Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (65)

63.

— Както казват, през шкафа вятър е минал — съобщи Мелъни, след като огледа рафтовете. — Значи нищо нямаме.

Пъхна ръката си по-навътре и измъкна буркан с компот и миниатюрна консерва кренвирши.

Кевин застана на вратата на кухнята.

— Твоята приятелка Ан с какво си поддържа живота?

— Ами, ей сега ще установим.

Тя отвори хладилника. И в него не се забелязваше изобилие от храни и напитки. На закуска довършиха сиренето и някакви остарели бисквити. Обядът се състоеше от общо две яйца за двамата, на водна баня.

— Много ми се яде пица — сподели Кевин. — Няма да се откажа и от една бира.

— Можем да поръчаме по телефона. Имаш ли пари?

Кевин провери в портфейла си и нареди на плота петдесет и осем долара.

— Това ми напомни — каза той, — че не се обадих в работата, не ги уведомих, че известно време ще отсъствам. — (Двайсет и пет часа седмично се занимаваше с телемаркетинг, тоест от една преустроена в офис къща продаваше по телефона приложни компютърни програми на малки фирми.) — Чудя се дали са забелязали, че ме няма? Едва ли много им липсвам.

Никой не се усмихна. Шегите не ги освобождаваха от напрежението.

Мелъни се върна в хола, отвори телефонния указател и се обади в едно заведение, което познаваше. След малко остави слушалката.

— Заради бунтовете не доставят храна вкъщи.

— Опитай на друго място.

 

 

След още седем опита — три пицарии, две китайски ресторантчета, монголска закусвалня за шишчета и руска пирожка — се оказа, че никой не иска да ги обслужи. Мелъни стоеше до телефона и са канеше да набере осмия номер, когато Кевин се обади от креслото:

— Май вече се побърквам тук, поне така си мисля. И ти ли превърташ, или съм само аз?

Тя кимна.

— Има нещо такова.

— Ей, сега е петък вечер. Навън е тъмно. Нормалните хора си уреждат срещи, занимават се със себе си. — Погледът й не беше насърчаващ. — Ще излезем, може Ан да има тук перука или ще си пъхна топки памук под бузите…

— Значи ще ядеш пица с памук в устата?

— Добре де, ще минем без топки памук. А какво ще кажеш за…

Мелъни изразително клатеше глава.

— Кевин…

Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото.

— Мел, вече наистина се побърквам тук.

— Аз също — призна тя, — но всеки път, щом си покажем носовете навън и…

— Не е всеки път — напомни той. — Онази вечер чакахме на опашката за сандвичи половин час и никой не ни позна.

— Там никой не ни зяпаше.

— И никой не ни търсеше там, както ще бъде и в някоя забутана пицария. Я помисли — всъщност най-малко биха очаквали да ни видят някъде в заведение. Даже право в нас да гледат, както спокойно дъвчем пица, ще си кажат: „Не е вярно. Не може да бъде. Не са толкова тъпи“.

Мелъни седна до телефона и поразмисли.

— А от друга страна, виж какво е станало с Джон Дилинджър. Щом излязъл от киното…

— Мелъни, направили са му засада. Сега никой не знае къде сме, откъде и накъде отиваме. — Той вече се надигаше от креслото. — Дори си мисля, че така е по-хитро, отколкото да отидем за храна в магазин. Отиваме, ядем, връщаме се. Става ли?

Донякъде имаше право, но тя пак се боеше до смърт. Но пък останеха ли затворени тук, кой знае каква идиотщина можеше да им хрумне…

Ан имаше множество шапки и двамата си избраха по една — Кевин разноцветна скиорска, която смъкна до веждите, а Мелъни кадифена барета, за да скрие косата си. Премениха се с още дреболии, а Мелъни обилно си намаза устните с крещящо червило. Нарисува си и две бенки на бузите.

 

 

Щом излязоха, усетиха миризмата на дим в града и противно на представата на Кевин, че хората едва ли не танцуваха по улиците, нямаше особено оживление. В края на краищата, палатковият лагер в парка „Голдън Гейт“ беше само на два квартала оттук. Когато минаха на кръстовището, в далечината видяха рязкото примигване на жълтите лампи, окачени по преградите около лагера.

Беше студено и Мелъни си пъхна ръката в джоба на Кевин. Той я притискаше към себе си, забързаха се. Хейт Стрийт не беше в район с полицейски час, но рядко минаваха коли и почти не се виждаха пешеходци. През няколко входа попадаха на бездомни, просещи пари. Кевин им раздаде последните монети от джобовете си.

