Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (37)

35.

Глицки беше на полицейския паркинг зад Палатата и оглеждаше последната кола, в която Крис Лок се бе возил през живота си.

Произведена същата година, от същия модел като колата, с която стигна дотук сутринта, а предната нощ откара Лорета до дома й. И същата като онази, с която по-рано вечерта се бе прибрал вкъщи. Днес прати един от патрулните полицаи да я върне в служебния паркинг на градската управа.

Само цветовете бяха различни. Градът бе закупил двайсет и седем коли „Плимут“ за удобството на своите служители и гости — за неуниформени полицаи, заместник-районни прокурори или някой виден посетител.

Инспектор Марсел Лание още бъхтеше неуморно и трупаше допълнителни дни към отпуска си. Сега „развеждаше“ Глицки по подробностите на извършеното снощи престъпление. Към студената мъгла се прибави и вятър. Двамата носеха дебели якета, Марсел въобще не измъкваше ръце от джобовете си. Опитвайки се да схване по-добре нещата, Глицки отвори предната дясна врата на колата.

Понаведе се и примижа срещу стъклото на прозореца. Било е вдигнато, когато е мъжът застрелял Лок, сега представляваше мътна паяжина с дупка по средата, голяма колкото юмрук.

— Криминалистите събраха ли парчетата?

— Всичко, каквото намерихме.

— Доста голяма дупка.

Лание също погледна за миг.

— Ейб, това са два изстрела от упор.

Глицки кимна.

— А втория куршум открихте ли?

— От другата страна.

Заобиколиха колата, Глицки поспря при задната броня.

— Какво, забеляза ли нещо?

— Нищо, абсолютно нищо.

Глицки отвори вратата откъм шофьорската седалка и се опря на коляно, за да разгледа дупката от куршум в тапицерията, после се настани зад волана, изви очи към разбитото стъкло вдясно и мислено проследи траекторията на втория куршум.

— Голяма късметлийка е — отбеляза на глас.

Според неговата представа за траекторията, куршумът би го одраскал отпред. Разбира се, Лорета нямаше грамадния му гръден кош и затова не бе засегната. Но съвсем малко е оставало. На косъм.

— Май е имала късмет и с прибирането у дома снощи — вметна Лание, без по лицето му да трепне и едно мускулче.

Глицки бе подготвен за нещо подобно — ченгетата от „Убийства“ се отличаваха с умението да научават всичко и да го разнищват без никакво страхопочитание. Явно бе плъзнала мълвата, че посред нощ е отвел с кола Лорета от Палатата.

— Марс, не ми додявай. Жената все пак е сенатор. И ми беше по пътя.

— Ами да, късмет си е.

Усети как белегът на лицето му се опъна и си наложи да не се мръщи. Трябваше да преглътне ухапването без гримаси. Марсел би надушил още нещо при каквато и да е реакция от него.

— Къде още има кръв? — попита делово.

Лание се наведе към него.

— Погледни ей тук. — Малко кръгло петно на дясната седалка. — Имаме си работа с калибър 22, най-много 25. Тази сутрин ще знаем точно. Малко входно отверстие, никакви разкъсвания. Куршумът не е излязъл. И с това е извадила късмет. Дори не я е опръскало.

Сърбеше го езикът да обясни с няколко подбрани думи на инспектора си какъв късмет е имала поначало Лорета, за да стрелят по нея. Но и така косвено щеше да отрича подозренията му, значи би признал, че е станало и още нещо необичайно. Предпочете да си затваря устата, измъкна се от колата и внимателно хлопна лявата врата. Тръгнаха обратно към Палатата.

— И как е тя? Говорихте ли? — попита Лание.

— Не много — излъга Глицки. — Почти беше изпаднала в шок, напълно изтощена. Мисля, че доста я е разтърсило.

Крачките им стържеха по плътно настлания чакъл.

