Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (60)

58.

Седнал в стаичката за срещи с адвокатите на шестия етаж, която едва ли имаше и два на три метра, Джеръм Рийз отбеляза на ум, че неговата защитничка Джина Роук напоследък доста се е разхубавила. Смъкнала е някое и друго кило, изрусила си кичурите, където май се виждаше издайническо сиво. Пък и винаги хващаше окото, като си сложи малко грим. Тая жена май гонеше четирийсетте, време беше да се заеме сериозно със себе си, ако искаше да си хване някой мъж.

Току-що мина времето за обяд в затвора и хората да си дрънкат каквото щат, ама Джеръм с кеф си хапваше за сметка на окръга — днес на закуска дадоха яйца, кренвирш, картофки, три филии хляб, сок, паничка с плодове. Има-няма четири часа по-късно, вече му носеха таблата с обяда. Два дебели резена руло от кайма, картофено пюре, гъстичък сос, варен зелен фасул, три филии хляб (все режеха по три филии), грамадно парче сладкиш с кленов сироп, че и мляко. Не се оплакваше от плюскането в панделата, почти винаги бъркаха по-свестни манджи от Кери.

— Мамка му, момиче — ухили се на адвокатката си, — готина си днеска.

Джина Роук бе оставила куфарчето си на пода до миниатюрната масичка. Вече осем години работеше като обществен защитник и през това време три пъти беше адвокатка на Джеръм Рийз. Точно тя му издейства твърде снизходителната присъда при „първото закононарушение“ (като пълнолетен), освен това успешно се пребори с покойния Крис Лок по непреодолимия проблем с доказателствата, с който прокуратурата се сблъска в делото за убийството на Майкъл Мюлън.

Както вървеше, щом Джина се появеше и измъкваше Джеръм от батака, затова напоследък стана негова любимка, макар и да не отвръщаше с взаимност на чувствата му.

— Сядай, Джеръм.

— Е, добре де, сядам, ама сериозно ти казвам, харесваш ми с тая нова коса… как го правиш това с цвета…

Тя се облегна колкото можа по-назад на стола и скръсти ръце на гърдите си.

— Джеръм, мозъкът в главата ти за какво служи?

— Ъ? Ей, к’во има?

Обидно му беше тя да се заяжда така с него. Нямаше защо да се разправят…

Но Джина продължи:

— Не е минала дори и седмица, откакто те измъкнах оттук, помниш ли? Поприказвахме си и решихме, че е добре повечко да се заседяваш вкъщи, да си гледаш телевизия. А това помниш ли го?

А, няма да й мине номера с това перчене. Той наподоби позата й, също скръсти ръце и направи кисела гримаса. Вдигна рамене.

— На всички други им раздават призовки. А мене ме тикнаха на топло.

Тя вдигна ръка към него.

— Джеръм, само че в багажника на твоята кола е имало разнообразни стоки на стойност около две хиляди долара, които не са били твоя собственост. Схващаш ли разликата?

Пак свити рамене.

— Ами, само гледат как да ме спипат. Заяждат се с мене. Чист тормоз си е това.

Тя се подпря върху масата. Опитваше се да си сдържи нервите.

— Я ме чуй, Джеръм. Тормоз е, ако те приберат от улицата, както си ходиш напред-назад. Ясно ли ти е какво говоря?

— Ама чакай бе, момиче, ти ме чуй…

— И ПОВЕЧЕ ДА НЕ СИ МЕ НАРЕКЪЛ „МОМИЧЕ“! — Толкова приятно й беше да си излее яда, че едва се овладя. — Не съм ти момиченце. Аз съм твоят адвокат, а ти ме поставяш в положение, в което едва ли мога да ти бъда полезна. Разбираш ли ме?

Един от стоящите отвън надзиратели почука на вратата и я отвори.

— Тук всичко наред ли е?

Госпожица Роук кимна.

— Няма проблеми, благодаря. — Вратата се затвори. — Джеръм, понякога се чудя защо ли изобщо ти отървавам задника. Защо си излязъл посред нощ да грабиш онези магазини? Ами че това е твоя квартал, твоите хора живеят наоколо.

Джеръм завъртя очи.

— А бе, да им… добре де, като оставят вратите отворени, кой им е виновен? Имат си застраховките. На никой не му е зле.

— Аха, освен ако някой ти изскочи насреща и опита да те спре.

— Да, ама никой не си показа носа. Виж к’во, пак ще ме отървеш, щото за това ти плащат. Ако не бяха момчетата като мене, досега да си останала без работа. Нищо чудно да те изхвърлят на улицата.

Показа й зъбите си в чаровна усмивка.

Тя вдиша рязко. Поредицата от събития, започнала с освобождаването на Джеръм преди няколко дни, я принуди да се замисли с какво всъщност се занимаваше. Самата тя не изпитваше никакви съмнения, че Джеръм най-хладнокръвно е застрелял от упор Майкъл Мюлън, само за да използва за малко колата му. Разбира се, Джеръм прояви достатъчно съобразителност (ако думата подхождаше в случая) да отрече вината си и пред своята адвокатка. Но не това беше най-важното.

