Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (52)

50.

Алиси Тобейн беше във вътрешната стаичка с Филип Мохандас. Н’дум пазеше пред вратата. Въпреки глъчката на понякога превъзбудените гласове наоколо, Н’дум ясно чуваше гласа на Алиси отвътре…

Тя неспокойно крачеше из тясното помещение.

— Филип, губиш си погледа за живота. И се оставяш да те върти на пръста си тази… тази политичка. — Почти изплю думата, спря и се извъртя към Мохандас. — Хайде, кажи ми — какво получихме ние? Един от нейните лакеи седна в креслото на районния прокурор. Правим това за нея срещу нещо в замяна… права ли съм? Но къде е отплатата? Къде е това нещо? Имаме само едно голо обещание, но не виждам ползата. И започнахме да се губим в мъглата…

— Само това повтаряш, Алиси, но защо се палиш? Кое съм престанал да виждам? И ще имаме това проклето нещо. Ще ни падат по милион долара в ръцете всеки месец. — Говореше кротко. Махна към вратата. — Момиче, това означава грамадни тиражи на брошурите, ще купуваме време по телевизията, ще правим какво ли не още… Ей, чуваш ли какво ти казвам?

Тя не беше готова да отстъпи. Почти долепи лицето си в неговото.

— Няма с пръст да пипна никакъв детски център. Не си говорим за онеправданите дечица. Работим за нашия народ Филип, за да си извоюваме положението на хора. Линчуват един от нас преди три дни и досега никой не е арестуван. И май се догаждам, че никой вече пръста си не помръдва да търси. На това ли му викаш правосъдие? Това ли ни е напредъкът? Това ли искаш?

Той мълчеше.

Алиси отиде до дивана, постоя и пак се обърна към него. Гласът й се смекчи.

— Филип, тя те използва. Вади ти зъбките, един по един. Не виждаш ли? За нея това са игрички. Оплетеш ли се в играта, забравяш накъде си тръгнал, кой си, на кого можеш да вярваш.

— Не забравям нищо. Но тя предлага нещо съществено, от което да се възползваме, за да…

— По дяволите, човече, я се чуй! Пак плямпаш за предложенията й, за играта… — Тя силно стисна ръцете му. — Нека сега те попитам — излезе ли Джеръм Рийз от затвора? Оня Драйсдейл още ли си има работата? Да не си забравил, че сутринта искахме с тези две неща да се захванем, преди сенаторката Уейджър да ни се натресе. Помниш ли? Е, успяхме ли?

— Алиси, и ти беше с мен…

— Вярно, и на мен ми завъртя главата за малко. Надявах се да стигнем донякъде. Но я помисли какво имаме сега. Алън Рестън ли? Че какъв ни е тоя? Кметът увеличи наградата за залавянето на Кевин Ший, но не виждам никакъв Кевин Ший. Ти да го виждаш случайно? Да виждаш нещо да става?

Пусна ръцете му и изопна с пръсти плата на ризата.

— Филип, нашите братя и сестри се сражават там, навън. И губят битката за улиците. Нищо друго не може да им стопли душите, ако не видят проклетото правосъдие поне веднъж и нас да огрее. Ей за това трябва да настояваме — за поне малко правосъдие. И си мисля, че както се оплетохме… в тези преговори със сенаторката… не се сещаме кои сме, какво искаме. Само това ще ти кажа.

Филип Мохандас не остави чувствата си да проличат. Отстъпи крачка-две, напипа сгъваем стол и се отпусна на него, с изправен като дъска гръб.

Придружен от Алиси и Джонъс, Филип Мохандас излезе пред бившето магазинче, следван от около четирийсет свои привърженици. Веднага поднесоха към устата му пет-шест микрофона, имаше екип с камера от една кабелна телевизия, притича и репортерката от „Бей Гардиън“, която се мотаеше цял ден около щаба му. Без да забравя, че записват думите му, Мохандас витийстваше:

— … И съм длъжен да изтъкна, че в никакъв случай не можем да сме доволни от онова, което вие наричате напредък към изхода от кризата, от положението в града днес. Вече чухме и продължаваме да слушаме само голословни изявления. Нищо друго не се случва.

Обади се репортерката от „Гардиън“. Застанали зад Мохандас, Алиси и Джонъс се намръщиха.

— А какво ще кажете за Алън Рестън? Не го ли предложихте вие? Той е чернокож. Не показва ли това, че…

Мохандас позволи на гласа си да зазвучи по-силно, леко вдигна свития си юмрук.

— Когото и да бяха назначили за нов районен прокурор, трябваше да е афроамериканец. Кметът разбираше, че няма друг избор. Всяко друго решение щеше да бъде… съзнателно разпалване на враждата. Господин Рестън отговаряше поне на това минимално изискване, но ние сме безкрайно възмутени, че Джеръм Рийз продължава да бъде невинна жертва на белия расизъм. Да, господин Арт Драйсдейл е расист, комуто трябва да преградят достъпа до всякакви обществени длъжности. И за да отговоря на въпроса ви — не, не сме доволни.

— А увеличаването на наградата? Не е ли…

Мохандас посочи с пръст репортера от кабелната телевизия.

— Радвам се, че зададохте този въпрос, защото се отнася точно до празнодумството, което споменах. Празен жест, направен единствено с цел да залъже моята общност, моите разгневени братя и сестри, да им внуши, че структурите на властта, белите хора са загрижени. Ха, загрижени били! Но ние искаме не само загриженост от тях. Не е достатъчно. Искаме резултати. Каква полза от наградата, била тя петдесет долара или пет милиона, ако не помага за залавянето на престъпника? — Сега сочеше обявата на стената. — Трябва да хванем този човек. — Взря се в камерата, напрегнат и съсредоточен. — Нека не се впускаме в реторични излияния, да не си говорим за добри намерения. Нека не забравяме какво се случи в Сан Франциско, какво се случва и в момента. Артър Уейд умря и нищо не се промени, Джеръм Рийз е в затвора, а Кевин Ший се разхожда по улиците и докато това не престане, докато двамата не си разменят местата, няма да се успокоим. Няма! — В гласа му се усещаше стържене от напъните и Джонъс Н’дум протегна ръка с чаша вода. Мохандас отпи глътка. — Затова призовавам за шествие на солидарността — мирно шествие, в събота сутринта. Ще предявим исканията си пред градската управа, ясно и окончателно — действия по въпроса с Джеръм Рийз, действия по въпроса с господин Арт Драйсдейл и градът да впрегне всичките си сили, цялата си мощ, за да открие Кевин Ший и се заеме със задачата да го изправи пред неизбежното правосъдие.

Тълпата избухна в хор от „Така, така!“ и „Амин!“, Мохандас се озърна към Алиси Тобейн, дочака одобрителното кимване и се вторачи в камерата с най-неукротимата си решителност.