 

 

Когато лейтенантът се появи в кабинета си, на един от жълтите пластмасови столове пред бюрото на сина си седеше Нат Глицки. На седемдесет и шест години, старецът още се занимаваше с готварството си. И както винаги, кръглата ярмулка покриваше бялата къдрава корона от коса на главата му. Носеше туристически обувки, многоцветен вълнен пуловер, старомоден, изцапан с боя кафеникав панталон. И бе метнал на облегалката своето „класическо, мъжко, синьо спортно сако“. Почти никъде не се появяваше без него.

Вече се разчу в управлението, че Джеръм Рийз пак е зад решетките горе и Глицки, научил новината в коридора, се мъчеше да вмести информацията в своята схема „Накъде вървят нещата“. Случката не попадаше в категорията на най-приятните събития.

Спря в празната рамка на вратата. Баща му не идваше всеки ден, всъщност правеше това доста рядко. Дори почти никога, значи ставаше нещо. Докато Фло се бореше с болестта, Нат се мяркаше по-често, дори понякога водеше сина си на обяд, но след смъртта й, Глицки не си спомняше да го е навестявал в службата.

Неговият непредсказуем татко му подхвърли пластмасова кесийка с кифличка, пълна със сирене и зеленчуци. Глицки предпочиташе тази комбинация пред всички други ястия в познатата на човечеството вселена. Толкова отдавна не си бе угаждал със същата вкуснотия, че дори не помнеше откога.

Петнайсетина сантиметра по-нисък от сина си, Нат се изправи и го целуна по долната челюст. Винаги така го поздравяваше и винаги щеше да прави това, а неудобството да върви по дяволите. Глицки неизменно се притесняваше, от детската градина чак до завършването на полицейската академия, но сега изобщо не се срамуваше. Ако на хората не им харесваше, тяхна си работа. Ставаше същия като баща си. И не беше никак лошо.

— Ейбрахам, трябва да поговорим.

Но не беше най-удобният момент. Виждаше в стаята на отдела Лание, Бенкс, още двама инспектори — надничаха, чакаха да се освободи, за да получат поне някакви указания. Освен това искаше да се види със съдебния медик Джон Страут, за да обсъдят аутопсиите на Артър Уейд и Крис Лок, както правеше за всяко убийство в юрисдикцията на града.

Най-отгоре в купчината записани обаждания по телефона беше името на Грег Ригсън, един от надзорниците на града — рядко удоволствие за простосмъртните. Ригби пак искаше да говорят за нещо. Имаше и убийство след домашна свада, късно вечерта в Норт Бийч, несвързано с бунтовете.

И Лорета Уейджър, каквото и да означаваше обаждането й.

Но баща му нямаше да е тук, ако проблемът не беше важен. Нат не се славеше със склонност към истерия.

— Налага ли се да затворя вратата? — попита Ейб.

Разбира се, врата нямаше. Нат посочи кесийката.

— Я си изяж кифлата.

 

 

Което Глицки правеше с огромно удоволствие.

— Е, какво има?

Както винаги, Нат не чакаше втора покана.

— Познаваш ли Джейкъб Блум? Познаваш го. Той е моят равин, ще бъде и твой, когато пак започнеш да ходиш в синагогата. — Вдигна ръка. — Не затова съм дошъл. Тук съм заради Блум. Добър човек е.

— Съгласен.

Пак същия жест.

— Не прибързвай. Дъвчи. Ще стигна и до същественото. Както знаеш, при първата неразбория онази вечер, било е само на две-три пресечки от храма…

Ейб се учуди, че не е направил връзката веднага. Синагогата на неговия баща „Бет Израел“ беше на ъгъла между „Клемънт“ и „Аргело“, на един хвърлей от мястото на саморазправата.

— Извинявай, я повтори…

— Ейбрахам, старият ти баща не е дошъл да плещи глупости. Става дума за твоята работа. Съсредоточи се. Внимавай. — Нат изчака, докато Ейб кимна. — Има една жена, Рейчъл, с невероятна фамилия, тук е може би от три месеца, пристигна от Литва или Украйна, или както наричат онова място сега. Отишла при Блум, а той дойде при мен.

— И какво е казала тази Рейчъл?

