Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (44)

42.

Глицки разглеждаше втората снимка и сам си задаваше въпроси. Отделът оттатък беше празен. Благословено спокойствие. Карл Грифин му беше оставил бележка, че отива да говори с човек, който може би е пострадал от удар с нож. Добре. Глицки още не разполагаше с друго възможно обяснение за порезните рани и превръзките. Но те съществуваха и все нещо ги бе причинило. Може би нож. Нали Рейчъл, познатата на баща му, спомена за ножа. И същият този нож се виждаше и на двете снимки. Преди да научи какво точно е станало с ножа, нямаше как да си представи картината изцяло, нямаше да е сигурен какво се е случило. А би му помогнало. Никакви известия от Бенкс или Лание.

Телефонът звънна.

— Глицки, „Убийства“.

— Харди, Ашлънд.

Лейтенантът бутна стола назад и качи краката си на бюрото. Най-добрият му приятел Дизмъс Харди се обаждаше от Орегон.

— Много ми допадна съобщението, което ми остави — продължи гласът.

Цялото съобщение гласеше: „Харди, обади ми се“.

— И особено ми хареса как пееш с фалцет. Да знаеш, повечето старци като тебе вече не могат да вземат толкова високи тонове. Страхотно изпълнение.

Глицки се пресегна за чашата и отпи глътка от чая.

— Добър уикенд избрахте да се махнете от града — каза той. — Как е при вас?

— В Ашлънд? Чудесно. Невероятна постановка на „Буря“. И тукашното „пино ноар“ е добро. В Орегон е хубаво. Франи ти изпраща поздрави.

— Знаеш ли, че светът, какъвто го познаваме, просто се сгромоляса тук?

— Ами да, някакви слухове стигнаха до мен. — И по-сериозно: — А ти как си?

— Като намеря време, ще се попитам. И първо на тебе ще кажа. Чу ли за Лок?

— Чудя се дали пък това не е прословутата лъжичка мед в кацата с катран.

Харди и Лок бяха врагове. Лок го уволни от прокуратурата, но Харди продължи да го притеснява здраво и успешно защити клиентите си в шумните процеси за убийства, в които Лок представяше обвинението. Така че се мразеха и в червата.

— Ейб, бих излъгал, ако те уверя, че новината ми разби сърцето, но не съм желал смъртта на този човек. Пък и това става в нашия град.

— Знам, Диз. И на мен ми хрумна. Пратих хлапетата извън града, с баща ми са.

— Толкова ли е зле?

— Предполагам, че ако не ни свърши водата, ще оцелеем. Вече ми се струва, че половината град гори. А от мен се очаква да го гася.

— Имаш ли нужда от помощ? Именно ти. Добре ли си?

— Крепя се някак. Имал съм и по-добри седмици в живота си.

— Ако се сетиш за нещо, кажи ми. Остави ми някое от твоите искрящи с красноречие послания. Наложи ли се, ще се приберем.

— Още не сме стигнали дотам.

— Добре, но ако трябва…

— Схванах. Благодарско. Целуни жена си от мен.

— Ще бъде направено. Къде точно?

Глицки се усмихваше, когато остави слушалката.

 

 

През последните четирийсет часа канцеларията на полицейския началник Ригби бе заприличала на военновременен щаб. Върху две събрани маси беше залепена голяма карта на Сан Франциско. Пет-шест служители обикаляха из стаята, забождаха и преместваха маркери по картата, говореха по няколко телефона едновременно.

Навън димът се носеше на юг през трепкащата мъглица на смога. От време на време лъчите на следобедното слънце се процеждаха през мътилката. И това ми било прекрасното лято, мислено промърмори Глицки.

