Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (47)

45.

В „При Лу Гърка“ тъкмо започваха да се стичат клиенти.

Глицки слезе по стъпалата и няколко пъти примигна в тъмния коридор, водещ към бара. Остави очите си да свикнат с липсата на достатъчно светлина. Властващата над всичко миризма на зеле го накара да се замисли какво ли готварско чудо бе сътворила за обяд жената на Лу. Макар често да се заседяваше по една или друга работа в някое от мъничките сепарета, Глицки престана да си поръчва храна при Лу още преди няколко години. Организмът му реагира твърде злощастно на порция „ким чи“ по домашна рецепта, за което негови приятели бяха готови да си продадат душата.

Сега тежкият дъх на зеле отново събуди спомена в сетивата му и стомахът на Глицки се сви. Вдиша бавно, за да се пооправи, после влезе.

До барплота се вдигна ръка и въпреки вързаната на опашка коса и няколкото килограма в повече, Глицки позна Уес Фаръл. Всъщност, познаваше го от доста отдавна и дори се бе явявал като свидетел в две-три дела, в които човекът бе защитник на обвиняемия. Докато си придърпваше табуретката, лейтенантът остана впечатлен от облеклото на Фаръл, защото повечето посетители в „При Лу“ работеха в Палатата и носеха някаква разновидност на униформата или официалния костюм. Фаръл като че идваше направо от плажа и според Глицки би трябвало вече да е замръзнал. Каза му го.

— Във вените ми сякаш има лед. Нищо не усещам.

Фаръл пиеше нещо с кафе, а може би кафето беше чисто. Глицки махна на Лу да му донесе чай, както обикновено.

— В този град е удобно човек да не усеща студа — отбеляза той.

— Не знам защо е така, сигурно от възрастта, както е с останалите неща. Преди се вцепенявах, зъбите ми тракаха, съвсем нормално. А може и да съм се обезчув… обезчувст… — Фаръл се усмихна уморено. — Все не успявам да я кажа тази дума, даже да съм трезвен като краставичка. — Вдигна чашата към устата си. — Най-официално заявявам, че в момента съм почти изтрезнял. Не съм помирисвал пиене поне от три часа.

— Не се притеснявам, стига за вас да не е проблем.

Глицки сви рамене и вдигна поставената пред него кафява чаша в паяжина от пукнатини, същата като на Фаръл.

— Достатъчно си бъбрихме за мен — отсече адвокатът. — Искам да ви разкажа една история.

— Затова съм тук.

В тихия говор на Фаръл вече не се долавяше никакво фъфлене.

 

 

— Това е неговата версия — каза Глицки, просто за да не премълчи, да не изглежда прекалено доверчив, но и да изстискаше от себе си целия цинизъм, на който бе способен, пак беше склонен да повярва на чутото.

Въоръжен с истината, Фаръл не изпитваше желание да го притиска прекалено.

— А имате ли изобщо доказателства, опровергаващи твърденията му, поне едничко от тях?

— Ами снимката, поне на пръв поглед.

— Имате ли я в момента?

Глицки не носеше копие, но зад бара бе оставен вестник, Фаръл се пресегна и го разгъна върху плота.

— Да поразгледаме малко, какво ще кажете?

Не за първи път Глицки се сблъскваше с това втръснало му свойство на човешкото възприятие — виждаш онова, което очакваш предварително. Взираше се в снимката, превърнала Кевин Ший в престъпник за цялата страна, но сега беше настроен различно и виждаше само онова, което Фаръл му описа. Ший бе сгърчил лице от усилието да вдигне Уейд по-нагоре. Не го дърпаше надолу, а се опитваше да му спаси живота.

Имаше и още дребни особености, видими за всеки желаещ да ги забележи, стига да не е предубеден. Например, гънките по ризата на Уейд. Ако Ший е висял на него с цялата си тежест, не би ли трябвало ризата да е изпъната по тялото на жертвата? А въжето, бе ли видял досега Глицки въжето? На снимката личаха само десетина сантиметра, но не изглеждаше отвесно изопнато спрямо тротоара, както щеше да бъде, ако понасяше тежестта на двама мъже.