— Объркана е, уплашена, вчера са се обяснявали с Блум цели два часа… ой, какъв английски говори, но пак е по-добър от моя украински. Оказало се, че е била на „Гиъри“, прибирала се вкъщи от храма, когато тълпата започнала да излиза от…

— От „Пещерата“ ли? И тя е видяла?

Точно от това имаше нужда Ейб — от заслужаващ доверие свидетел, който не само е бил там, но и би могъл да опише станалото. Щеше да му послужи като клин, за да избие малко истински факти от бармана Джейми О’Тул, а и от други.

Нат кимна.

— Но тя се бои, Ейбрахам. Еврейка е, как да се разправя с полицията… Не е лесно там, откъдето е дошла толкова скоро. Все пак е видяла. И знае, че е длъжна да каже. Но не е направила нищо, за да спре онзи ужас. Така че, виновна ли е според закона? Няма спор, да не се намесиш си е шанда. Но как трябва да постъпи? Тя не знае. Не иска да се забърква в нищо лошо тук, в Щатите. Минава един ден, тя вижда какво става в града. И си казва, че сигурно е неин дълг да бъде честна… И ето, Блум идва при мен, моли ме да говоря с тебе, да видим може ли да стане някак… стига да ти е от полза. Но първо трябва да ти кажа, че не съм сигурен дали Рейчъл ще се престраши.

Телефонът звънеше. Глицки напъха в устата си последната хапка от кифлата и я избута с език настрани.

— Татко, уговори срещата и аз ще дойда. — Вдигна слушалката. — Глицки, отдел „Убийства“.

Беше един от заместник-районните прокурори, Тай Робинс, врещеше къде е, по дяволите, нали трябва да даде свидетелски показания при съдията Оскар Томазино, по делото „Народът срещу Съли“, за убийство. Да не е забравил?

Хайде, лейтенанте, животът продължава. Съдията дал десетминутна почивка и най-добре било Глицки да си дотътри задника за нула време, иначе ще му лепнат неуважение към съда.

Нат Глицки потупа сина си по бузата и каза, че му било приятно да си побъбрят. Ще се чуят по телефона.

 

 

Десетминутната почивка се превърна в отлагане за цял ден — адвокатът на господин Съли страдаше от главоболие и заяви, че не е в състояние да участва в съдебното заседание. Нито съдията Томазино, нито прокурорът Робинс възразиха срещу отлагането.

Но Глицки не преливаше от удоволствие. Бе стегнал под яката си вратовръзката, която пазеше в чекмедже на бюрото си специално за такива случаи. Притича задъхан до зала 34, щеше му се да бе взел назаем подходящия за всякаква обстановка син блейзър на баща си. Пак беше с пилотското си яке и съдията можеше да се заяде за неуместен външен вид, просто за да си изкара яда от протакането.

Само че сега закъснението му вече не означаваше нищо. Бързането беше съвсем безсмислено, а денят и без това пукаше по шевовете от идиотщини. Ейб тъкмо се канеше да сподели това с най-топли думи с Тай Робинс, когато Ридли Бенкс се вмъкна странично до него на скамейката и направо го подхвана, с тих, но настоятелен глас.

— Имам да ти казвам това-онова. Първо, по случая Мюлън, може и да се хванем за нещо. След кратката ни раздумка при „Гърка“, реших да отскоча до Макей. Горкичкият той, все не си намира работа, само се мотае из къщата. Напираше да си говорим отвън, на стълбите. По-точно, изобщо не гореше от желание да си говорим. Усетих, бива ме за следовател.

— Полезно качество, Ридли.

— Та му споменах думичките „прокурорска заповед“.

— А имаше ли я? И за какво?

— Нямах. Само споменах и му казах, че не е длъжен да ме пусне вътре, но вероятно ще дойда пак и няма да се държа като първо приятелче.

— Значи счупената стъклена врата — промълви Глицки.

Ридли, единственият друг тъмнокож инспектор в отдела, се взря в очите му. Поне за някои страни от живота гледаше на Глицки като на свой наставник. Бавно кимна.

