Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (64)

62.

Както Фаръл се договори с Харди, той можеше да предаде на приятеля си Глицки да се обади. Проклет да е, ако първи потърси лейтенанта. И без това не искаше да обещава, че ще се обади на Глицки, защото нямаше представа кога — или даже дали Кевин Ший щеше да го потърси пак. И не можеше той да се обади на Ший, даже ако се налагаше да му каже нещо, а пък нямаше какво.

Само трябваше да потърпи, докато нещо се раздвижи. Друго не му оставаше.

Затова се прибра да чака, гледаше новините, колкото да минава времето, после пак чакаше. През последните дни в това му се състоеше животът — да чака. Само че този път с две халби „Гинес“ в корема. Задряма, събуди се, погледна часовника.

Лейтенант Глицки изобщо имаше ли намерение да се обади?

Накрая пак сложи каишката на Барт и двамата почти на бегом се изнесоха от апартамента. Не искаше отново да чуе как телефонът звъни, само три-четири крачки, след като е заключил тежкото резе.

Сега поеха на север, по „Джуниперо Сера“, може би щяха да отидат чак до магазините на „Оушън“. Там имаше местенца с масички отвън, където с Барт хапваха понякога.

Типична юлска вечер в Сан Франциско, хладна и ветровита. Вместо тениската и шортите бе облякъл сив анцуг, с който никак не се връзваше грамадното „адвокатско куфарче“ (сега само с две химикалки и жълт бележник вътре). Не бе го вадил от гардероба поне година. Пробуден от летаргията си, той вече замисляше поредните си ходове и си подсвиркваше беззвучно. В другата ръка стискаше каишката на кучето, което от време на време спираше да си отбележи територията и се наслаждаваше на разходката.

Вярно, безпокоеше се от прекъснатата връзка с полицията, но ако Харди казваше истината, че не Глицки е изпратил Стоунър със заповедта за обиск, може би все още съществуваше шанс да уговорят условия, които и да предпазят Кевин, и в същото време да го отведат зад решетките.

Всъщност, Фаръл вече умуваше над следващата стъпка — съдебния процес. Откри, че дори го очаква с нетърпение. Вярваше, че може да спечели това дело! И за разлика от онова, на неговия бивш приятел Марк Дуър, този път щеше да е на страната на правдата, а само допреди един ден бе захвърлил тази идея в боклука на отдавна отминалото. Самата мисъл, че може да допринесе за защитата на невинен човек, го изпълваше с бодрост. Щом се задвижи делото, залагаше на предчувствието си, че може да предизвика оттегляне на обвинението още преди същинския процес.

Зави към „Оушън“ и чак тогава мозъкът му проработи истински. Свирукането спря изведнъж. Той се закова на място и омота каишката на Барт около един от прътовете на кована желязна ограда край миниатюрните дръвчета и подстригана трева до детска къщичка. Седна на широко каменно стъпало и отвори куфарчето, забравил за времето и къде се намираше.

Какво бодна така ума му? О, да… раните от нож. Когато говори с Глицки, трябва да се сети (Но кога ще стане това? Защо ли не отстъпи, да се обади на лейтенанта?) и да го помоли да търси хора с такива рани. (Разбира се, не бе и чувал за Колин Девлин или Мюлън и Макей.) Подобна подробност, щом не е общоизвестна, може още на старта да убеди съдията, че липсват убедителни доказателства за вината на Кевин. Само че… по дяволите, Кевин спомена това във видеозаписа. Фаръл задраска написаното в бележника.

Но това беше само първият съществен детайл, който изплува в съзнанието му. Припомняше си и другите доводи, които изложи пред Глицки в „При Лу Гърка“. Успееше ли да отърве този клиент с иск за решение по параграф 1118, за незабавна оправдателна присъда, щеше да е сладко, нали?

Записа си още идеи — адвокат в стихията си. Можеше да направи много за Кевин… да призове Глицки като свидетел. Ченге — свидетел на защитата. Такъв театър би изглеждал убедително за съдебните заседатели. Трябваше да уреди медицински преглед за Кевин, и то скоро. Да провери дали наистина има спукани ребра. И драскотините по лицето му.