 

 

Както той предсказа, изглежда никой не им обръщаше внимание. Улиците пустееха, но в „Пицайола“ тъпканицата беше нормална за девет вечерта в петък. Кевин избра една ниша в ъгъла.

— До изхода, за всеки случай.

— Не е смешно.

Мелъни отиде да поръча — две големи, комбинирани, с аншоа, кана „Сам Адамс“ и две чаши.

— Бихте ли ми показала някакви документи, моля?

Човекът зад барплота беше афроамериканец, на годините на Кевин. Усмихна й се търпеливо, не излъчваше заплаха.

Тя се смръзна. Навърши двайсет и една години преди шест месеца и особено докато се срещаха с Кевин, бе свикнала да си поръчва бира, без да й искат документи. Сега гледаше смаяно, чудеше се какво да измисли. Изключено беше да изскочи оттук без Кевин, а и щеше да прикове погледите на всички околни. Леко се обърна, но Кевин не гледаше към нея.

— Госпожице?

— О, извинете.

Какво да се прави. Извади портмонето и показа шофьорската си книжка, която мъжът разгледа на по-светло.

— Благодаря. За кого е другата чаша?

Ох, Господи… Накрая ще ги хванат. Трябваше просто да побегне — да кресне на Кевин и да си плюят на петите.

— За приятеля ми, седи ей там — каза, наложила волята си над страха. — По-голям е от мен.

Блестящо, Мел.

Мъжът примижа към слабо осветената зала.

— Значи доста е пораснал, а? — Мъжът още се усмихваше, докато наливаше бира в каната. — Сервитьорката ще ви я донесе ей сега.

Тя зашеметено се върна към закътания ъгъл и седна до масата.

— Идеята си я бива — каза Кевин. — Утре ще… Какво ти е?

Сервитьорката дойде, остави каната между тях и се дръпна, без да ги удостои с поглед. Мелъни опитваше да се справи със себе си, клатеше глава, за да възпре въпросите на Кевин, да не привлича още внимание към масата. Той се наведе към нея.

— Какво става?

Подаде й ръка, тя я стисна и му разказа.

Барманът се въртеше като на пружини, неспирно пълнеше кани с бира. А в откритата откъм залата кухня, един от готвачите въртеше във въздуха тесто за пици. От джубокса звучеше някаква песен на Стинг. Нямаше дансинг, но неколцина се подрусваха свободно, явно не забелязваха промените в ритъма. Никой не се взираше в Мелъни и Кевин. Той не пропусна да спомене това.

— Знам. Но ако…

Потупа ръката й.

— Ще драснем. Вече доста се отракахме. — Засмя се самоуверено, поне му се искаше да изглежда така. — Ей! — Плъзна пръст по лицето й. — Всичко е наред, Мел. Сама знаеш, трябваше да поизлезем на въздух…

— Кевин, вече не мога да издържам. Когато онзи те погледна, щях да повърна.

— Но ти се държиш чудесно.

Тя клатеше глава.

— Какво ще стане с нас? Кога ще свърши? И ще свърши ли?

Не последва отговор. Той издърпа ръката си и тържествено наля бира в чашите, за да спечели време.

— Нали се опитваме да спрем всичко това?

— Вече не знам какво се опитваме да правим. Само знам, че съм уплашена. До полуда. — Тя помълча. — Понякога си мисля, че дори няма да се измъкнем живи. Че някой ще ни убие.

Той се облегна на стола.

— Това няма да стане.

— Като говориш така, чукни на дърво. Моля те!

Той тупна веднъж по масата. И не само за да успокои Мелъни.

— Знаеш ли, ако помислиш, само аз съм затънал. Мел, ти имаш избор. Можеш да…

— Никога! Да те изоставя сега, след всичко?

— Нали току-що каза…

— Това изобщо не съм казвала. И не искам повече да обсъждаме. Само се боя, Кевин. Боя се и за двама ни. Кой човек с ум в главата не би се страхувал на наше място?

— Исках да кажа, че можеш просто да излезеш оттук, веднага, да отпрашиш с такси на юг при родителите си, да наемеш адвокат…

— Не! Млъкни, Кевин.

Тя вдигна чашата, после се озърна към залата. Изобрази усмивка на човек с железни нерви и се взря в очите му.

— Шибана несправедливост — каза тя. — Цялата тази гадост е несправедлива. Ако светът беше какъвто трябва да е, щяха да ти връчат медал в Белия дом…

— Не знам, май е прекалено. Ще съм доволен и да отменят заповедта за арестуването ми.

