Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (27)

25.

— Има ли някой при теб?

— Кевин, ти ли си? Можеш ли да говориш малко по-силно?

— Аз съм. Не мога. Чуваш ли ме?

— Ами, достатъчно, за да разбирам. Къде си? Добре ли си?

— Попитах, има ли някой при теб?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Кевин…

— Защото имам нужда от помощ, Мелъни. От сериозна помощ и не искам Синди Тейлър или някой… По дяволите!

— Какво?

Прошепна още по-тихо:

— Има един тип горе. Пак се размърда. Ей сега го чух да затваря вратата на апартамента.

— Какво?

— Чакай. Задръж така. Не мога да говоря. Минутка само.

Пак чу приближаващите стъпки, видя сянката в процепа под вратата. Добрият съсед от горния етаж беше направо образцов гражданин, без никакво съмнение, щом държеше под око празните жилища, когато хората заминаваха на почивка. Отново почука на вратата.

— Ей, има ли някой там?

Гласът на Мелъни в слушалката:

— Кевин?

Не смееше да диша. Мелъни или щеше да затвори, или не. Каза й да почака. Може би ще почака.

Накрая, след около две минути, сянката се махна, чуха се затихващи стъпки. Отброи още десет секунди, за да се увери, после прошепна в слушалката:

— Още ли ме слушаш?

— Да. Кевин, какво става?

— Можеш ли да ме прибереш оттук?

Пауза.

— Добре. Къде си?

Затруднение. Не знаеше точно къде се намираше. На масата пред дивана имаше пръснати списания и той рискува да направи две-три стъпки. Незабележимите шумове — пъшкане на пружина в креслото, поскръцване в паркета — му се сториха като взривяващи се бомби. Прочете лепенката на едно списание.

— Колинс Стрийт, сто четирийсет и осем, трети апартамент. Знаеш ли къде е?

— Не.

— В „Уестърн Адишън“. На една-две улици от „Калифорния“. Може би ще трябва да заобиколиш. Там има части на Националната гвардия…

Чудеше се. Тя говореше съвсем делово. И никаква паника в гласа. Откъде се взе тази Мелъни? Тя повтори адреса.

— Добре, разбрах. Ще те намеря.

Пак тропот, трескав, зад гърба му. Обърна се, притиснал слушалката към ухото си. Само на два метра от него, зад прозореца на първия етаж, беше същият онзи добър съсед. Блъскаше по стъклото и крещеше.

— Мел! — Слава Богу, не беше прекъснала връзката. — Забрави за плана. Не мърдай никъде. Стой си вкъщи, докато те потърся. И на никой не се обаждай.

— Кевин, какво?…

— Мел, просто си стой вкъщи и ме чакай. Пак ме намериха.

 

 

Не разбираше защо е толкова студено. С тази особеност на Сан Франциско не можа да се помири — в един миг е чудесно, слънчево, ясно, а след десетина минути или след три пресечки вече трепериш от студ. Внезапно температурата спадна до десетина градуса, вятърът гонеше парцалива мъгла сред потискащите редици от блокове.

На тази улица, която и да беше, три съседни сгради бяха овъглени и разяждащият гърлото дим го връхлиташе с всеки каприз на вятъра, принуждаваше го да кашля, изстискваше сълзи от очите му.

Нямаше представа какво разстояние претича, може би пет квартала, през три огради. Добрият съсед не показа никакво желание да се откаже от гонитбата, но най-после Кевин реши, че се е отървал от него. Освен всичко друго, този луд бяг го преведе през най-зле пострадалите части на „Адишън“, доста по-близо до университета.

И какво от това?

Съмняваше се Уес Фаръл да го е чакал цял следобед, но искаше да провери. Защото човекът не си беше у дома. Звънна, когато се събуди в онзи апартамент, почти в пет следобед. Отново никой не отговори, не се включи телефонен секретар.

Така опря до Мелъни.

Наистина, последната възможност, каза си тогава, но тя щеше да дойде и да го прибере, ако можеше да почака там. Сигурен бе. И това поне беше добър знак… че не целият свят се е обърнал срещу него. Мелъни. Кой би помислил?

Но засега дробовете го боляха от препускането, от насилената кашлица. Питаше се дали има счупени ребра, дали ребро може да пробие бял дроб и дали заради пробит дроб може изведнъж да се свлече в кома…

Стигна до по-голяма улица, с оживено движение. „Гиъри“? Нима някъде в града животът си продължаваше нормално? Не му се вярваше, но доказателството беше пред очите му.

Потрепери, прокашля се и пресече улицата. Намери телефонен автомат и се обади на Мелъни, за да й каже къде е. Оставаха му само още две-три пресечки до „Свети Игнатий“. Мелъни знаеше къде е църквата и щеше да дойде след четвърт час.

