви престъпници — проститутки, наркотрафиканти, мошеници, обирджии, крадци на коли. Преследваше убийци и ако тези отрепки не убиеха някой, не беше негова работа да ги окошари. А бяха източник на сведения, които е трудно да получиш в, да речем, „Лайънс Клъб“. Така че оставяше ги на мира, стига и те да не му се мотаеха из краката.

— Значи Ридли те е питал за Лорета Уейджър?

Мо-Мо поклати глава.

— А, не направо. Не за нея. Но ти като ме попита сега, светна ми…

— За кое ти светна?

— Трябва да е заради „Пасифик Муун“.

Глицки изтръпна.

— Само че, човече, всякаква давност е минала. Оттогава има петнайсет, шестнайсет годинки…

— От какво, Мо-Мо?

— От ония дни. — Явно не беше настроен словоохотливо. — Я погледни това местенце. С него се занимавам. Всичко е законно, нямам време за глупости. Имам си добър бизнес.

— Виждам. Сега си имаш бизнес. Но какво ставаше през онези години?

Мо-Мо допи гъстата мътилка, оригна се тихичко и остави чашата на бара. Вдигна ръце като невинен човек, принуден да се оправдава.

— Ридли знае.

— Добре де, Мо-Мо, не може ли и мен да просветиш малко?

— Ами една далавера имаше. Последната, в която участвах. — Глицки завъртя леда в чашата си, чакаше. — Наведнъж прибрах тлъста пачка, едно голямо кайме, едно и половина, нещо такова, не помня точно.

Мо-Мо искаше да каже, че е прибрал сто и петдесет хиляди долара. Тлъста пачка, няма спор.

— Само дето ставаше напечено, разни хора си докарваха белята заради тия пари. Направих си сметката, че остана ли в тоя бизнес, няма да дочакам старини. Не съм голям бързак, както сигурно си забелязал. Но блуса си го обичам, човече. И си рекох: „Мо, махай се от тая работа. Вложи парите в някоя кръчма, да си е твоя.“ Само че паричките трябва да се изчистят. Нали се сещаш?

Глицки кимна.

— Значи си ги пуснал през „Пасифик Муун“.

— Така беше. Да знаеш, одраха ми кожата, ама ми останаха осемдесет-деветдесет чисти. И ги вложих тук. Я се огледай. От петнайсет години го въртя това място и добре върви.

За миг настъпи затишие с края на поредната песен. Един от клиентите дойде да поръча две бутилки бира, а Глицки въртеше чашата в ръцете си. Мо-Мо извади бирите от хладилника, после се затътри до другия край на бара, довлече си табуретката и седна с въздишка.

— И Лорета Уейджър е участвала в това заедно с тебе? Или нейният мъж?

— Не заедно с мене. Никой не играеше заедно с мене. — Раздвижи тежките си рамене. — Хората си гледаха своята работа. Само името й изскочи веднъж, толкова.

— Значи е прала пари?

Многозначителен жест.

— Това не знам. Не знам какво са правили нито тя, нито мъжът й.

— И е възможно да са направили съвсем законна инвестиция в ресторанта?

Мо-Мо се настани по-устойчиво на табуретката.

— Всичко е възможно. Знае ли човек?

 

 

Глицки завари бюрото си отрупано с още повече хартия — доклади, съобщения, днешната поща. Трима инспектори се въртяха край липсващата врата. Вече два пъти се обади по телефона — все на Уес Фаръл. Първия път адвокатът на Ший му каза, че е страшно дебелокож и затвори. Втория път мина на лични оскърбления.

С третото обаждане му провървя повече. Приятелчето Харди си беше вкъщи, след като го навести по обяд. Каза, че рендосвал някакви прозорци.

— Имам един въпрос към теб.

Глицки вдигна показалец, за да възпре нахлуването на инспекторите. Те ръмжаха от нетърпение.

— И аз имам отговора — заяви Харди. — Я да помисля секунда — питаш ме къде е автогарата на фирма „Грейхаунд“.

— Изумително. Позна от първия път. Но въпросът ми беше — как се разшифрова съкращението ДТГБГ?

На Харди му хареса.

— А истинският въпрос какъв е?

— Истинският въпрос е — добре ли познаваш Уес Фаръл?

— Кого?

— Уес Фаръл, адвоката. Каза ми, че понякога се отбивал в „Шамрок“, тоест в твоя бар, нали така?

— А, този Уес Фаръл.

— Преди малко звъннах на този Уес Фаръл, не щеше и едно „Бау!“ да ми каже по телефона.

— Ейб, да знаеш, че понякога и мен дотам ме докарваш.

— Ъхъ, само че вчера напираше като булдозер да си приказваме, а днес все едно говоря на стената. Трябва да разбера какво става.

— Чудесно. Върви да разбереш.

— Не иска да говори с мен. Ти не ме ли чуваш? Слушаш ли изобщо какво ти казвам?

— Ами звънни му на вратата, намекни, че си от полицията и май няма да има голям избор.

— Не искам така да го направя.

Глицки не спомена, че му е забранено по какъвто и да е начин да се занимава с Кевин Ший. И нямаше право да прати никого от инспекторите си. Внезапното хрумване, че Харди може да му помогне, беше истински порив на вдъхновението.

Приятелят му мълчеше.

— Искаш аз да се заема?

— Защото не искам още повече да го ядосам. Може да имам нужда от него.

— От него ли?

— Именно.

— За какво ти е?

— Да убеди Кевин Ший, че трябва да се предаде.

— Без споразумение?

— Ако се наложи. И ако успея да го уредя. Поне трябва да знам какво става, а точно сега и представа си нямам. Обаче, на твое място не бих споменавал моето име, поне първите няколко минути. Доколкото разбрах, сериозно се е настроил срещу мен.

