Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (7)

5.

Тълпата го наобиколи. Някой ритна Ший по коляното. Ножът падна и изтрака на улицата. Над себе си чу скърцане и гърлен звук — дълбоко „хннх“. Въжето отново бе поело цялата тежест на мъжа.

Хората, които досега държаха въжето, връхлетяха Ший. Един остана да увие другия край около стърчащ наблизо противопожарен кран.

Ший сграбчи ножа, хвърли се към най-близкия и удари с острието по ръката, държаща въжето. Онзи кресна и за миг се дръпна.

Някой пак блъсна Ший. Усети юмруците им по тялото си. Заби ножа напред, но някой го ритна по китката. Чу звука от падането на ножа. Ритнаха го по главата. Още веднъж. Мрак.

Сред далечния вой на първите сирени и неуморния вопъл на алармата, тълпата безредно се пръскаше по „Гиъри“, по пресечките на Второ, към задни дворове и между кофи за боклук. Докато се опомняше, Ший чуваше уплашени гласове, тропот на обувки. Хората се разбягваха.

Надигна се на колене и се помъчи да различи нещо пред себе си. Пребилите го мъже бяха успели да му навредят — усещаше по лицето си кора от засъхваща кръв, май имаше счупени ребра, а и лявата му ръка не беше наред. Опита се да я вдигне, но тя си висеше край тялото.

Въжето още беше вързано за противопожарния кран.

Вдигна очи към обесения, който вече имаше безнадеждно мъртвешки вид. Ший се насили да припълзи към крана. Може би още имаше надежда да спаси живота на жертвата, ако успее да разхлаби въжето. Зачовърка сплетените възли около крана, но тежестта на чернокожия мъж обтягаше въжето и нямаше как с едната си здрава ръка дори да започне отнякъде. Възлите не поддаваха.

Лявата му ръка беше туптящ, безполезен товар. Но все пак се опита да я използва — дръпна въжето с дясната, за да намали напрежението и с наранената се опита да развърже един възел.

Дръпна. Още нещо поддаде в ръката му и той неволно изпищя, причерня му пред очите и се смъкна на колене за секунда. Главата му се клатеше на раменете и докато скърцаше със зъби, чу още някакъв звук.

Откъм „Гиъри“ завиха светещи фарове, изскърцаха гуми — колата се насочи право към него. Спря, отвори се врата, някой излезе, а от открития багажник скочиха още двама мъже.

— Слава Богу! Момчета, трябва да…

Но те не слушаха. Единият го сграбчи за подутата ръка, друг го хвана за крака и дръпна.

— Ама какво?…

Вече го пренасяха отзад в камиона. Тримата го притиснаха, за да не мърда.

— Прибрахте ли го? — подвикна шофьорът и преди да изчака отговор, гумите пак изскърцаха бясно.

Единият от мъжете блъсна главата на Ший в каросерията.

— Нищо не знаеш — каза натъртено. — Само нещо да шукнеш и се брой мъртъв. Ще те намерим, където ще да си.

Камионът ускоряваше, зави, след малко сви отново. Ший се напъваше да разбере къде минаваха, както лежеше безпомощен. Хваналите го мъже дишаха тежко.

После, не разбра дали по някакъв сигнал, но камионът забави и накрая спря. С последна заплаха да го пречукат, ако изтърве и думица, те го изхвърлиха и изчезнаха сред дъжд от разпръснати камъчета и миризмата на прегоряла от триене гума.