Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (66)

64.

Преди вечеря Дизмъс Харди зареди компактдискове с около пет часа оперни записи и сега един тенор (не беше Лучано Павароти, но Глицки не им помнеше имената) едва чуто извиваше сърцераздирателните си трели.

След като се раздели с Лорета, Глицки искаше да мине набързо оттук, да чуе основното от разговора на Харди с Фаръл, после да се обади на адвоката, за да се заеме с проблема Кевин Ший.

Щом влезе, набра номера на Фаръл, но побесня, когато никой не вдигна слушалката. Защо този тип не си бе монтирал телефонен секретар? Всички адвокати имаха поне по един, понякога Глицки си мислеше дали тези устройства не ги продават от монетни автомати по коридорите на юридическите факултети.

После влезе в кухнята, целуна по бузата Франи, съпругата на Харди, а тя го погледна само веднъж и заяви, че Глицки остава да вечеря с тях. Точка по въпроса. Било очевадно, каза тя, че изобщо не се грижи за себе си. С колко килограма е отслабнал? И какво му става? Ако не му пука за себе си, поне да мисли за децата си.

Франи беше по-малката сестра на Моузес Макгайър, съдържателя на бара — дребничка жена с дълга, огненорижа коса, с кожа като сметана и зелени очи. Беше по-млада с повече от десет години от Глицки и Харди. Идеалистка, инат, красавица.

Когато Фло почина, макар семейство Харди да имаше две малки деца, Франи прибра при себе си момчетата на Глицки за повече от месец, докато той се преструваше, че започва да слепва отново пръсналия се на парчета живот. Помогна в най-критичния момент и му даде възможност да открие и наеме Рита. А момчетата усетиха, че животът продължава, когато най-силно се нуждаеха от това. Пък и така Глицки имаше извинение да отива при някой след работа, да не стои сам.

Днес решиха да го нахранят добре. Дизмъс и Франи постепенно се превръщаха в ценители на изтънчената кухня, но Ейб си каза, че на човек може и по-лошо да му се случи. Наричаха ястието „ризото“, докато той би казал риба с ориз, но беше вкусно под всякакво име. Дори изпи почти цяла чаша бяло вино. В съответствие с гастрономичните правила.

Половин порция „Столичная“ през деня, чаша вино вечерта. Май клонеше към алкохолизъм. Което го подсети…

Пак се обади на Фаръл. По-точно, опита се. Беше влудяващо да осъзнае, че собственото му чувство колко е спешно да уредят въпроса с Кевин Ший изобщо не се мяркаше в съзнанието на адвоката. А може би бъркаше, току-виж се е срещнал с клиента си, обсъждат си стратегията. Поумува над разговора си с Фаръл и описанието на Харди за срещата в „Малкия Шамрок“ и стигна до заключението, че каквото и да върши адвокатът, винаги е намесено и пиенето.

Е, трябва да е търпелив, по принуда.

По време на вечерята споменаха бунтовете, отиването на момчетата и бащата на Ейб в Монтерей, фестивала в Ашлънд, постановката на „Буря“, летуването на палатка по принцип, така стигнаха до „комитета по правилата“ в дома на Ейб, психологията на децата (хлапетата на семейство Харди бяха на пет и три години), после някак се отплеснаха към надзорника Райтсън, политиката на градската управа, събитията в Палатата, Арт Драйсдейл, покойния Крис Лок и бъдещето на политическата система в Съединените щати. Както обикновено.

Споменаха и Лорета Уейджър. Също и Илейн. Щом навакса новините от последната седмица, Харди не се възхити от ролята на тези две жени в събитията — от натиска им да бъде предявено обвинение срещу Кевин Ший, от злоупотребата с масмедиите.

Но Глицки не гореше от желание да си излее душата и отклони разговора за това, защото не си струвало да приказват за политика. А как Франи успява да приготвя зеления фасул толкова хрупкав? Покрай всички други теми не опряха до подробностите в разговора на Харди с Уес Фаръл и до факта, че заповедта за обиск е била изпълнена от следовател в прокуратурата. Просто не стана дума за това.