Ригби стоеше зад бюрото си, увлечен в сериозен разговор с Алън Рестън. Глицки слабо познаваше този човек, въртящ се предимно в политическите кръгове на щатската столица Сакраменто, но бе слушал за страховитите му амбиции. Заместник-главният прокурор на щата бе напътствал два-три пъти Ейб при разговорите му с местните законодатели по един или друг законопроект, свързан с углавното право. Елегантен и отличаващ се с дар слово, Рестън бе висок колкото Глицки и по-млад с поне пет години. Сега беше в кабинета на Ригби, облякъл костюм и вратовръзка. Глицки нямаше представа какво би могло да означава това, но веднага след разговора с Харди получи нареждане да се яви при Ригби, а на такива повиквания се отзоваваше веднага.

Почука на широко отворената врата. Заобиколи масата с картата и застана пред бюрото на шефа.

— Сър?

Кимна и на Алън.

— А, добре, че дойде, Ейб.

Рестън едва отвърна на поздрава му и Глицки малко се учуди, но в тези напрегнати дни хората рядко се държаха нормално.

— Я да отидем някъде, да поговорим на спокойствие — предложи Ригби.

Мълчаливо излязоха в коридора — Ригби водеше, Рестън вървеше последен. Намериха празна стая за разпити. Без предисловия, Ригби се извъртя с лице към Глицки.

— Засега това е по-скоро дружески разговор, отколкото порицание. Искам да ти е ясно, Ейб.

Глицки тежко преглътна. Започващите по този начин дружески разговори не бяха сред любимите му занимания. Ригби кимна към Рестън.

— Мисля, че познаваш господин Рестън, новия районен прокурор.

— Разбира се, но не знаех… — Протегна ръка. — Честито, Алън. — Ръкостискането беше съвсем небрежно. Глицки отново насочи вниманието си само към Ригби. — Да не съм сбъркал нещо? За какво става дума?

— Става дума за новините по телевизията — отвърна Ригби. — И по-точно, за твоята поява в тях.

— Но аз не съм…

Шефът вдигна ръка.

— Чакай малко. Знам какво си говорил. Всички гледахме интервюто. Чухме те. Заповядах да го запишат, така че можеш и да си го пуснеш пак, ако искаш. Ейб, известно ти е, че имаме човек за връзки с обществеността. Плащаме му за това.

— Още не съм сигурен какво толкова лошо съм направил.

Ригби благоволи да обясни:

— Публично подложи на съмнение разследване, което е приключено. Срещу този човек е предявено обвинение.

— Моите уважения, сър, но някакъв репортер ми тикна микрофон в лицето и казах всичко на всичко двайсетина думи.

— Значи осемнайсет излишни — подметна Рестън.

— Районният прокурор е прав — потвърди Ригби и Глицки забеляза официалния тон.

Ясно, принуждаваха началника да участва в играта. Значи доста високи постове са заложени, включително и неговия, към който се бе стремил цял живот. Така да бъде, щом искат.

— Най-уместният отговор е — продължи Ригби: — „Няма да коментирам“.

— Струва ми се, че точно това казах — възрази Глицки.

Обаче съзнаваше положението си — подхванат ли те с такива заяждания, няма как да спечелиш препирнята. Колкото по-разпалено отричаш, че си направил нещо лошо, толкова повече потвърждаваш вината си.

Алън Рестън се възползва от думите му.

— Лейтенант, сигурно ви приличаме на свадливи лелки в момента. — В Сакраменто винаги се обръщаше към него с „Ейб“, а Глицки — с „Алън“. Очевидно бе настъпила промяна. — Но множество институции положиха неимоверно старание, за да постигнат… някаква ясна насока в овладяването на положението. Не желаем да объркваме и подстрекаваме още повече хората на улиците.

— Аз поне не съм объркан — заяви Глицки. — Вероятно не съм запознат с важни факти, свързани със събраните досега доказателства…

— Не обсъждаме фактите в момента — прекъсна го Ригби.

— Все това чувам напоследък. Но с интерес ще изслушам изложението на районния прокурор, когато изправи Кевин Ший пред съда.