Важният въпрос, както е с всеки адвокат, беше дали прокуратурата разполагаше с достатъчни доказателства, обосноваващи обвинението без възможност да бъде оборено? И когато всички очевидци започнаха да си подвиват опашките, тя осъзна, че никакво дело не съществуваше. Изложи доводите си пред покойния Крис Лок и надделя.

А виж какво стана сега.

Преди, щом започнеха да я гризат такива съмнения, разговаряше с колегите си от службата за обществена защита, пийваше две-три чаши и отново свикваше с идеята, че нейно задължение е да осигури най-добрата юридическа защита, предвидена в законите. Така е в правото — нещо печелиш, друго губиш.

Внезапно и неочаквано, Джеръм направи тези затруднения още по-значими и лични. Този убиец, крадец, взломаджия, отрепка първа класа седеше тук срещу нея и си правеше гаргара, като че всичко е да плюеш и да забравиш. Осъзна, че си задава въпроса дали „да си върши работата“ означава „само да изпълнява заповеди“ — великолепното оправдание на всички злодеи от край време. Джина Роук беше еврейка и твърде добре познаваше истинското значение на това самоизвинение. Потресе я мисълта, че би могла да го отнесе и към себе си.

Но в момента беше тук. И от нея изискваха отново да защитава правата на Джеръм според закона. Сплете пръсти на масата.

— Добре, така да бъде… сега какво ще правим, Джеръм? Ще се явиш пред съда във вторник…

— Вторник ли? Какъв вторник бе?

Вече прибягваше до уличното си нахалство, за да я притисне.

— Джеръм, има повечко почивни дни заради националния празник. На Четвърти юли, значи в понеделник, нито един съд не работи, ще чакаме до вторник.

— Чакай малко, не може ли да ме измъкнеш с habeas corpus^[1], нещо такова?

С годините Джина се убеди, че повечето чести гости на затвора при нужда си служеха с латинския не по-зле от всеки йезуит. Казваше си, че това е чудесен пример за силата на принудата в учението.

Сега поклати глава.

— Никакъв habeas corpus, Джеръм. И според мен, ще ни бъде трудничко да отстояваме невинността ти този път. Май ще трябва да се борим за отстъпки срещу самопризнанието ти.

— А, няма да стане. За тая глупост няма да гния зад решетките. — Той се взря по-внимателно в нея, опитваше да разбере що за игричка му пробутваше. Не му стана ясно. — Хайде бе, Джина, нали знаеш, че е дреболия.

— Е, чак пък дреболия… Джеръм, имаме откраднати вещи, придобити с взлом, съпротива при ареста, нарушение на полицейския час.

— Ъхъ, имаме и всички други, дето ги правят тия щуротии, само че те най-спокойно се прибират вкъщи…

— Твоята щуротия не е съвсем същата.

— Ама е почти същото, момиче, ясно ти е. — Щом забеляза реакцията й, протегна ръка и се извини. — Нали знаеш каква е работата — не ме прибраха заради онова, дето съм направил. Иначе нямаше да съм в окръжната пандела. Направо да са ме окошарили в „Сан Куентин“. Пак ще им кажем, че съм жертва на расизъм. Това е номерът.

Наистина това беше номерът, Джина не се съмняваше. Би могла да отиде при новия районен прокурор и страстно да защитава позицията си. Бе вършила същото много пъти и понякога успяваше. Но сега й липсваше убеденост, за да се справи. Чувстваше, че все някога е време да теглиш чертата и за нея това време настъпи.

— Джеръм, този път няма да го бъде.

Той се отпусна на стола, вече истински вкиснат. Намръщи се.

— Да, ама аз като ти кажа, ти си длъжна да ме слушаш, нали така?

— Добре, винаги можеш да поискаш друг адвокат. — Тя си позволи сянка на усмивка. — И да ме изхвърлиш на улицата.

Лекотата, с която Джина пренебрегна самохвалството му, малко го стресна.

— Ей, ние с тебе досега страхотно се погаждахме. Жестоко им мачкахме фасона.

— Може и да си прав, Джеръм, но не мога да застана пред съда и да настоявам, че към теб са се отнесли предубедено. Защото според мен не е вярно. Май ще трябва да търсим споразумение.

— Стига бе, момиче, щеше ли да е същото, ако бях беличък?

Тя избягна уловката във въпроса му.

— Джеръм, ченгетата, които те сгащиха, черни ли бяха?

Той кимна.

— Единия.

— А прокурорката, която те тикна на топло?

— Вярно.

— И новият районен прокурор Алън Рестън, който смята да те задържи в затвора, за да те съди, също е черен, нали?

— Правилно.

— Тогава кой е предубеден?

Джеръм си подъвка устните сърдито.

— Все някой — промърмори накрая.