Сега Глицки седеше в топлия и просторен (особено в сравнение с неговия) хол. С тъга и завист забеляза, че тук нямаше нелеп и голям сгъваем параван, отделящ кътчето за сън. Разбира се, в къщата на Харди не беше необходим. Те не ползваха услугите на бавачка. Франи си стоеше вкъщи с двете деца. Дизмъс работеше. Старомодно, но така искаха. Както беше с него и Фло, и както почти никой друг не живееше напоследък.

В камината пукаха букови цепеници, чуваше приятелите си отзад в кухнята, увлечени в уютна домашна разговорка, докато приготвяха заедно десерта.

След малко Франи влезе в хола, вързала косата си на опашка, с тениска и шорти, по сандали на бос крак. Остави на масата пред Ейб поднос с два чайника, чаши и купа със сладкиши. Сви се като котка в люлеещия се стол срещу него.

— Какво ще кажеш, да проявим малко храброст и да не гледаме телевизия тази вечер?

Глицки се засмя и се зае да изстиска лимон в чая си. Франи се сещаше за всичко.

— Значи само да си говорим?

Тя кимна изразително.

— Странно е, но предлагам да опитаме. — Пресегна се и докосна коляното му. — Изобщо не говорихме за теб. Как се справяш?

Той разбърка чая, загледан в миниатюрния водовъртеж.

— Добре съм, Франи. Наистина. И май с това изчерпах темата.

— Е, но ако ми простиш за израза, изглеждаш малко смачкан.

— Трудна седмица беше. — Отпи от чая. — Наистина съм добре.

Франи пак кимна.

— Дизмъс твърди, че кажеш ли три пъти „добре съм“ за една минута, значи никак не си добре.

— Тъй ли било според Дизмъс?

— И ако вметнеш „наистина“ поне веднъж, значи наистина не си добре. — Тя се наведе към него. — А ти го каза два пъти. Забелязах.

Харди се вмъкна откъм трапезарията с пълна чаша в ръка. Франи вдигна поглед към него.

— Ейб бил добре. Ама наистина.

— Чудесно — каза Харди.

— И не иска да говори за това.

— Още по-хубаво. — Махна на Глицки да се отмести и зае другия ъгъл на дивана. — И аз не искам да обсъждаме Ейб.

— Няма нищо за обсъждане — натърти Глицки. — Върша си работата, животът си тече.

Франи разтърси глава.

— И един път не си излязъл с жена за година и три месеца.

Глицки бе слушал същото неведнъж, с дребни промени. Белегът по устните му се изпъна.

— То е защото ти вече си семейна.

Франи грейна и каза на Харди:

— Много е мил.

— Истински ангел — съгласи се Харди. — Макар мнозина да говорят друго.

— Ейб, все пак… — Франи не смяташе да се откаже лесно.

Глицки се плесна по краката и стана.

— Все пак, приятелчета, трябва да потърся Уес Фаръл.

 

 

Най-после Фаръл отговори на обаждането. Като че беше съвсем трезвен и надъхан.

— Лейтенанте, разговарях със своя клиент преди не повече от двадесет минути. Той гори от нетърпение да уредим нещата. Аз също. Вашият приятел Харди спомена, че имате някакъв план и бих искал да знам какъв е. — Вече по-рязко: — Очаквах, че по-рано ще се свържете с мен.

Глицки отвърна остро:

— Не си бяхте вкъщи. Опитвах няколко пъти. И бях на разположение целия ден вчера. Щяхте вие да ме потърсите, забравихте ли?

Кратка пауза, после сдържано сърдитата реплика:

— Смятам, че обясних задоволително положението на господин Харди.

Глицки усети как се изпарява желанието му да сътрудничи с този човек. И Фаръл вече си служеше с тона на юрист — защитата срещу обвинението, на чиято страна беше Глицки. Харди пък се превърна в господин Харди. Щеше да изпусне Фаръл, значи и Ший, и всичко останало, ако не смачкаше главата на надигащата се враждебност, на пламналото раздразнение.

— Моля за извинение — каза той. — Боя се, че нямах много време да изслушам Харди. Той само ми предаде, че сте готов да разговаряте с мен. Само това. Радвам се, че склонихте.