 

 

Никаква следа от Уес.

Не очакваше да го завари толкова късно. Поне беше по-топло тук.

Седна на една скамейка в дъното на църквата, престори се, че е потънал в молитва. Не се бе молил често през последните пет години, откакто Хюстънската епархия отказа да погребе неговия баща-самоубиец в семейния парцел на гробището, където бе погребан собствения му баща, дядото на Кевин. И без това не особено силната му вяра тогава се разклати сериозно. А в армията, в Кувейт, след смъртта на Джоуи и след разчистването на Пътя на смъртта, просто изчезна.

Но долепи длани и застана на колене. По централната пътека мина свещеник и му кимна, за щастие без да го разпознае, поспря — дали за да каже нещо? — но се отказа и отмина. Кевин си отдъхна.

Вратата се отвори отново. Помоли се да не е същият свещеник. Прекалено уморен беше, за да бяга пак.

Мелъни Синклер се настани до него. Той се стресна. Под налегналата я сянка на тревогата, зад страха в очите й, тя изглеждаше особено жизнена, прекрасна. Нима наистина бе решил да я изостави? Сигурно се е побъркал. Но тя беше или поне той я виждаше такава, толкова досадна праведница… Или си въобразяваше, че такава я помни, дори беше убеден, но си оставаше неоспоримият факт, че не се бе радвал така на ничие присъствие досега. Очевидно в главата му се преплитаха какви ли не щуротии.

 

 

— Мисля, че трябва да се махнеш оттук.

Тя караше, а той се бе свлякъл на седалката до нея, под линията на прозорците.

— Може и това да направя.

— Кевин, трябва…

Погледът му й беше твърде познат.

— Мел, дай малко почивка на това „трябва“. Та какво щеше да кажеш?

Веднага съжали за думите си. Права беше.

Тя стисна устни, защото едва не възрази по навик, че името й е Мелъни. А не Мел. Но откри, че изобщо не я интересува как ще я нарича. Усмихна се лекичко и едва не му каза, представи си как му казва: „Ей, Кевин, защо не ми викаш Киселата Мел?“.

— Какво смешно има? — попита той.

— Нищо.

Той не се заяде. Какво да се прави — да му се смее, щом иска. Но Мелъни не желаеше да останат недомлъвки.

— Не казах „трябва“, Кевин, защото знам по-добре от тебе какво да правиш. А защото ми се струва, че може би е по-добре да изчезнеш някъде, докато този ужас малко се поукроти. Кевин, тук биеш на очи. Мога още сега да те откарам някъде. Ей така, ще продължим по пътя.

— Би ли направила това?

Тя пак си захапа устните.

— Ами, да, ще го направя.

Той осмисли думите й. Изведнъж в това момиче се показа… или само му се стори… нещо друго. Нещо, което нито бе забелязвал, нито оценил преди.

— Само че тогава ще съм истински беглец. И ако ме хванат…

— Но ти и сега си беглец.

— Вярно.

Спряха пред обгорял светофар, където полицай насочваше движението.

— Не се смъквай по-надолу — предупреди тя.

Наоколо присъствието на Националната гвардия се натрапваше, колона от камиони с петниста маскировка се точеше по улицата и за колите оставаше едно-единствено платно.

Кевин се понадигна.

— Права си.

Махна на няколко войници и се усмихна.

— И така е добре, не се престаравай. Моля те.

Той се обърна към нея.

— Помниш ли Уес Фаръл?

— Да.

Уес, още един от неуморните пиячи, преди беше вечен повод за раздори.

— Е, като си помисля, остава ми единствено да изкарам наяве истинската случка. Всичко друго — да бягам, да се предам — каквото и да направя, като ме докопат, ще ме довършат.

— А Уес какво може да измисли?

— Той е юрист. Ще ги накара да го чуят.

— Вече не е.

— Ами, как да не е. Знае кои лостове да дръпне.

— А ще направи ли това за теб?

— Непременно. Сигурен съм.

— После?

— После поне ще имам някакъв шанс. Мел, знаеш, че не съм виновен за това нещо.

Тя се пресегна, за секунда докосна ръката му и се дръпна. Не му се натрапваше. Само му помагаше. Не му бяха нужни още главоболия.

— Вярно е, знам. Само че, според мен, рискът е голям, това е.

Той сви рамене.

— Сега всичко е риск. Цялата разправия се нажежи прекалено. И ако взема, че избягам… както и да е, не искам да бягам.

— Защото ще излезе, че си признаваш, нали?