Убедиха го и раните от ножа. Тази информация не се бе промъкнала във вестниците. Никой не си признаваше, че е пострадал (Глицки още не бе научил за Карл Грифин и Колин Девлин). Официално тези рани не съществуваха, само Глицки се опитваше някак да ги вмести в картината. Бяха една от тайните му, пазеше ги за момента, когато щяха да свършат най-добра работа. Но Фаръл го изпревари и му разказа за тези рани, обясни му какво означаваха.

Кевин Ший бил принуден да си пробива път през тълпата с нож в ръка. Удрял хората, застанали най-близо до Артър Уейд. Бил уверен, че е намушкал и порязал поне неколцина. Видял кръвта.

А Артър Уейд бе умрял от задушаване, както Глицки научи от съдебния медик. Вратът му не е бил счупен.

Чаят отдавна беше изстинал.

— Е, господин Фаръл, страхотна история ми разказахте.

— Не е история, лейтенант. Това се е случило. Отгоре на всичко Кевин Ший е истинският герой в цялата бъркотия.

Глицки мислеше усилено, без да показва с нещо, че позволи да бъде убеден. Ако се занимаваше с обикновен случай, ако всяко средство за осведомяване в щата, дори в страната, не бе разтръбило гнусното минало на фанатичния расист Кевин Ший, двамата с Фаръл щяха кротко да пресекат улицата и да си поговорят с районния прокурор или полицейския началник Ригби…

По дяволите, та той ръководеше отдел „Убийства“. Блазнеше го мисълта да разпита подробно Ший, а после да посъветва прокуратурата да прекрати тази щуротия. Незабавно. Стига невинността на заподозрения да бъде потвърдена, а осведомеността на Фаръл за раните от ножа почти се вписваше в изискването…

Стига случаят да беше обикновен…

— Какво смешно има?

Глицки го погледна косо.

— Почти нищо.

— Стори ми се, че се развеселихте.

— А, да. Често ми се случва. Имате ли представа колко хора се бъхтиха до премала, за да стане виновен вашият клиент?

— Донякъде. Все пак той е затънал, а не аз.

— И къде е той?

— Не знам.

Глицки се вторачи в него.

— Не знам — повтори Фаръл. — Обажда ми се. Момчето си е недоверчиво по природа, внимава да не се изкуша от наградата.

— Ще се радвам да си поговорим с него.

— Вероятно ще успея да уредя това.

— Би трябвало да се предаде.

— Може да има някои мръсни изненади. Твърдо вярва, че ако се предаде, преди всичко да се е изяснило, няма да живее дълго.

— Но това вече е маниакална подозрителност, длъжен сте да го убедите. Ще го отделим в единична килия, ще го охраняваме…

— Лейтенант, извинете ме. Досега добре се разбирахме, не започвайте да ме подхлъзвате на динени кори. И двамата знаем, че поиска ли някой да го убие, а все някой ще поиска срещу сто хилядарки, момчето вече е труп. Както ще да го пазите в затвора. А и той не иска да го пъхнете зад решетките. Не е направил нищо лошо. Напротив. Иска само да го изслушат. Чул ви да казвате по телевизията, че имате нужда от още доказателства и решил, че вие сте човекът.

Глицки съзнателно не позволи на лицето си да трепне.

— Човекът за какво?

— Да внушите на районната прокуратура, че трябва да са обективни, да го отървете.

Глицки се сети за Илейн и кимна.

— Мога да пробвам, но все пак съм длъжен да го разпитам.

— Значи се налага да го арестувате, нали?

— Ами, нали предявиха обвинение срещу него…

— Не сте ли в състояние да уредите оттегляне на обвинението?

— Не и на този етап. И без това правата ми не се простират дотам. Районният прокурор трябва да оттегли обвинението, което на свой ред… Вижте сега, докарайте го незабелязано, през задния вход, а аз лично ще го заведа при прокурора. Ще бъде изслушан, ще обсъдим известните ни факти.

— Няма да стане. Вече не фактите са важни. Вече не.

Глицки нямаше какво да отговори. Фаръл беше прав.

Лу дойде да попита искат ли още нещо. И двамата отказаха. Зад тях залата се пълнеше до пръсване, хората се бутаха лакът до лакът.

— И междувременно — промълви Глицки, — градът си гори.

— Лейтенант, моят клиент не носи вина за това. Стига да можеше, веднага би спрял този хаос. Той е добро момче.

Разговорът зави в неочаквана посока.

— Тъй ли? Добре ли го познавате?