— Ами ако не иска да говори и с мен?

— Че защо? С колега адвокат? Нали всички сте едно голямо щастливо семейство?

— Вярно. Бях позабравил.

— Харди…

— Добре де! Ще му се обадя. Да опипам почвата. На тебе лично ли да пратя сметката или на градските власти?

— Ще ти купя една консерва чушки — обеща Глицки и затвори.

 

 

През следващите двайсет и пет минути Глицки поразмърда струпаните редовни служебни задължения, изслуша оплакванията, затрудненията и замислите на своите хора. Занимаваха се с обичайното — разпитваха свидетели, изкопчваха съдебни решения, уреждаха явяването си за показания по разни дела, пишеха доклади, пререгистрираха арестувани (административна процедура, при която след задържането на заподозрян за престъпление — всички случаи в отдела на Глицки засягаха само убийства — районната прокуратура отново решаваше дали да предяви официално обвинение). Нямаше край, особено напоследък. Глицки установи, че трябва да разследват още две убийства, нямащи връзка с бунтовете, да уведомяват семействата на жертвите, да увещават или притискат очевидци, да обикалят из кварталите, да проверяват алибита. Избра наслуки двама инспектори и им връчи папките, като си послужи с изтърканата шегичка, че искал да приключат още същия ден. После слезе в бюфета да вземе чаша чай, с надеждата да успокои стомаха си.

 

 

Грифин пак си похапваше. Пред него имаше две още неотворени пакетчета „Туинки“, държеше в ръка кексче, а на масата бяха разхвърляни целофан и картон от поне още две пакетчета. Виждаше се и половинлитрова кутия прясно мляко.

Глицки отиде при него с чая си.

— Карл, да не си на диета?

Седна срещу инспектора.

— Тъкмо щях да се качвам.

— Няма нищо. Аз пък тъкмо слязох. Нещо изрови ли?

Грифин дъвчеше доволно и кимаше.

— Ей сега. — Надигна кутията с млякото за три сериозни глътки. — Така е добре. Имам нещо. — Измъкна бележник отнякъде. — Всички май са единодушни, че е станало близо до „Диърборн“ и Осемнайсета улица. По средата на „Диърборн“ има една пресечка без изход.

— Задънена уличка?

— Точно. Бърд Стрийт.

Глицки се намръщи, но Грифин не забеляза. Преглеждаше записките си.

— Това е между първата и втората пресечка откъм парка „Долорес“, където са били палатките.

— Защо „били“?

— Ами, казвам ти, че са ги вдигнали. След пожара преместили лагера. Сега са някъде на друго място.

— Тогава с кого си говорил?

— Минавах от врата на врата. Знаех, че е било от страната на „Гереро“ и звънях на всички наоколо.

— И?…

— Както винаги. Има един човек… — Прехвърли няколко листа, търсеше имена и адреси, които да покаже на лейтенанта. — Разправя, че чул изстрел откъм „Диърборн“. Две стари дами живеят заедно… — следващата страница, — та те казват, че не било така, чуло се откъм „Бърд“. Друго момче, което живее на „Бърд“, твърди, че гръмнали на неговата улица. Значи стават двама за „Бърд“. Само че целият квартал е натъпкан блок до блок. Няма как да определиш посоката по звука — изстрелът е отекнал от сградите.

— Но нали са били два изстрела?

— А бе, знам. Но не намерих никой, който да е чул два. Поне не са сигурни. — Той сви рамене и отхапа от кексчето. — Ей, имаме късмет, че и един са чули. Пак ще поговорим с тия хора, може и да си спомнят по-добре.

— А някой да е видял нещо?

— Не. Било е почти тъмно. И по „Бърд“ лампите не светят. Някои се оплакаха.

— Какво става с участниците в сбиването в лагера?

Грифин дояде кексчето и завъртя глава.

— Нали ти казах, че са ги махнали оттам. Идея си нямам къде може да са сега.

На Глицки това никак не му хареса, но се наложи да преглътне горчивия хап.

— Та значи отидох на „Бърд“. Само че там няма за какво да викаме криминалистите. Никакви пресни следи от гуми. Никакви парчета стъкло. Нито хвърлени камъни. Нищичко. Минах по цялата улица и тъкмо да се откажа, двете старици излизат да обядват и ми казват, че тълпата изобщо не стигнала дотам — хората били на Осемнайсета, може някои да са изскочили на „Диърборн“. Сега си мисля, че може да е станало обратното — стрелбата да е била на „Диърборн“, а пък звукът да се е отразил и се е чул на „Бърд“.

— Огледа ли по „Диърборн“?

— Колкото можах. Ако искаш, да отидем пак заедно, готов съм. Но нищо не намерих.

Глицки се сети за изстиналия чай. Изкриви устни — очертаваше се не особено добър ден.

— Виж какво, Карл. Разправяш ми, че под прозорците на блоковете вилнее тълпа и никой не наднича навън, тъй ли?

— Не. Приказвах с петима-шестима, дето са видели размириците…

— Но нищо не са видели, например колата?…

— Лейтенанте, може някой и да е видял, но да не съм говорил с него. Стига да поискаш, довечера пак ще отида там. Повече хора ще са се прибрали. Все някой ще е видял нещо. Може би.

Глицки си поблъска главата минута-две.

— Ами така ще е по-добре. Защо не помолиш някой от момчетата да дойде с тебе? И опитай да разбереш къде са преместили хората от палатковия лагер. Някой от тях е убил Крис Лок в шумотевицата и все някой друг го е видял. — Глицки разпери ръце. — Все нещо е забелязал, поне. Но тази работа довечера може доста да се проточи.

Грифин махаше опаковката от следващото „Туинки“.

— Няма да ми е за пръв път.