— Ъхъ, май е така. Но най-вече ми изглежда неправилно. Тоест, нали знам истината. Знам какво стана. Бях там, Мел. И това трябва да се разчуе. Какво е станало. Не е само заради мен…

— И мислиш, че точно Уес Фаръл е човекът, който ще ти помогне да се очистиш от тази кал?

— Мисля, че за юрист Уес Фаръл е доста свястно човече.

Тя не се сдържа.

— Юрист, който прекалява с пиенето и за нищо не зачита живота, дори своя.

Кевин едва не я захапа, но премълча. Не беше време да се карат. Ето я, дойде да го измъкне. И това беше по-важно. Той свали дясната й ръка от волана и я стисна на седалката между двамата. Тя сведе поглед, засмя се и хвана по-здраво ръката му.

— Не тук! — каза Кевин.

Минаха край дома на Уес Фаръл и „доста свястното човече“ още не се бе прибрало. Мелъни предположи и Кевин не можа да отрече безусловно, че Фаръл е отишъл да се натряска някъде. Опита да я разсее с шегата, че и пияниците понякога били приятни хора, но Мелъни нямаше настроение да се майтапи. И въпреки че откакто се помнеше, шегите му бяха защитна реакция във всяко раздрусващо нервите положение, сега също не му идваха от душа.

Нищо чудно, щом не можеше да се отърси от представата, че целият град го е подгонил. Позна го възрастната жена, пред чиято врата се прикри. Ченгетата в патрулната кола май също го нацелиха. Вероятно и човекът от апартамента над онзи, в който влезе за малко.

Отделни случки ли? Може би. Или не. Защото се случваха все на него. Не че някой би могъл да го познае. По-лошо — случайни и дори безразлични хора вече го разпознаваха.

А в момента Мелъни се нареждаше в колоната коли около павилион за хамбургери, встрани от Деветнадесето Авеню.

— Не тук! — повтори Кевин. — Какви ги вършиш?

— Трябва да ядем — настоя тя. — Нали няма да влизаме вътре.

— Няма значение дали сме вътре. Трябва да…

Вече беше късно да се махнат. Зад тях спря още една кола. Сега му оставаше или да чака с Мелъни, или да изскочи и да си плюе на петите. Но накъде? И какви бяха шансовете му да не го познаят на улицата? По-добри, отколкото тук, както приличаше на мишена в стрелбище? Готов ли беше да заложи на това? Да заложи живота си? И нейния?

Още дори не се здрачаваше. Никакви проблеми с видимостта. Не вярваше да измине дори два-три квартала.

Въртеше глава и срещаше безброй лица — в колата отпред (хората на задната седалка се обръщаха — защо?), отзад, пресичаха на пешеходните пътеки, вървяха по тротоара… и всички се взираха в него.

Мимолетни погледи или внимателно наблюдение — всички бяха насочени към него. Мелъни избра популярно място на претъпкана улица, почти по времето за вечеря. Въпрос на време, докато някой го познае.

Смъкна се колкото можа по-надолу. Мелъни свали стъклото откъм своята страна.

— Какво искаш? — попита го.

— Искам да се разкарам оттук, ей това искам.

Тя се вторачи в огледалото.

— Не можем. Какво друго ти остава?

Прозорецът на колата още беше отворен.

— Виж, Мелъни, и на мен ми се иска, но някак не мога да се държа небрежно…

— Не се държа небрежно — натърти тя. — Но все нещо трябва да ядем и всъщност никой не те гледа, поне тук.

— Всички само мен зяпат.

Шофьорът зад тях ги подкани с клаксона, Мелъни махна помирително през прозореца, после поръча два двойни сандвича със сирене, пържени картофи, шейкове. Премести колата по-напред, заедно с цялата опашка.

Все още бяха притиснати в безизходица, колите пълзяха съвсем бавно. Поне след пет минути щяха да стигнат от другата страна на павилиона, където изпълняваха поръчките.

— Мелъни, може и да ми се е подпалило въображението. Но пък ако не е, значи скоро ще съм труп.

Най-вероятно ти също, добави мислено. Тя не разбираше ли?

— Трябва да ми имаш доверие…

— Трябва да имам доверие на инстинктите си. Поне досега ме отърваха.

Тя го изгледа.

— Между другото, Кевин, и аз имам нещо общо с това, че досега си се отървал. Разбирам… за Бога, снощи си видял как линчуват човек. На кой няма да му тракат зъбите? И аз се боя. Но си мисля, че виждам нещата малко по-ясно.

Усмихна се насила. Надяваше се да е права.

Той неохотно си призна, че му остава още една стъпка до паниката, а тя изглеждаше дори неестествено спокойна.