— Заедно слушаме лекции в университета — обясни Фаръл. — Съвсем нормален човек, като вас и мен.

— А какво стана с разбитото семейство, фанатичната нетърпимост на южняка, нежеланието да се приспособи към света?

— Това, драги ми господине, най-вероятно се дължи на една млада дама, с която Ший е имал лошия късмет да преспи и после да я зареже. Нали знаете — каквото човек сам си направи…

Глицки вдигна вежди.

— … или журналистите са търсили с какво да запълнят ефирното време и празните страници.

Глицки бе чувал твърде често и двете обяснения в най-различни варианти, за да се учуди сега, но точно в този случай пасваха като ръка в ръкавица… Тръсна глава и едва не се задави с чая.

— Как да поддържам връзка с вас? — попита той.

— Не знам кога Кевин ще ми се обади, но веднага ще ви потърся. После ще видим как да подкараме нещата.

Глицки стана.

— И аз ще направя каквото мога.

— Да знаете, лейтенант, май ви вярвам.

 

 

— Илейн!

Алън Рестън излезе иззад бюрото си — до вчера бюрото на Крис Лок — и тръгна към нея с протегнати ръце. Тя пусна кожената чанта до краката си и вдървено се изправи. Позволи му да я прегърне, вдигна ръце да го докосне, иначе щеше да стане още по-неловко. Обаче той не я притисна към себе си, само хвана раменете й и след миг я пусна, като стар приятел. Натрапваше й внушението, че са стари приятели. Напомняше.

— Това е ужасно.

— Да, така е.

— Да загубим Кристофър Лок… — Изглежда не знаеше как да продължи и думите сякаш увиснаха в стаята между двамата. Още нещо общо. Крис Лок. Лицето му трепна — от нерви или преумора? — Радвам се, че дойде. Исках да се отбия при теб по-рано, да те видя, но… — посочи купищата хартии на бюрото си, — сама виждаш…

— Няма нищо, Алън. Мога ли все още да те наричам Алън?

— Илейн… стига де! Разбира се, за тебе съм Алън. — Пак се ухили и протегна ръка към нея, но се спря. — Искаш ли нещо освежително, каквото и да е?

По време на първата кампания на майка й за влизане в сената, когато Илейн беше още в края на пубертета, Алън Рестън се прояви пред нея като пълно нищожество. По онова време беше на около двайсет и пет години, вече сгоден (сега беше женен за тогавашната си годеница), с богат баща. Държеше се добродушно и не допускаше съмнение, че е привлекателен като магнит за другия пол.

Вечерта след победата на майка й в изборите, одързостен от коняка, той си позволи да размаха пениса си пред Илейн Уейджър. Явно си въобразяваше, че това е безобидна, дори очарователна постъпка, съвсем в духа на празненството. Като че искрено вярваше в допустимостта на подобен ритуал преди съвкуплението. В края на краищата, нали бе убеден, че привличането помежду им е неустоимо, заедно се трудиха по време на предизборната кампания и нямаше защо да… а, какво има пък сега? Тя не знае ли за какво служи това нещо? И изобщо какво представлява?

Тя погледна и отговори, че прилича на пенис, но малък. Шегичка.

Оттогава не се бяха срещали.

Илейн остави на дивана чантата си, пълна със служебни документи. Рестън завъртя едно от високите кресла, за да седне срещу нея, но още преди да се настани, тя вече говореше.

— Видя ли се с Арт Драйсдейл? Минах през кабинета му, но го нямаше и предположих, че може да е дошъл при теб. Не исках да те безпокоя точно сега.

— Радвам се, че влезе при мен. Не ме безпокоиш.

Тя изчака, но се наложи да го подкани:

— А Арт Драйсдейл?

— Да, Драйсдейл. Доколкото знам, има среща с кмета, трябва да обсъдят всичко това… неудобното положение, засягащо нас двамата. Мисля, че и майка ти се е намесила. Да изгладят противоречията, така да се каже.

— Алън, той не се стреми да стане районен прокурор. Наистина.

Рестън вдигна ръце, сякаш да покаже, че тези неща са извън контрол за него, а той само чака какво ще се случи.

— Но мисля, че не са доволни от две-три негови решения…

— Джеръм Рийз.

— Да, освен всичко друго.

— И какво ще правите по въпроса с Джеръм Рийз?