Проклятие! Забрави да снима Кевин, а лицето му вече се оправяше. Все пак, на видеозаписа раните сигурно личаха. Поне се надяваше. Не беше уверен. Трябваше да се стегне отново. Да си напрегне ума. Съдебните дела са война и не бива да се втурваш напред, ако не си готов да победиш или да умреш.

Какво още? Дъвчеше химикалката и си изцапа долната устна. Да помисли за съдебното жури — по дяволите, какво да предприеме за расовото разпределение на заседателите? Трудна работа, изстрел в тъмното, както винаги. Въпреки всичко вярваше, че ще съумее да се спре на дванайсет души, които да не са расово предубедени, дори в такова взривоопасно дело.

Колко чернокожи приятели имаше Кевин? Да де, изтъркано въпросче, но в същото време житейски факт. Знаеше, че са поне двама-трима — нали пиеха заедно. Чудесни свидетели. Кевин им знае имената.

Но най-много се нуждаеше от неколцина други заподозрени — мамка му, не просто заподозрени, напомни си веднага. Онези, които са извършили това, да пукнат дано.

Рязко прелисти бележника, пишеше като побеснял. А може и да си е луд. Виж го само — дългокос тип на петдесет години, с шкембенце, по анцуг, по устата му черни петънца от химикалката, дърдори си нещо неразбрано. Дебелото старо куче лежи в краката му. Куче, което честно казано, пърдеше повече от търпимото, благодарение на богатата, консервирана, изцяло месна храна (и по някоя бира), защото според господаря му това беше подходящата диета за едно куче. Отначало не искаше и да погледне проклетото животно, но щом пое грижата за него, не би позволил да живее с помия и огризки, не и Кучето Барт Фаръл.

Уличните лампи светнаха — повечето по „Оушън“ бяха в изправност. И както се случваше понякога, по залез вятърът стихна. Уес Фаръл вдигна глава, учуден не толкова, че се намери тук, а че бе затънал.

Повлечен от потока.

 

 

Карл Грифин накара Марсел Лание да дойде с него, за да огледат пак около парка „Долорес“. Така че Ридли Бенкс, който последните дни работеше с Марсел, остана сам.

Денят му бе предопределен от решението да не се мярка в отдела. Имаше си предостатъчно оправдания — в старанието си да изровят нещо за Питър Макей и Брандън Мюлън, двамата с Марсел бяха позарязали всекидневната работа и малко шляене по улиците би помогнало да разчистят разследването на други убийства.

Но Ридли най-вече усещаше, че ако пак подхвърли на лейтенанта нещо за подозренията си относно миналото на Лорета Уейджър, Глицки непременно ще избухне като бомба. Затова му остави неясната бележка. Да става каквото ще става, той направи всичко по силите си. Не разполагаше с други факти, освен вече споделените с Ейб, но се досещаше, че сенаторката Уейджър не е най-подходящата компания за шефа на отдел „Убийства“. Ала не искаше да досажда, да се прави на нахалник. Само се опитваше да си върши работата и по-точно — да внуши на Глицки в какво би могъл да се забърка. Дали лейтенантът щеше да си направи някакви изводи, оставаше си негово решение.

Жаклин, гаджето на Ридли, работеше като секретарка на адвокат в една от фирмите из горните етажи на небостъргач. Сега чакаше в приемната, за да види ще се освободи ли тя скоро и има ли желание да излязат и да хапнат нещо. Макар и вече да притъмняваше, задълженията на секретарките в тази фирма свършваха, когато шефовете им си тръгваха. Официално имаха нормален работен ден, но която настояваше да излиза в пет или пет и половина, скоро се оказваше безработна. Денят на Жаклин приключваше не когато си изпълнеше задачите, а когато адвокатът й кажеше, че е свободна. Нито секунда преди това.