— Може и така да е, но…

— Само съм сигурна, че тук е безопасно, колкото на всяко друго място в града. Налага се да издържиш и да не побегнеш. Май по-добре вече да свикнем с положението.

Помръднаха още малко напред. Зад тях надуваха клаксоните, хората говореха на висок глас, хилеха се, крещяха досами отворения прозорец на колата, но поне никой не връхлиташе към тях. Кевин заби поглед надолу и стисна с ръка челото си.

— По дяволите, как да се отървем от това?

— Не знам точно, но ще мислим по-добре с пълни кореми — безизразно промълви тя.

 

 

Мелъни беше права. Изигра основна роля, за да са сега тук… никой не го позна, павилионът за хамбургери беше избор, белязан с вдъхновение и за добро или лошо, светна му малко пред очите, когато си напълни корема. Взираше се с неизразима благодарност в жената срещу себе си.

Най-важното — тя му повярва.

Винаги бе подозирал, че в нея се крие още нещо — много повече, отколкото той виждаше, докато се срещаха, но някакво разминаване в характерите, или гузната му съвест, или и двете причини оплескаха всичко и той реши, че е време да продължи нататък.

Но когато закъса, положението се промени. Бяха партньори, бяха равни. И това го накара да се почувства най-долния измамник. Държа се нечестно с Мелъни, докато излизаха заедно, защото не й каза, че преди да се свалят, преспа — веднъж, само една нощ — с нейната приятелка Синди Тейлър. Сега дължеше истината на Мелъни — и за себе си, и за нейната „най-добра приятелка“. Защото онази не само му беше „скочила“, както спомена веднъж.

Разказа й.

И сега Мелъни, потиснала паническото му желание да избяга с почти непоклатима твърдост, придържаше полупразната чаша млечен шейк на волана и тихичко плачеше.

В ранната вечер слънцето надничаше през ниските облаци, подсилваше червения блясък на косата й и мокрите пътечки по бузите.

— Не вярвам — изхълца тя. — Синди?

— Помислих си, че е редно да ти кажа.

— Не знам защо… защо не си помислил да ми кажеш преди, когато бяхме… когато си представях, че сме заедно.

— Наистина бяхме заедно, Мелъни.

Тя почти успя да се засмее.

— Как ли сте ми се подигравали зад гърба, през цялото време.

— Не. Със Синди не бяхме гаджета. Стана веднъж, преди изобщо да тръгна с тебе.

— Но тя ми каза…

— Мел, излъгала те е.

Мелъни се извъртя към него.

— А ти защо не ми каза?

— И какво щеше да стане, освен да те заболи? Пък и аз си представях, че Синди си е признала, че си знаела и не ти е пукало.

Мелъни се вгледа задълго в него.

— Кевин…

— Не, май не ми се вярва, че щеше да се отнесеш така.

— И на мен не ми се вярва. Все пак съм жена.

Нямаше спор по това.

Бяха спуснали стъклата сантиметър-два, вятърът свиреше в отворите.

— Добре де — призна Кевин, — исках те. Ако ти бях казал за Синди, нямах никакъв шанс.

Тя пак го погледна, не знаеше на какво да вярва.

— Може да си искал коя да е…

— Ако исках коя да е, щях да си остана със Синди или с някоя друга и честно казано, сигурно щеше да ми е по-леко.

Мелъни не се зарадва особено на забележката. Кевин се обърна към нея.

— Хайде, Мел, какво искаш да ти кажа? Смятах, че си страхотно момиче. Да не мислиш, че нещо съм чувствал към Синди? Виж какво, и двамата се опитахме, но като че не си паснахме.

— Но аз мислех, че си подхождаме… Ох, по дяволите, Кевин, защо точно сега ми изтърси това?

Той протегна ръка, сгърчил лице от болката в ребрата, докосна рамото й.

— Защото си тук, Мел. Не вярвам, че щеше да бъдеш тук преди шест месеца.

— Не е вярно, щях…

— Съмнявам се. Никога нямаше и да се усъмниш, че съм забъркан в тази лудост. Не би се усъмнила в онова, което ти е пред очите. Щеше да ме отпишеш на секундата. Сега поне знаеш всичко за гнусния ми характер. Аз съм си същия, а ти все пак си тук. Ей това е различното.

Измъкна чашата от пръстите й и я допи. Тя се позасмя. Кевин искаше да я види усмихната.

— И затова сега — продължи той, — си помислих, че е по-добре да ти обясня всичко за Синди. Да няма изненади. Такъв съм си. Може пък, ако тази смахната история ни се размине, нали разбираш, пак да се виждаме.

Мелъни кимна. Нямаха повече време за такива разговори. За Бога, той беше беглец. А тя — негова съучастничка.