— Дотогава ще разполагаме с всички факти…

Глицки не искаше да нажежава обстановката. Харесваше си работата и беше убеден, че я върши както трябва.

— Нека се надяваме, че ще бъдат достатъчни — каза той кротко.

Рестън изглеждаше уверен в себе си. Може би и той не искаше да се счепкат. Засега.

— Ще бъдат — увери го.

Ригби свърши с внушенията, имаше и друга спешна работа.

— Да сме наясно, Ейб. Всичко вече е на по-високо равнище от моето и твоето. Обществеността има нужда от…

Глицки му помогна:

— От обрат към по-добро?

— Така да бъде. Обрат. Какъвто и да е.

Усмивката на Рестън беше привидно искрена. Пак протегна ръка на Глицки, вече по-дружелюбно.

— Ейб, знаех, че ще ни разбереш. Не бива да допускаме нови бъркотии. В този случай Ший е злодеят. Нека не мътим водата. Точно сега той е най-доброто решение на кризата. Той е извършил престъплението. Залавяме го… а той е виновен… и градът може вече да си лекува раните.

Глицки се пребори с лицето си, за да остане безизразно. Погледна шефа си, после и новия районен прокурор.

— Добре. Няма проблеми.

 

 

Застанал до Джон Страут, Глицки трепереше в ледения въздух на залата за аутопсии. Трупът на Крис Лок лежеше на масата пред тях, почти изцяло покрит с чаршаф. Страут подпъхна пръсти в гумена ръкавица под главата и я повдигна няколко сантиметра.

— Тук, отзад.

Глицки се насили да погледне. Малка дупка, рязко очертана и кръгла, зад лявото ухо на Лок. Би останала почти незабележима, ако Страут не бе обръснал косата наоколо. Съсредоточи се в раната, опитваше да не гледа лицето, за да не съзнава, че това е познат, с когото е говорил, подмятал си е шеги, макар и да не е изпитвал особена симпатия към него. Не успя.

— Нещо по-особено, което да не си очаквал?

Страут сви рамене.

— Ами, няма. Защо питаш?

— Няма причина. Просто ми е навик. Може би вече съм се настроил всичко да е странно.

— Сещам се какво ти е. — Страут внимателно отпусна главата на трупа върху масата, но не дръпна чаршафа. Обърна главата така, че раната да е отгоре и се наведе да погледне отблизо. — Обгарянията от барут са каквито би предположил, може би малко плътнички…

— А стъкла? — Подканен от въпросителния поглед на Страут, Глицки обясни: — От прозореца на колата. Има ли парченца около раната?

Съдебният медик завъртя глава.

— Стъклата не се пръскат. Нали колата е на градските служби. Не бих очаквал и микроскопичните парчета да са много, но скоро ще свършат и с микроскопското изследване, ще знаем точно. Да не надушваш нещо?

Глицки се залюля напред-назад.

— Знаеш ли, Джон, нищичко не надушвам. Не разбирам дори какво правя, само дърпам разни нишки и гледам дали не продължават нататък в плетеницата. Право да си кажа, май работата ми дойде в повечко напоследък. И никак не ми помага да виждам познатите си мъртви.

Страут се изправи и покри лицето на Лок с чаршафа.

— Всички ви прихваща напоследък — изрече протяжно. — Не ти ли е малко студеничко тук?

Поведе го към кабинета си, просторна квадратна стая с библиотечни шкафове край стените и запълнена с най-разнообразни древни и средновековни уреди за изтезания в остъклени витринки. Поспря до пиедестал вдясно от бюрото си и издуха праха от шиповете на един боздуган.

— Една дама от прокуратурата беше тук сутринта, занимава се с Артър Уейд. Горкичката, направо жал ми стана.

— Да не е Илейн Уейджър?

Страут кимна.