— Счупената врата. Или липсата на такава.

Ако в някоя от вратите на къщата нямаше счупено стъкло, като балон щеше да се пукне историйката как Макей и братовчед му Брандън Мюлън си порязали ръцете след пиянско сбиване помежду си.

— Досега не си ли ми споменавал?

— Доколкото си спомням, пропуснах.

— Добре — каза Глицки. — Я да придърпаме и двамата насам, още днес. Започваме ги отначало.

Сети се за новината от баща си и добави, че дори може да задържат Мюлън и Макей за разпознаване — имало шанс да се сдобият със свидетелка, стояла извън тълпата, която щяла да каже кого е видяла там.

Бенкс смля новата информация, докато оглеждаше съдебната зала. Пречеше на Ейб да се надигне от скамейката, когато Тай Робинс, останал последен заедно с тях в празното помещение, затвори куфарчето си с гръмко щракане и тръгна по прохода между редовете.

Неловко махна на Ейб.

— Извинявай. Ще се видим тук утре, а?

Отмина, без да чака отговор. Пружината затвори със съскане грамадната врата зад него. Глицки и Бенкс останаха сами в залата.

— Още нещо ли има? — попита Глицки.

Бенкс явно се колебаеше какво решение да вземе. Пак се озърна към празната зала, пое си дъх и каза:

— Искам да споделя една история. Може да излезе, че малко те засяга лично.

С вече изострено нетърпение от накъсаното начало на деня, Глицки едва не го прекъсна — не беше сега времето за такива приказки, не може ли по-късно да седнат на спокойствие? Но имаше някакъв намек в гласа на младия инспектор…

— На „Балбоа“ има един ресторант, „Пасифик Муун“ — дребно заведенийце, там е от трийсетина години.

— Ами как, знам го. Случи се да хапна там.

— Всекиму се е случвало.

— Ако си спомням вярно, храната не я биваше.

Бенкс се ухили.

— За същата дупка говорим. Не знам дали си забелязал, но точно затова няма да видиш ресторанта препълнен. Даже в събота вечер, в осем, пак ще намериш място, а имат само двайсет маси.

Глицки се облегна на твърдата скамейка, но можеше да предвиди докъде ще стигне този разговор.

— Е, и? — подкани инспектора си.

— Преди да дойда в отдела, осем години разнищвах финансови афери. Когато постъпих на работа, още се точеше разследване за пране на мръсни пари в „Пасифик Муун“.

— В ресторант?

— Ами да. В онези години, преди електронните трансфери между банките, беше съвсем обичайна практика. Да речем, имаш си цял тон мръсни парици и уж започваш да работиш с бързоразвалящи се стоки, например храни. Точно като по поръчка ти идва. Съчиняваш дебели пачки разписки за ястия, каквито никога не си поднасял и хоп! — готово. Париците вече са чисти, все едно си вълшебник.

— Добре де, значи в „Пасифик Муун“ са препрали малко пари.

— Много пари, лейтенанте.

— Добре, много пари. Някого спипахте ли?

През многото си години в полицията Глицки бе чувал какви ли не истории за „продължаващите разследвания“. И той бе упорствал срещу някои хора, които никак не му допадаха, в порядъчността на които изобщо не вярваше и искаше да ги приклещи. Рядко случаите завършваха според стремежите му, защото доказателствата и следите изстиваха по-бързо от пържени яйца. Не ги ли събереш веднага, като почнеш да ровиш, едва ли ще ти се удаде по-късно. Щом и спецовете от финансовите разследвания не са струпали материал колкото за дело по случая с „Пасифик Муун“, собствениците или не са престъпвали закона, или твърде умело са заличили всякакви улики. По-вероятно беше второто предположение. Както и да е било, в полицейското управление вечно не достигаха хора и ако не надушваха възможности в „продължаващо разследване“, гледаха да го прекратят възможно по-скоро.

— Нищичко не стана. Излязоха сухи от водата.