— Е, надявам се да не сдъвчат прекалено господин Драйсдейл. Както чувам, той е незаменим в ролята си тук.

— Така е, а за Джеръм Рийз съм виновна аз, а не Арт. Самоволно реших да го арестувам…

— И сега е като горещ картоф в ръцете ни.

— Пак ти казвам, Арт не е виновен за това.

Рестън най-после седна и опря ръце на коленете си. Положението на Арт Драйсдейл се решаваше на по-високо равнище и не беше негов проблем. Оставят ли го в прокуратурата, Рестън ще намери начин да се сработи с него. Ако не — добрите администратори с лопата да ги ринеш.

— Както и да е, Илейн, сега си тук. Може би аз ще успея да ти помогна. За какво искаше да говориш с Арт Драйсдейл?

Все някога щеше да се стигне до този разговор, а и нали тя обеща на Арт сама да обсъди това с Рестън.

— Познаваш ли Ейб Глицки… лейтенант Ейб Глицки?

Рестън вече се усмихваше, чувстваше, че е започнал да дърпа конците.

— Ако си недоволна, че пъха нос в работата ти, вече си поприказвахме с него за това.

— Кога? За какво?

— Преди малко повече от час. Погрижихме се да не изразява повече такива мнения пред журналистите. Ригби и аз настояхме той да не… какво има?

Илейн енергично клатеше глава.

— Не става дума за това. Той беше при мен преди само десетина минути.

— Значи не го свърта на едно място.

— Вярно е, Алън. Старае се всичко да върви както трябва.

Погледите им се срещнаха. Упрекът, а може би предизвикателството остана недоизречено. Рестън метна крак върху крак.

— Илейн, всички се стараем. Този път какво е намислил добрият ни лейтенант?

Тя му обясни как Глицки дошъл при нея веднага след срещата си с Уес Фаръл, споделил най-важното — подробностите за раните от ножа, другото възможно обяснение за втората снимка, да не говорим пък за първата, дори мотивите на осведомителката Синтия Тейлър, която може би е зарязана бивша любовница на Ший.

Рестън слушаше, без да я прекъсва.

— Да-а… — каза и плесна с длани по бедрата си. Стана и повтори: — Да-а…

Протакаше. Отиде до прозореца, надникна навън, пристъпяше от крак на крак.

Илейн подхвана пак, без да отделя очи от него.

— Лейтенант Глицки ме попита дали ние… прокуратурата… бихме помислили за оттегляне на обвинението…

Рестън светкавично се извъртя.

— Не можем да направим това! — Укроти гласа си, преди да продължи: — На какво основание?

— Току-що ти обясних.

— И какво? Заради версията, предложена от адвоката на обвиняемия? Смяташ, че е достатъчно убедително?

— Алън, Глицки не е…

— Илейн, сега не говорим за Глицки. Разширен състав съдебни заседатели предяви обвинение за убийство срещу Кевин Ший, за което тази служба се е преборила преди няма и два дни, въз основа на снимка, показваща го в момента на престъплението…

— Ако…

— Никакво „ако“, Илейн. Снимката си е все същата. Смисълът й е ясен на целия свят.

— Алън, може тълкуването й да е погрешно. Лейтенант Глицки се опита да ми подскаже само това. Стигне ли се до процес…

Той вече размахваше пръст, гласът му се надигна.

— Но именно ние ще се занимаваме с този процес. А не лейтенант Глицки. Ние, районната прокуратура. И не желая да слушам нищо, което дори и най-слабо противоречи на убеждението ми, че Кевин Ший е отговорен за… за тези събития.

— Добре, ами това?

Илейн се изправи, извади втората снимка от чантата си и тръгна към бюрото. Избута настрани хартиите и остави снимката.

— Е, и?…

— Направена е две-три секунди след първата. Ший подава ножа на Артър Уейд, дава му последна възможност да се отърве от въжето.

Остави Рестън да я разгледа на спокойствие, после започна да излага факт след факт другото обяснение за запечатаното на снимката — нагънатата риза, изкривеното под ъгъл въже. Всичко, към което Глицки прикова вниманието й.

Когато свърши, Рестън прехвърли няколко страници от папката и пак застана пред прозореца.

— Както виждам, Ший си е намерил добър адвокат.

— Или е невинен, а може би и едното, и другото.

Рестън тръсна глава.