— Тъкмо взе да уточнява причината за смъртта, аз й казах, че е задушаване и тя пребледня, колкото й позволяват гените. — Медикът се ухили лекичко. — Образно казано, разбира се.

Глицки кимна.

— Забеляза ли рани от нож по тялото на Артър Уейд?

Страут, вече седнал зад бюрото, помисли секунда-две.

— Рани от нож? Нямаше. Охлузвания от въжето, драскотини, натъртвания, но никакви прободни и порезни рани. — Вдигна очи към Глицки. — Още една нишка ли?

— Ъхъ.

— Ейб, искаш ли един неангажиращ съвет? Докторска рецепта как да си опазиш душата спокойна?

— Ъхъ.

Съдебният медик скръсти ръце на бюрото.

— Продължавай да дърпаш — каза той. — Не се знае какво може да изтеглиш.

 

 

— Глицки, отдел „Убийства“.

— Лейтенант Глицки, обажда се Уеш Фаръл. Адвокат шъм.

— Разбира се, господин Фаръл, помня кой сте. С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих ишкал да поговорим жа Кевин Ший.

Глицки се надигна от стола, вече щракаше с пръсти, опитваше се да привлече вниманието на някой инспектор оттатък, за да вдигнат слушалката на другия апарат, може би да пуснат касетофон, поне и втори човек да чуе разговора. Но никого не можеше да види в празната рамка от врата, макар да беше сигурен, че някой седеше в другата стая, когато се върна от моргата.

И никой не се отзова. Отпусна се на стола.

— Вие ли сте адвокатът на Ший?

— Мисля, че жнам къде е… — Пауза. Човекът малко фъфлеше, като че беше пийнал. Глицки погледна часовника на стената. Не, едва ли — още нямаше три следобед. И все пак…

Фаръл продължаваше:

— … и поддържам връжка ш него. Той е твърде уплашен и би ишкал да получи някаква гаранция, преди да ше предаде. Ишка да бъде ижшлушан.

— Е, добре тогава, господин Фаръл. И аз искам да го изслушам.

— Къде мога да ше шрещна с ваш?

— Къде сте сега? Искате ли да дойдете в Палатата?

Пак последва дълго мълчание. Глицки долавяше приглушен спор, въпреки покритата с длан слушалка в другия край на линията — значи Ший беше там, при самия Фаръл. „Давам кралство за засечен телефон!“, безмълвно възкликна Глицки.

— Лейтенант?

— Слушам ви.

— Бих предпочел да ше шрещнем шамо двамата — вие и аж.

— Ший ще дойде ли с вас?

— Не. Ще дойда само аж.

За да си осигури някакъв контакт с Кевин Ший, Глицки охотно би се срещнал с Фаръл и гол на върха на някой небостъргач.

— Знаете ли къде е ресторанта „При Лу Гърка“ срещу Палатата, слиза се по стълби в приземния етаж?

Да, без всякакво съмнение Фаръл фъфлеше. Може пък да имаше говорен дефект.

— „Лу Гърка“? Преди време там ши получавах пощата.

— Да речем, след час?

— Шлед чаш.

— Господин Фаръл?

— А?

— Карайте по-внимателно, моля ви.

 

 

Глицки разсеяно местеше полицейските и съдебномедицинските доклади по бюрото си. Отдавна беше вътре в нещата и се надяваше, че е развил доста добър усет за момента в някой случай, когато посоката и скоростта се променят, когато вече долавяш, че може би наближаваш завършека. И сега усещаше същото.

Съзнаваше, че в известен смисъл неговият началник Ригби и новият районен прокурор Рестън му направиха услуга — напомниха му каква, в края на краищата, беше ролята му. Ограничена и точно определена. Трябваше да залови заподозрения извършител на убийство. Точка. Да го открие и предаде на правосъдието, също като Томи Лий Джоунс в „Беглецът“. (Най-любимия момент от всички филми — Харисън Форд е беглеца Ричард Кимбъл, застанал в края на тунела над бездната, дълбока едва ли не цяла миля. Той казва на Томи Лий Джоунс: „Невинен съм“, а онзи невероятно хладнокръвно отвръща: „Това не ми влиза в работата“.)