— Е, тогава?…

— Ами, бях съвсем млад и зелен, разгорещен като хрътка, затова редовно се отбивах да вечерям там, през седмица-две, после оставах да посръбна по някоя чаша, през цялото време броях хората по масите.

— Броял си хората?

— Нямаше по повече от двайсетина клиенти наведнъж. Никога. А знаеш ли какъв брутен приход обяви „Пасифик Муун“ преди осем години?

Глицки тръсна глава.

— Милионче?

— Два милиона и деветстотин хиляди.

Мълчаха цяла минута. Глицки промълви:

— И имат само двайсет маси?

Гласът на Бенкс стана по-остър.

— Ако всяка маса е била запълнена пет дни в седмицата и всяка вечер на всяка маса са се извъртали по три смени клиенти, и ако на всеки вечерята е струвала средно петнайсет долара, знаеш ли колко са могли да съберат? Пресметнах, лейтенанте, и ще ти кажа — най-много триста хиляди. Не повече от триста хиляди, в никакъв случай. А те признават пред данъчното почти три милиона.

— Трябва да са сервирали пиенето направо на кашони. — Глицки се почеса по бузата. — И въпреки това нямаше заведено дело?

— Не ти ли се вярва?… Никой не искаше да поднови разследването. Явно се бяхме оплескали, заведението представи счетоводни книги като най-засукания френски ресторант, прокуратурата сви рамене и край на далаверата, но пак ти казвам — никой не ходи да се храни там.

— Поне никой не отива втори път.

— Точно това казах и аз.

Още една минута мъртва тишина.

— Хубава история ми разправи…

Подразбираше се: „Но какво ми подсказваш?“ Поредният поглед през рамо към залата.

— Година-две преди и аз да се включа, вече се носела воня, че Дейн Уейджър имал солидни вложения в ресторанта.

— Дейн?…

— Точно така, съпругът на сенаторката. През 77-ма внесъл молба за процедура по обявяване на фалит, всичките му инвестиции в недвижимост изплували с търбуха нагоре. Бил гол като пушка. После навреме се усетил за подема в икономиката, взел кредити за нови инвестиции, провървяло му. И гледай ти — докато се усети човек, онзи пак бил на гребена на вълната, а флагманският му кораб — „Пасифик Муун“.

— Рид, случва се на някой да му провърви.

— Да, все се случва хората да трупат пари по незаконни начини, после ги препират.

— И си убеден, че така е постъпвал Дейн Уейджър?

Бенкс не се хвърли с главата напред да го убеждава. Не знаеше точно как би реагирал лейтенантът, не искаше сам да си копае ямата.

— Чуваха се приказки…

— Винаги се чуват приказки.

Колебание. Докъде да стигне, без да се опари?

— Пускаха клюки за жена му, сега сенаторка от нашия щат. Според мълвата, парите на Дейн идвали от Лорета, уж донесла цял милион от Южна Америка.

Разбира се, Глицки се бе наслушал за произшествието, по онова време внимателно следеше новините. Разтръбиха го навсякъде. Нямаше как да пропусне, дори да не искаше да научи нищо, а той искаше.

През 1978 година Лорета беше административна помощничка на конгресмена Тео Хекстрьом. Двамата бяха заминали за Колумбия в състава на група за „проучване на фактите“, преди да бъде обявена официално войната срещу търговията с наркотици. По време на полета от Богота до Кито, столицата на Еквадор, самолетчето паднало насред колумбийската джунгла. От шестимата пътници оцеляла само Лорета.

Тежко контузена, с множество счупвания в костите на десния крак, тя останала при смачканите железа и труповете цели четири дни, хранела се с шоколад и листа от живовляк, докато я спасили и спешно я откарали със самолет в Щатите. Немалко хора смятаха, че известността заради трагедията, превърнала Лорета в познато на всяко домакинство име, бе тласнала мощно първата й кампания за влизане в Конгреса.