Джина взе куфарчето, стана и почука, на вратата. Когато надзирателят отвори, тя се обърна към своя клиент.

— Джеръм, щом измислиш кой ти е виновен, обади ми се.

 

 

Само на двайсетина метра по права линия, специалната агентка Марго Симз се намираше в кабинета на новия районен прокурор Алън Рестън. Той се бе върнал преди малко от погребението на своя предшественик, след разговор насаме със сенаторката Уейджър в църковната ризница на катедралата.

Трима служители събираха личните вещи на Кристофър Лок. Рестън знаеше, че няма да е в кабинета си сутринта, затова им бе наредил да започнат по-рано и вече бяха свалили повечето книги от рафтовете на библиотеката. Край стените имаше множество кашони.

Рестън и Симз говореха за Кевин Ший. Тя се престори, че й е трудно да разбере защо, след като заподозреният не е напускал града, още не е арестуван. Рестън стовари отговорността върху полицейското управление, но опита да позамаже нещата — с всички размирици в града полицията изпитваше отчаян недостиг на хора. Същественото беше, че сега ФБР поемаше случая в свои ръце. Какво възнамеряваше да предприеме Симз?

— Имаме група от петнайсет агенти, които полагат усилия да се свържат с всеки известен ни познат на Ший или Синклер…

— Синклер?

— Мелъни Синклер, момичето с него.

Изражението й подсказа на Рестън, че по-добре в движение да вниква в подробностите, които не схващаше веднага. Трябваше да внимава, за да не се изложи.

— Взехме бележник с адреси от апартамента на Ший. А в компютъра на Синклер, в нейния апартамент, също има записани множество адреси. — Погледът му я накара да обясни припряно: — Няма никакъв проблем със заповедите за обиск. На разследването се придава първостепенно значение. Затова разпитваме всеки техен познат и разбира се, пратихме наши хора в Тексас при майката и сестрата на Ший.

— Какво ще кажете за видеозаписа на Ший?

— Двама-трима специалисти се занимават с анализ на фона. Различават се ясно известни особености на прозорците и тавана зад него. Вероятно ще успеем да определим в кой период е построена сградата. Смътна възможност, но човек никога не знае. Може и да ни провърви.

— Впечатлен съм.

Специалната агентка Симз бе свикнала да впечатлява. Беше интелигентна, привлекателна и добра професионалистка. Тъмноруса коса с модерна прическа. Рестън забеляза веднага чудесните крака.

— Освен това една група се занимава със Синтия Тейлър — жената, която първа разпозна Кевин Ший, ако си спомняте. Мелъни Синклер и Тейлър са… били са близки, както изглежда. Съществува вероятност тя да знае къде биха могли да се укрият двамата — при приятели, приятели на приятелите и така нататък.

Рестън размишляваше над предимствата да разполагаш с неограничен брой сътрудници.

— Обаче исках да се срещна с вас, за да си изясним всичко, защото все още смятаме, че най-големият ни шанс е да подслушваме телефона на адвоката на Ший, Уес Фаръл. Лейтенант Глицки предполага, че двамата ще влязат във връзка. Както и да е, познавате юридическите спънки при подслушването и исках да съм сигурна, че не нарушаваме законите на този щат.

На Рестън му беше известно, че законите в Калифорния правеха подслушването практически невъзможно, но съдът би се отнесъл снизходително към резултати, постигнати въз основа на федерална съдебна заповед. Посъветва я да намери сговорчив федерален съдия, за да се вмести напълно в изискванията на закона. Не вярваше да възникне някакъв проблем.

— Добре. Ще се съобразя с мнението, ви. — Тя за миг притисна длани една в друга. — Остава ни да обсъдим въпроса за задържането на Ший.

Рестън си напомни, че де юре и де факто това влизаше в отговорностите на полицейския началник Ригби, но сега Симз беше при него и не би навредило, ако й подскаже нещо.

— Естествено, стремим се да го арестуваме.

Тя кимна.

— Разбира се. Но се питах дали имате още някой факт, който не е записан тук — тупна папката пред себе си, — засягащ психическото му състояние, за да внимаваме.

Рестън подбра предпазливо думите си.

— Ами… знаем, че е служил в армията. Умее да борави с оръжие, макар и да не ни е известно въоръжен ли е в момента. Но ако се съди по бягството от патрулната кола и по паниката, явно проличала в записа, ние сме сигурни, че той е напълно отчаян. И е обвинен в убийство. Не ми се вярва, че би се притеснил особено да убие още някого, за да се измъкне.

Агентката Симз се хвана на въдицата.

— Добро предположение — каза тя, стана и му протегна ръка. — Благодаря, че ми отделихте време. Ако Ший все още е в града, най-вероятно ще установим през следващото денонощие къде се е укрил. Просто ще свиваме обръча около него… такава ни е работата.

— Чудесно — одобри Рестън. — Бихме искали да приключим с това.

— Разбирам ви — натърти Симз.