— Добре е за начало.

Сервитьорката дойде и тресна вдигащите пара пици на масата, после изчезна.

Кевин махна след нея.

— Виждаш ли? В пълна безопасност сме.

 

 

— Има надежда — каза Уес.

Кевин говореше по телефона в коридорчето към тоалетните и аварийния изход.

— Тъкмо над това умувахме.

— Къде си? Какъв е този шум?

— В „Пицайола“. Една пицария на „Хейт“. — Добави в настъпилото мъртвешко мълчание: — Трябваше да излезем, Уес. Щяхте да превъртим. Никой не знае кои сме…

— Кевин, всеки знае ти кой си. Да се надяваме, че може би никой не те е познал където сте, но няма значение. Моля те, би ли се постарал да запомниш това?

— Уес, ей сега си тръгваме и се връщаме в апартамента на Ан. За каква надежда говориш?

Уес побесня от своя приятел и клиент — най-търсеният беглец в града, окръга, щата, вероятно в цялата проклета страна, а си седи в някаква пицария. В момента нищо не можеше да направи, освен да се моли Кевин да се измъкне жив и здрав.

— Явно не Глицки е заповядал да ме проследят. Някой от районната прокуратура, а не от полицията.

— Е?

— И изведнъж пак започнах да си мисля, че имаме сериозен шанс да получим, каквото искахме снощи — поне да те изслушат и да те пазят.

— Сериозен шанс ли?…

— Кев, по-добре е от нищо. Опитвам всичко възможно.

— Знам. Само че… значи се обади на този Глицки…

— Спри се малко! Още не съм. Той ще ми се обади по някое време, тази вечер. Честно казано, очаквах вече да ме потърси. — Мълчание. — Кевин, сега поне имаме основателна причина да кротуваш тук, а не да бягаш. Тази сутрин, нали си спомняш.

— Помня.

— Значи, разбрахме се. Предполагам, че по това време утре ще сме постигнали някаква уговорка. Знам, че Глицки ще ми се обади, постара се доста, за да поискам отново да го слушам. Убеден съм, че е на наша страна, а е ченге. Кев, това съвсем не е лошо.

— Добре, убеди ме. Вече съм щастлив.

Фаръл въздъхна.

— Защо не определим точно време, когато да ми се обаждаш? Можеш да ми кажеш и номера, където сте.

— Щях да ти го кажа, ако го знаех. Все пак не е моя номер, нито на Мелъни.

— Така да бъде — каза Фаръл, — но направо ми побелява косата, като не мога да те открия.

— Е, кога да бъде?

— В девет.

— В девет? Уес, утре е събота.

— Събота ли? Какво значение има — събота, вторник, на кой му пука… За Бога, Кевин…

— В девет е добре. Бъзиках те.

— Кевин, голям бандит си.

Разбираше, че момчето опитва да не покаже колко се страхува.

— Уес, не казвай тази дума. Бандит…

— В девет — изръмжа Уес. — Постарай се да си точен.

 

 

Това беше първата й задача в Сан Франциско и специалната агентка Симз не можеше да се примири с тукашното време — да трепери от студ в първия ден на юли. Във Вашингтон жегата вдигаше термометъра над трийсетицата и беше задушно от влага, още от средата на май. Тя си представяше лятото в Калифорния по същия начин, само че без влагата. Предишните й задачи в Лос Анджелис, Модесто, Сакраменто, дори в близкия Оукланд не я подготвиха за местния микроклимат. Ако я увличаше литературата, би могла да си припомни често цитираната забележка на Марк Твен, че най-студената зима в живота си преживял през юни в Сан Франциско. Но от шест години Марго Симз четеше само служебни наръчници и справочници, а и преди не прекаляваше с четенето.

Седеше зад витрината, на ъгъла срещу микробуса за проследяване, паркиран пред блока на Уес Фаръл, грееше си ръцете около висока чаша кафе с мляко. Нямаше никакъв вятър, но температурата внезапно падна докъм десетина градуса, а тя носеше само пола и блузка под тъничкия жакет. Повече от три часа седя в неотопления микробус, след като излезе от Съдебната палата и студът проникна във всяка клетка от тялото й.

Преди около десет минути се предаде и се махна от наблюдателния пост в търсене на малко топлинка, която откри отсреща, в кулинарно магазинче. Закусвалня на ъгъла — във Вашингтон щеше да се нарича закусвалня — само че тук всичко беше в остри ъгли, високи тавани, драматично осветление. Да, в Сан Франциско, според нея, си падаха по пресилените неща.

