Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (19)

17.

Кевин Ший не искаше да мисли за скока до покрива на съседната къща. Наглед ги деляха два-три метра, но му се сториха пет-шест. Някой ден трябваше да се качи на покрива, за да премери. Непременно. Не му се искаше и да си представя колко метра щеше да падне при несполука. Предостатъчно.

За късмет, отсрещният покрив беше плосък и с ниска оградка, също като неговия. Скочи, претърколи се върху наранената си ръка и болезнено чувствителни ребра, после се примъкна до оградката и легна зад нея, в широката сенчеста ивица, хвърлена от косите лъчи на утринното слънце. Чу полицаите да се качват на покрива, откъдето току-що се махна. След малко ги чу да слизат.

Минаха безкрайни десет минути, преди да рискува поглед надолу. Чудесно, наистина си бяха отишли. Изглежда беше в безопасност. Поне относително.

Вратата към стълбището не беше заключена и Ший изкуцука четирите етажа до улицата, без да срещне никого. По Грийн Стрийт не се виждаха полицейски коли. И тротоарите бяха пусти. Зави надясно и се отдалечи от апартамента си с най-нормалната походка, която му бе по силите.

Ший отрасна в предградията на Хюстън, завърши университета „Райс“, получи си бакалавърската диплома по икономика с намерението да поеме някаква мениджърска работа във фирмата на баща си.

Девическото име на майка му беше Жанин Робитей, от нюорлианския род Робитей. Тя имаше съответните пищни форми на южняшка красавица и се отличаваше с пристрастието към прическа тип „пчелен кошер“, отдавна излязла от мода. Но видеше ли я такава, никой не се сещаше за модата — с тежките вълни тъмна коса, вдигнати над почти съвършените очертания на лицето, винаги привидно по-висока от съпруга си Дениъл.

Баща му, Дениъл Ший, притежаваше заедно с Фред Бронин „Флекситек“, фирма за спортни принадлежности, като ръкавици за бейзбол и голф, ластични и ортопедични превръзки и бандажи. Също и малки топки от твърд каучук („флекситки“), стискането на които развиваше силата на ръката.

Кевин беше на двайсет и две години, току-що излюпил се дипломант, когато един следобед Дениъл се върна твърде рано от продължително търговско пътуване и завари хубавата си жена Жанин в леглото с най-добрия му приятел и съдружник в бизнеса Фред Бронин.

Като добро старо тексаско момче, Дениъл сигурно трябваше да се хвърли към най-близката пушка и да простреля двойката. Обаче той излъга очакванията им. Бащата на Кевин винаги таеше несигурност в душата си, беше особено склонен да изпада в униние. Въпреки че отгледа чудесно семейство (двама сина и дъщеря) и фирмата вървеше добре, той така и не успя да си внуши, че което и да било негово постижение има смисъл, че си е струвало усилията. Измяната на жена му и най-добрия му приятел го съсипа… и той обърна цевта на пушката към себе си.

От този ден нататък светът на семейство Ший се разпадна. Жанин и Фред Бронин не се ожениха и не заживяха щастливо до края на дните си. Впуснаха се в яростна юридическа и лична битка за „Флекситек“, която Фред загуби след време, защото се спомина от инфаркт насред съдебните дела и остави Жанин фактическа собственичка на фирмата. Дотогава тя не бе отделила и минута от живота си за делови грижи. Съответно извънредно умело докара фирмата до фалит за някакви си две години.

Но още преди това Кевин и неговият по-малък брат Джоуи с удоволствие хвърлиха в изумен ужас своята майка, помнеща добре виетнамската война, като и двамата се записаха в армията. През следващите три години момчетата се научиха да оцеляват в трудни условия, да боравят с оръжия, да разбират по нещичко от стратегия. Накрая ги изпратиха с различни подразделения да участват в „Пустинна буря“. На Кевин се паднаха какви ли не преходи, проля литри пот, но дори не помириса сражение. Брат му Джоуи беше в единствения бункер, улучен и разрушен от иракска ракета „Скъд“. И загина. Майката и малката сестра на Кевин стовариха върху него вината, защото бе убедил Джоуи да се запишат в армията. Недвусмислено му дадоха да разбере, че е нежелан во веки веков в Тексас, а и той дори не помисляше да се върне.

Кевин Ший беше съвсем сам. И понякога вярваше, че си го заслужава.

Откакто напусна армията и се засели в Сан Франциско, за да продължи образованието си с военната стипендия, Кевин имаше само един по-близък познат. Беше доста по-възрастен, отдавна прехвърлил четирийсетте, казваше се Уес Фаръл и се занимаваше по същата програма в университета. Случваше се да пийнат заедно и полу на шега да си приказват за живота. Фаръл бил адвокат, имал семейство, после нещо станало (Кевин не научи точно какво) и се отказал от всичко. Вече не вярваше в правото, нито на повечето хора.

И двамата се увлякоха по историята. Струваше им се по-поносимо, че всичко, което изучаваха, е останало в миналото и поне наглед не можеше да засегне ничий живот.

Посвоему бяха добри приятели. Не пречеше и общото им пристрастие към пиенето.

Ший беше до телефонен автомат в южния край на „Президио“. Навсякъде вонята на пушеци тегнеше във въздуха, дори тук, под сянката на кипарисите. Чуваше сирени, а наляво виждаше димни колони над района на „Филмор“. Вдясно също — оттатък големия хълм, някъде около „Клемънт“.

— Уес? Кевин се обажда.

Не знаеше какво да очаква — Уес да тръшне слушалката, да се развряка, да се стъписа? Все нещо щеше да направи.

— Здрасти, Кев. Как я караш?

Кевин помълча. Вярно, Уес живееше с миналото, но защо дори не подозираше в какво се натресе Кевин, защо не бе чувал за Артър Уейд, за бедата, връхлетяла града? Сигурно се будалкаше. Едва ли, каза си, защото познаваше Уес.