Тя се появи в другия край на дългия коридор и както я следеше с поглед, Ридли пак одобри деловия й вид. Не го привличаха нито лъскавите мацки, нито курветата, макар че (или по-точно — защото) бе опитал и едните, и другите в по-младите си години. Жаклин беше работещо момиче, също както и той беше работещ мъж. Отличаваше се с добра душа, топла усмивка, сдържан език и великолепно телосложение.

Личеше, че е напрегната, но го поздрави съвсем нормално. Ридли си каза, че момичето е от твърде висока класа, за да натрапва настроението си на околните.

— Съвсем навреме дойде — каза тя и небрежно го целуна по бузата.

Да, имаше напрежение. Носеше дълга вълнена пола и виолетова блуза. Ридли надуши лек аромат на канела. Помисли си дали не след дълго няма да е вече женен за нея, макар още да не бяха обсъждали това.

В асансьора хвана ръката й.

— Какво има?

Тя пое дъх и не издиша още два-три етажа.

— Стен ще работи през всички почивни дни. Иска и аз да идвам.

Не беше някаква особена изненада. Стен беше Стенсфийлд Бътлър Трети, „нейният“ адвокат. Бял мъж на трийсет и четири години, женен, с две деца, натискащ се да стане партньор във фирмата след шестгодишно бъхтене. Допълнителните часове не го притесняваха. Живееше с работата си.

Ридли сви рамене и недоволно преглътна новината.

— Няма нищо — каза той и стисна ръката й. — С всички тези неразбории и аз мога да натрупам още дни отпуск.

Бяха си приказвали дали да не се махнат от града за два-три дни, може би да отскочат до Пойнт Рейес, но винаги я имаше и възможността Жаклин да е заета. От четири години тя беше вярната и способна помощничка и секретарка на Бътлър. Но не витаеше в небесата — ако прекали с думата „не“ (Щеше ли да е достатъчно веднъж? Или два пъти?), ще я махнат. Бе се случило на твърде много от нейните колежки. Беше чернокожа нисша служителка. Ако искаше да запази тази добре платена и квалифицирана работа, не биваше да поставя на първо място личния си живот. Само така можеше да оцелее.

— Ами, не точно това ме притеснява.

— А кое?

Вратата се плъзна встрани и излязоха в огромното, облицовано с мрамор фоайе. Отсреща имаше посещаван от млади адвокати бар и двамата по навик се насочиха натам. Жаклин често пийваше по чаша шардоне след работния ден.

Спря и се обърна към него.

— Ридли, надявах се, че ще мога да отида на шествието. И не съм сигурна, че ще помагам на Бътлър. Не и утре. И… и му казах.

— Той какво ти отвърна?

— Наежи се и отсече аз да си решавам. И ако не дойда в службата, ще си нося последствията. Толкова набързо трудно можел да ми намери временна заместничка и ако си загубел клиента, защото неговата секретарка не била на разположение, ясно…

И двамата знаеха какво би станало. Ридли нежно я прегърна през кръста. Влязоха в бара. Тук пускаха записи в стил „ню ейдж“. Наблизо имаше свободни маси, до заемащите цялата стена прозорци.

След като направиха поръчката (безалкохолно за Ридли), сплетоха ръце на масичката.

— Значи щеше да участваш в шествието? С Филип Мохандас?

— Не „щях“ — каза тя, без да се перчи. — Ще отида.

— И мислиш, че заради това си струва да останеш без работа?

— Ридли, може и да ти звучи старомодно, но мисля, че трябва да си отстояваме правата. Твърде дълго нищо не се променя.

— И си въобразяваш, че като отидете там с Филип Мохандас и няколкостотин от братята, нещо ще промените?

— Няма да са няколкостотин. Не познавам човек, който няма да отиде.

— Ами, познаваш.

Ридли си дръпна ръката.

— Недей — помоли тя.

— Ти недей.

— Ридли, не ти прилича да се държиш така.

— Тъй ли било? Ама че забавно. Не знам защо ми хрумна, че съм ченге, а пък на това шествие главното му е, че ние ченгетата нищо не правим, защото разни бели важни клечки ни въртят на пръста си. Нали? Така чух. И искаш да участваш, а? Обаче казваш, че не ме засяга лично. Не ме пързаляй, Жаклин.