В поредната пауза Фаръл сякаш преценяваше доколко е искрен.

— И каква е вашата идея?

Сега беше ред на Глицки да се колебае. Доколко откровен можеше да бъде?

— Говорих със сенаторката Уейджър. Алън Рестън е нейно протеже, а точно той е препъникамък и за вас, и за мен. Тя ми обеща да се срещне с него, да го убеди, че трябва да направи отстъпки на Ший, да му осигури безопасност.

— Лично ли говорихте със сенаторката?

— Да. — Съзнаваше, че дължи още някакво обяснение: — Заедно следвахме в колежа. Познаваме се.

— Щастливо съвпадение. Тя обеща ли?

— Да, каза, че ще говори с Рестън. Стори ми се сигурна, че ще убеди Рестън да смекчи позицията си, да даде гаранции, а точно това желае Ший, нали? Променил ли си е намеренията?

— Доколкото знам, не. Лейтенант, обаче за него това са минимални искания. Още желае да бъде изслушан. Длъжен съм да ви уведомя, че ще упорствам докрай, за да отхвърля изцяло обвинението. Нагласено е.

Глицки реши, че моментът е подходящ да укрепи току-що сключения съюз.

— Господин Фаръл, ако пожелаете да изложа скромните си доводи пред когото и да било, няма да скрия мнението си.

— И какво е то?

— Не вярвам вашето момче да е виновно. И не мисля, че доказателствата подкрепят обвинението. Той може би дори е герой в случая. Според мен, трябва да го оставят на мира.

Глицки дочу въздишката на облекчение.

— Благодарен съм ви за това — увери го Фаръл. — Имате ли нещо против да ви задам още един въпрос?

— Питайте.

— Имате ли някакви улики, сочещи към истинския подстрекател на тълпата, виновника за саморазправата?

Глицки прецени, че може да сподели каквато информация има.

— Двама са. Нищо необоримо засега, но да — има някои неща, вглеждаме се в някои хора.

— Точно това исках да чуя. — Мълчание. — И така, кога ще говорите отново със сенаторката? Или с Рестън?

— Очаквам да стане по някое време тази вечер, най-късно утре сутринта. Лоре… сенаторката не можа да открие Рестън в службата и му остави съобщение на домашния телефон. Не се знае кога ще си е у дома, но тя му каза, че е спешно. Ще й се обади.

— Май не е зле и аз да си монтирам телефонен секретар — ни в клин, ни в ръкав подметна Фаръл. — Но и така уговорката е добра. Ще говоря с Ший в девет сутринта.

— Да, вероятно дотогава ще съм научил нещо. Ще мога ли да ви намеря на този номер?

— Никъде няма да ходя. Тук ще съм.

— Добре. Ще ви потърся.

— Чудесно. Още нещо, лейтенанте.

— Да?

— Благодаря ви. Надминахте всякакви мои очаквания.

— А би трябвало винаги така да си вършим работата.

— Ъхъ, как не — промърмори Фаръл, — ако чичо ми имаше колела, щеше да е каруца.

 

 

Глицки не остана още дълго при Харди. Тази вечер от тяхното толкова очевидно и непресторено домашно блаженство му се свиваше сърцето. Не знаеше дали се опитва да избяга от спомените за живота си с Фло, толкова приличащ почти във всичко на техния, или вече предчувстваше загубата, която щеше да преживее заради Лорета.

Не се и съмняваше, че двамата с нея никога няма да седят с нехайно преплетени крака на дивана, купен след разгорещено обсъждане, със спестени точно за целта пари. Знаеше, че никога няма да живеят заедно в нейната къща, построена от Дейн Уейджър на Пасифик Хайтс. Нито пък тя щеше да дойде при неговите момчета. Лорета беше сенатор на Съединените американски щати, а нейният покоен съпруг бе предприемач, участвал в прекрояването на силуета на Сан Франциско — небостъргачи, пирамиди и покрити със стъкло грамадни колони, от единия до другия край на прочутия в цял свят залив.