— Не е невинен. — Изгледа я. — Илейн, нека си изясним това. Имаме случай, достатъчно убедителен за разширен състав съдебни заседатели. Градският надзорен съвет обяви награда за залавянето на Кевин Ший. А лично ти, от името на прокуратурата, публично обяви колко необоримо е обвинението. И сега идваш при мен, още в първия ми ден на тази длъжност, очакваш да се откажа от всичко ей така? От може би най-добрата възможност някак да овладеем положението в града? Това няма да стане.

— Дори ако не е престъпник?

— Имаш ли доказателства, че не е?

— Алън, обикновено от нас очакват да докажем, че някой е извършил престъпление, а не обратното. Забрави ли? Лейтенант Глицки е уверен, че би склонил Ший да дойде тук, ако решиш да говориш с него.

— Стига да оттегля обвинението.

— Само след това.

— Не. Твърде късно е. Да дойде, ще го арестуваме и ще караме поред. Никакви предварителни споразумения. Не и с него.

— Значи няма да дойде.

Рестън си позволи дълга въздишка.

— Тогава ще си поеме риска, което също е важно обстоятелство. — В опит да смекчи спора, той пристъпи към нея. — Илейн, може би трябва да поговориш с майка си. Както знаеш, и тя заложи немалко в случая.

— Алън, да не намесваме майка ми.

— Сигурно няма да ти е приятно да го чуеш, но може би точно заради твоята майка ти беше възложено да се занимаваш с делото.

Рестън се опря на бюрото. Няколко папки паднаха на пода, но и двамата не забелязаха.

Илейн присви очи.

— Не е вярно. Крис Лок вярваше в способността ми да…

— Няма спор, но… — Този път докосна ръката й. — Чуй ме, Илейн. Никой няма намерение да лиши Кевин Ший от справедлив съд. Но не можем да зарежем твърде силни обвинения срещу заподозрян, излъчени и по телевизията, и да го оставим на мира, само защото… за Бога!… неговият адвокат е стъкмил някакви доводи, които биха могли — повтарям, биха могли — да обяснят по друг начин някои факти. Ще станем глупаци в очите на цялата страна. А майка ти ще изглежда направо смешно.

— Не твърдя, че е невинен, само се питам какво би станало, ако…

Той силно стисна ръката й.

— Чух те. Нито аз, нито майка ти искаме да се изложим с това дело. Но не можем да постъпим, както Крис Лок постъпи с Джеръм Рийз — да заявим, че се отказваме от делото, само защото някои доказателства се оказали малко неясни. Точно така започна най-лошото, не помниш ли? Дори да вярвах, че се е появило нещо съществено, не бих го направил. Не мога. Не и сега. Градът ще се пръсне на парчета. — Сниши глас. — Да не споменавам, че бих подвел твоята майка. И на теб ти е ясно.

— Но какво ще правиш? Какво ще правим всички?

— Ще чакам, Илейн. Няма причина да предприема нищо, да променям посоката. Не разполагаме с нови факти. Нали?

И тя беше готова да признае това, поне нямаха нещо неоспоримо… Е, може би освен твърденията на адвоката за раните от ножа, но и те още не бяха потвърдени. Вече не знаеше какво да мисли. Божичко, толкова уморена се чувстваше!

— Виж какво, денят беше труден. Защо не се прибереш, да си починеш, поне малко да не се занимаваш с Ший.

Тя осъзна, че засега нищо повече не може да направи, а и все пак оставаше вероятността арестът на Кевин Ший поне да усмири малко града… Не желаеше да мъти водата, особено ако това засягаше и майка й. Кой знае, Рестън сигурно е прав, трябва само да изчакат.

Усмихна се насила.

— Съжалявам, просто съм…

Той кимна.

— Разбирам те. Всичко е наред. — Още веднъж докосна ръката й. — Вратата ми е винаги отворена за теб.

Обаче щом тя излезе и затвори вратата, Рестън вече седеше зад бюрото си и набираше номера на полицейския началник Ригби, който вдигна слушалката още след второто позвъняване.

— Ригби, съжалявам, че трябва да те безпокоя, но допреди малко мислех, че съвсем ясно внушихме на лейтенант Глицки да не си вири главата.

— Да, така ми се стори.

— Е, поговорих си надълго и нашироко с Илейн Уейджър. Онзи очевидно не е схванал посланието.