Такъв трябваше да бъде и Глицки сега. Така е правилно. Да изхвърли от съзнанието си общата представа за ставащото. Да събира фактите, каквито му попадат и да прояви гъвкавост, ако усети промяна. Но засега имаше задължение — да затвори Кевин Ший в някоя килия тук, в Палатата.

Още не беше съвсем сигурен, че теорията на Лорета ще издържи сблъсъка с действителността, че задържането на Ший под стража ще поукроти бушуващите вълни навън, но ако все пак се случи, би било още по-добре, нали?

А дотогава ще подхване нещата с Уес Фаръл както трябва. Ще играе честно, ще си мълчи и ще отиде сам на срещата. Уговорките трябва да се спазват, освен това беше убеден, че дори Фаръл да не е съвсем трезвен, не се опитва да му пробутва номера. Изглеждаше съвсем законно. Фаръл беше адвокат, стремящ се да защити клиента си, което не противоречеше на задълженията на Глицки. Поне засега.

Добре разбираше защо Ший си е потърсил адвокат. Триста хиляди долара са предостатъчна подбуда за някой, готов да му причини сериозни неприятности. Глицки не забравяше и не особено прикритото послание зад стоте хиляди долара, обещани от Филип Мохандас — ако се наложи, убийте го. Ший непременно е научил и Глицки си каза, че е прав да се пази. Детска игра е после да съчиниш някаква историйка, че се опитал да избяга или оказал съпротива. Който и да затрие Кевин Ший, лесно би се измъкнал.

Но работата щеше да потръгне, може би още довечера. Момчетата ще са далече от всякаква опасност в Монтерей, с дядо си. Дори със скърцане и побутване, градът ще се върне към обичайния си живот и Ейб Глицки може да се надява на няколко почивни дни в уединение, да навакса пропуснатия сън. Вероятно и още някои пропуснати неща.

Вдигна слушалката и набра няколко цифри. Тя отговори още след второто позвъняване. По гласа й личеше, че си отдъхна, сякаш не е очаквала повече да й се обади.

Каза, че щяла да отиде във временния си кабинет, в Градската палата. Дали той знаел номера й там? Просто не можела повече да остане сама в къщата. Нали и Ейб й напомнил, че е дошла в Сан Франциско, за да допринесе с нещо. Колкото и да се чувствала съсипана от ужаса, сполетял Крис Лок, трябвало да се захване с работата си. Хората имали нужда от нея. Искала да използва каквото влияние има, да се срещне с когото може, да търси някакво осъществимо решение, да изпълни ролята си на миротворец.

Нали Ейб нямало да забрави да нагледа Илейн? През целия ден не успяла да се свърже с дъщеря си и вече се поболявала от притеснение.

Той я слушаше търпеливо и се възхищаваше на силния й дух. Жена, съзнаваща колко е важно да употреби властта си за добро. Беше и главозамайващо, но и някак естествено, че й помага, а тя се превръща в спасителния му пояс.

Стори му се полезно да й съобщи колко близо са до успешния край. Така тя можеше да увери хората, че Ший скоро ще се озове зад решетките. Каза й, че след малко ще се срещне с адвоката на Ший в „При Лу Гърка“ и ще уговорят условията, при които Ший ще се предаде. Би трябвало да стане до няколко часа, в краен случай едно денонощие.

Тя възкликна, че новината е чудесна.

Ако Ейб можел да се освободи за мъничко, дали би искал да мине през кабинета й, преди да се прибере вкъщи? Щяла да е доволна да се видят дори за няколко минути. Не знаела как да се справи с всичко това, с чувствата си за започналото между тях двамата. Наистина имала нужда да поговорят. Имала нужда от него.