Той беше ченге. Връзката им нямаше да изтрае дълго и не виждаше смисъл повече да си затваря очите, както правеше досега. Вероятно вечерта със семейство Харди го върна към действителността. Той и Лорета имаха настоящия миг, но едва ли и бъдеще. Съзнаваше, че е длъжен да застане лице в лице с този факт, да се подготви за края и да се примири… само че още не беше готов.

 

 

Изкачи в тъмното дванайсетте стъпала и влезе в дома си. Включи осветлението в коридора, свали пилотското си яке и го прибра в гардероба. Термометърът на отоплителната система показваше петнайсет градуса, но без якето му се струваше, че вътре се е смръзнало до под нулата. Завъртя регулатора докрай и след секунда чу бръмченето, усети раздвижването на въздуха. Познатата отчетлива миризма на прах и застояло, след като отоплението не се бе включвало по-дълго.

Стоеше като вцепенен пред термостата. Нещо го бе приковало на място. Не някаква ясна мисъл. Просто не помръдваше. Нямаше никакъв подтик да се помести ако всичко спреше в този миг, нищо нямаше да отиде към по-зле.

Или да се подобри, напомни си той.

Отиде в кухнята, включи още лампи, започна да си приготвя чай — все по навик. Не му се искаше да се налива с още чай, но останал сам в къщата, уплаши се, че престане ли да върши обичайното, за него всичко ще спре. Завинаги.

Водата още не кипваше. Мина по коридорчето към стаите на момчетата, надникна вътре, в килерчето, провери бравата на задната врата. В неговата спалня снимката на Фло още беше обърната върху бюрото и той я вдигна, задълго се взря в някога толкова познатото лице.

Сигналната лампичка на телефонния секретар примигваше и той натисна бутона за прослушване.

„Здрасти, тате. Айзък се обажда. Дядко казва, че било най-добре да останем още два-три дни и се чудихме… ако си свободен за празниците, не е толкова далече. Нали разбираш, можеш за два-три часа да се домъкнеш тук. — Пауза. — Ако ти се иска, де. Ние ще ти се зарадваме. Става ли?“

Нещо нахлу в душата му. Глицки спря касетата, отпусна се тежко на леглото, сви се, опрял чело на дланите си.

 

 

Поговори поред с всички момчета — с Айзък, Джейкъб, Орел — и веднага усети разликата. Едва от два дни бяха с баща му и вече говореха, както някога с него и Фло, преди той да се вманиачи само в закрилата им от всякакви опасности. Време беше да се отърси от подобни мисли.

После баща му Нат взе слушалката. Забавлявали се страхотно. Пак ходили в Аквариума, били на бейзболен мач от по-нисшата лига, купили си осем грамадни рака…

— Осем?

… и ги изяли на вълнолома.

— Ейбрахам, знам че не е съвсем редно, но те уверявам — и Соломон щеше да изяде тези раци, повярвай ми.

Утре сутринта щели да посетят храма, „защото тези момчета май не влизат често в синагога, прав ли съм? Няма да им навреди“. Ейб дали ще може да се откъсне малко от работата, за да дойде в Монтерей? Желанието било на момчетата, липсвал им. Нат сниши глас.

— Дори на Айзък му е мъчно за тебе.

Щеше да се опита. Ако можеше да разчисти бъркотията с Кевин Ший, да речем, до обяд, имаше шанс да стигне…

 

 

Каза си, че малко чай в повече няма да му се отрази зле. И да поспи преди толкова важния утрешен ден. Върна се в спалнята с горещата керамична чаша. Този път никакви крехки порцеланови напръстничета.

Пак натисна бутона за прослушване.

„Лейтенанте, обажда се началникът на управлението Ригби. По служба. Не знам какви, по дяволите, ги вършиш, но си представях, че тази сутрин се разбрахме недвусмислено — освободен си от случая Кевин Ший. Представи си само изненадата ми, когато ей сега се чух с Алън Рестън… — гласът на Ригби загърмя — … и той разполагал с неоспорими доказателства, че въртиш шашми с адвоката на Кевин Ший, предлагаш на Кевин Ший съдебен имунитет и дори предлагаш да свидетелстваш в полза на същия този шибан Кевин Ший! Неоспорими доказателства, лейтенанте, разбра ли ме?“

Кратко мълчание, за да овладее Ригби гнева си. Глицки почти се убеди, че началникът не е бил сам. Дали и Рестън е бил до него?