— Не се ядосвай.

Тя му протегна ръка над масата.

— Добре, не се ядосвам.

— Сигурно не виждаш нещата… като нас. Искам да кажа, твърде дълго си бил в системата…

— Значи съм станал бял отвътре? А имаш ли си идея с какво се занимавах последните три дни и защо нямах време да се видя нито с теб, нито с някой друг?

— Аз…

— Ще ти обясня. Преследвах хора, опитвах се да спипам онези, които обесиха Артър Уейд. И никакво шествие до Градската палата няма да ми помогне да ги хвана.

— Говориш за онзи човек, нали?

— За Кевин Ший?

— Да, за него.

Бенкс наведе глава и се овладя. Ръката му се плъзна по масата и стисна нейната.

— Жаклин, миличка, слушай ме внимателно. Цяла тълпа е убила Артър Уейд, а не само…

Сега тя реагира невъздържано. Тресна с юмруци по масата и пепелникът издрънча. Хората от околните маси се обърнаха към тях.

— Не го усещаш, нали? Вече нищо не чувстваш, нали?

— Всеки ден го усещам, Жаклин. Всеки ден това ми е на главата.

— Но вече не ти идва отвътре, нали?

— Какво означава това?

— Означава, че са ти пуснали въдицата и ти си налапал кукичката. Означава, че…

— Нищо не съм налапал! Просто си държа очите отворени.

— Не, Ридли, държиш се като ченге, като един от тях. Мислиш си, че си в някаква група, като банда, в която всички се защитават помежду си…

— За Бога, Жаклин, откъде ги измисляш тези приказки?

— Стига ми да те погледна. Виждам какво се променя и какво — не. Заблуждаваш се, Ридли Бенкс. Вярваш, че си успял, че си един от тях. Нали си инспектор, значи си недосегаем. Нека ти кажа нещо, което трябваше вече да си разбрал тази седмица. Всички сме уязвими. Пак сме си хора второ качество. Ето я причината за шествието.

— Жаклин!… — Той се спря. — Значи, според теб, шествието струва повече от работата ти?

Тя пак плесна по масата и яростно изгледа онези, които наблюдаваха.

— Не би трябвало изобщо да засяга работата ми! За Бога, утре е събота. Започват празниците за Четвърти юли. И той не ме предупреди. Какво ми остава, до края на живота си да зарязвам всичко, щом Стенсфийлд Бътлър Трети поиска скапаната си чаша кафе с обезмаслено мляко? Какво ще кажеш, ако не бях черна, щях ли и за това да се тревожа?

— Само че си черна и се тревожиш.

— Шествието е протест и срещу това.

— Дали пък не си вбесена, че си само секретарка, а не адвокат? Може би цветът на кожата ти няма нищо общо…

— Само секретарка! Ще те…

Млад мъж с атлетична външност, с костюм и вратовръзка, застана до тяхната маса.

— Извинете, аз съм управителят и някои от другите ни клиенти… — Сви рамене, за да покаже, че вината не е негова. — Бихте ли имали нещо против да продължите този спор отвън?

Жаклин избухна:

— А вие бихте ли имали нещо против да си…

Но Ридли вече държеше ръката й, издърпа я от стола и я поведе към вратата.

Щом излязоха, тя се извъртя към него.

— Махни си ръцете от мен! Изобщо се махни!

— Жаклин, моля те…

Блъсна го и извърна лице.

Ридли пак я хвана, но тя се завъртя и го удари по челото толкова силно, че отстъпи крачка-две.

— Не ме доближавай. Да не съм те видяла повече! Махай се!

Отдалечаваше се заднешком, вдигнала ръка пред лицето си. Изведнъж побягна.

Той я последва, но след няколко крачки се отказа и спря пред огромните прозорци на бара. Море от бели лица го зяпаше през стъклата.

Не, Жаклин, не се чувствам един от тях. В нищо.