След победата й в изборите, Глицки започна да дочува оттук-оттам слуховете за прословутия милион (макар че сумата всеки път бе различна), за натъпканото с банкноти куфарче, което Лорета намерила в останките на падналия самолет и внесла незаконно в Щатите.

Глицки врътна глава.

— Рид, има едно проблемче с тези призрачни пари — митницата.

Обаче Бенкс беше готов с отговора.

— Никаква митница. Май всички забравят за това. Нали пратиха специален самолет да я прибере, бяха се разбързали. И я стовариха право в клиниката „Мейо“. — Повтори натъртено: — Никаква митница.

Неподвижният въздух в залата ставаше все по-задушен. Глицки потисна желанието да се протегне, да изпъне скованите си мускули.

— Рид, според тебе Осуалд сам ли е застрелял Кенеди?

Бенкс вдигна рамене.

— Мислиш, че си съчинявам, нали?

— Сериозно ли вярваш, че ако е имало и зрънце истина в слуховете — историята е сочна, признавам — изобщо е било възможно да се прикрие? Тази жена се кандидатира вече… колко, четири пъти… за изборна длъжност, два от които в общощатски кампании, и то срещу хора, имащи развит нюх за мръсотиите, хващам се на бас за това. Имало ли е нещо вярно, щеше да излезе на бял свят.

Бенкс не отговори.

— Рид, нали не си помисли, че опитвам да си затварям очите? — с полушеговит тон настоя Глицки.

— Само ти предавам какво говорят доста от нашите, дето всеки ден се мешат с хората по улиците. И ти познаваш повечето. Не си падат по празните брътвежи. — По-младият мъж плесна с ръце по бедрата си и рязко си пое дъх. — Както и да е, това имах да ти казвам…

Лейтенантът се опря на предната скамейка и стана, Бенкс също се изправи.

— Струва си да знам — увери го Глицки. — Макар да си мисля, че поне сега сенаторката наистина върши нещо добро.

— Така да бъде — съгласи се Бенкс с най-служебния си тон. — Ще отида да нагледам Макей, ще поразпитам двамата смешници и ще ги докарам при нас. Нещо да си чул за Кевин Ший?

— Нито дума. Ако човечето има малко мозък, вече да е в Скандинавия.

Глицки протягаше ръка към високата тежка врата, но спря.

— Ей, Рид, благодарен съм ти, но не е нужно да се тревожиш толкова.

— Добре, лейтенанте, щом казваш.

 

 

Глицки искаше, но така и не се реши да увери Ридли Бенкс, че снощи само е откарал сенаторката до дома й. Ала не беше само това, а нямаше никакво желание да си служи с дребни лъжи. Имаха свойството да стават грамадни и уродливи.

Както и по-рано с Лание, измъчваше го опасението, че си позволи да каже твърде много. Бенкс беше добро ченге, а в нито една професия хората не държат толкова един на друг. В стремежа си да опази своя лейтенант, Бенкс отрано го постави лице в лице с вероятността, че може би има хора, които твърде зорко следят всяка негова крачка. И вече душат около дреболиите. Може би, на някакво засега неясно за Глицки равнище, Лорета Уейджър означаваше сериозни неприятности.

А това, ако е честен със себе си, както се опитваше, беше послание, което нямаше готовност да изслуша.

Снощи й даде домашния си номер и тя се обади, още преди да си е изпил чая сутринта. Айзък вдигна слушалката и я подаде на Ейб с гримаса, от която би се смръзнала и бензинова горелка. Незнаен инстинкт подсказа на Айк, че в обаждането няма нищо делово — баща му беше хлътнал по тази жена. И то прекалено… гадост!… скоро.

Когато Глицки чу гласа й, всичко друго изхвърча от главата му. Искаше да се видят пак, имала нужда от него, дали ще може да уредят някак да стане още днес?

Не беше разумно, дори изглеждаше неосъществимо, но щяха да се опитат.

Бе проникнала в душата му, а той все си повтаряше, че повече никого няма да допусне до себе си толкова близо. Вече не знаеше кое го безпокои повече — че това изобщо се бе случило или че можеше да свърши изведнъж.