„И поради това, щом чуеш съобщението ми, незабавно влиза в сила моята заповед за временното ти отстраняване от длъжност. Същото съобщение оставих и на служебния ти телефон. Подготвят се и съответните документи. Ако искаш да оспориш решението ми, знаеш процедурата. Разочарован съм от теб и като човек, и като професионалист, но щом не можеш да изпълняваш моите недвусмислени заповеди, няма и да ръководиш един от отделите в моето управление.“

 

 

След като адреналинът се поизчисти от кръвта му, той се насили да седне в люлеещия се стол в хола. Бяха му необходими не повече от пет минути, за да проумее, че всички известни на Ригби факти (съвсем точни, ако не се брои преувеличението за предложения съдебен имунитет) представляваха същината на разговора му с Уес Фаръл, когато го потърси от дома на Харди. Значи подслушваха телефона на Фаръл. ФБР се занимаваше със случая, а те често прикачаха „бръмбари“ по жиците. И Фаръл ще ги отведе право при Ший, щом момчето…

Глицки скочи като изстрелян от стола, на бегом смъкна якето си от закачалката в гардероба. Влетя в колата си и след пет минути стигна до най-близката бензиностанция. Натисна няколко бутона на телефонния автомат.

Беше единайсет и половина, чу се сънен глас и Глицки каза в слушалката:

— Подслушват телефона ви. Не се обаждайте на Ший и не му позволявайте да ви се обажда.

Прекъсна.

Опита да намери Лорета, набра последователно и трите номера, които тя му даде. Никой не вдигна.

Ако Рестън е бил в Палатата с Ригби, значи е получил съобщението на Лорета, нали? Тогава защо тя не се обади веднага на Глицки, както обеща… както почти се закле? Тази мисъл го човъркаше. И къде ли беше Лорета сега?

 

 

По обратния път започна да го мъчи още нещо. Колкото повече умуваше, толкова по-важно му изглеждаше. Може би това беше единствено важният въпрос.

Оставаше да поговори с още един човек, който беше наясно. Харди.

Измънкано полунощно „ало“.

— Здрасти, Харди.

— Ейб? Колко е часът?

— Защо Уес Фаръл не е искал да говори с мен вчера?

— Какво?

Повтори въпроса.

— Защото смятал, че си заповядал да го проследят. — И настрани от слушалката: — Ейб се обажда, мила. Аха, добре е, поне така си мисля.

— А защо му е хрумнало такова нещо? — настоя Глицки.

Харди му изброи фактите — сержант Стоунър, следовател от районната прокуратура, със заповед за обиск.

Глицки се обърка напълно.

— Диз, не съм пращал Стоунър.

— И аз това казах на Фаръл. Уверих го, че е работа на Рестън. И затова Фаръл омекна, пак поиска да говори с тебе.

— Подслушват му телефона.

— Чий телефон? На Фаръл?

— Ами да.

— Защо? Не, не ми казвай, знам защо.

 

 

Но как е успял Рестън да прати Стоунър? Как Стоунър изобщо е научил кой е Фаръл, за да го проследи? И откъде да се вкопчи в него — „При Лу Гърка“. Никой не знаеше за срещата на Глицки с Фаръл, само те двамата. Нали запази информацията за себе си.

Не можеше да разбере. Нищо не можеше да разбере. После сякаш звънна камбанка — да, не спомена пред никой, освен пред Лорета Уейджър.

Нали й каза, че скоро ще уреди въпроса с Кевин Ший, че ще се срещне с адвоката му в заведението отсреща и най-много след денонощие всичко щяло да свърши.

Но Лорета не беше…

Само че беше съюзник на Алън Рестън в цялата история. Могла е да му се обади, да му каже за срещата, за да успее Стоунър да открие Фаръл и да прибере на топло Ший, преди да се разчуе, че е невинен, преди тя и нейната дъщеря, над която толкова трепереше, да се изложат пред целия свят…

Но нали беше негова любовница, негова…

Каква му беше?

И къде се намираше сега?