Влезе, защото й се стори топло, освен това правеха кафе. Предлагаха и вино, бира, сандвичи, сиропи и ароматизирана газирана вода, натруфена история — в този град не биха се задоволили с местенце, където просто да изпиеш набързо една сгряваща чаша. Менюто, дори най-различните видове кафе, беше само на италиански, имаше грамаден остъклен щанд, където бяха изложени екзотични тестени измишльотини и салати. Симз влезе, само за да се отърве от студа, да си стопли ръцете около чашата и това cafe latte бе най-близо до желанията й.

Не беше само заради студа. Седеше до елегантната масичка и още трепереше. Около повечето други маси се бяха скупчили усилено бъбрещи местни хора, на нейната възраст или по-млади. Струваше й се, че Сан Франциско е едва ли не друга държава. Изведнъж осъзна колко неприятен й е този град.

Обзе я порив да измъкне пистолета, скрит под ленения жакет, да изгърми пълнителя по бягащите светлини, затъмнените витрини от пода до тавана, кафе машините, може би и по загубеняците наоколо.

Тези имаха ли представа какво ставаше тук? Цялата преструвка за единението на нацията се срутваше тухличка по тухличка в същия този момент, из целия град, както ставаше всяка секунда от последната седмица. А самонадеяните всезнайковци и веселяци си пийваха капучино и сиропи, или по някоя чаша бяло вино и си „пробутваха лафове“, както сами наричаха това празно занимание. Е, не бяха неин проблем, но за Бога, направо ги мразеше. Да си ядат — тя плъзна поглед по надрасканото меню на черната дъска — да си ядат foccacia, каквото и да означава, по дяволите.

Унилите й размишления прекъсна един от техниците в микробуса, Сам, който надникна през витрината, забеляза я и се промъкна през лабиринта от начупени нива на пода. Тя вече вървеше към него.

— Сгащихме го! — едва изрече той, останал без дъх от тичането. — Няма съмнение, намерихме Ший. Седи в някаква „Пицайола“, номер хиляда и осемстотин на улица „Хейт“.

Забравила студа и всичко друго, тя повлече Сам към изхода.

— Да се размърдаме!

 

 

Кевин пак погали ръката на Мелъни — „кротко, кротко“ — когато черно-бялата полицейска кола спря пред пицарията.

— Най-добре да уредим сметката — каза съвсем делово.

Но преди да привлекат вниманието на сервитьорката, двамата униформени полицаи влязоха, явно решили да отдъхнат малко. Стори му се, че запълниха цялото свободно пространство, изгълтаха целия кислород в залата.

— Друго ще поръчате ли? — попита тяхната забързана сервитьорка.

— Благодаря, това беше всичко. Много е вкусно. Сметката, моля ви.

Тя се завъртя светкавично и изчезна.

Ченгетата стояха един до друг пред плота за приемане на поръчките, приказваха си с един от готвачите. Сервитьорката спря при тях, каза нещо и се засмя.

Кевин и Мелъни се сгушиха в своя ъгъл, стараеха се да не показват лицата си.

— Дръж се спокойно — напомни той и тя кимна, стиснала силно ръката му.

Не особено скоро — сякаш мина цяла геологическа епоха — сервитьорката се върна с касовата бележка и я пусна на масата. Кевин я взе, дължаха 34,65 долара за пиците и бирата. Посегна за портфейла си.

Ченгетата направиха поръчката си и се обърнаха да потърсят маса.

— Не, не тук, не тук — измънка Кевин.

— Шът!

— Тук е лошо, има течение…

— Шът! Кевин…

Онези прекосиха залата и издърпаха столове на около метър от Кевин и Мелъни, настаниха се на съседната маса.

Кевин отвори портфейла. Пак надникна вътре. Нямаше пари. Хвана ръката на Мелъни и се постара да не повишава глас:

— Къде са парите? Ти ли ги взе?

Тя го изгледа. Да не е полудял?

— Нали ти ги взе, недей да ме мъчиш така…

Кевин й показа празния портфейл.

— Май сме ги оставили на масата в кухнята…

— Не сме…

— Бяха на масата, под вазата. И не помня да съм ги взимал. О, Боже, забравил съм ги там!

Мелъни се озърна към полицаите и пак се вторачи в Кевин.

— Господи! — възкликна неволно.

Едното ченге я чу и се обърна. Беше мъж на средна възраст, с добродушно лице. Понаведе се към тях.

— Младежи, добре ли сте? Всичко наред ли е?

Мелъни го зяпна, вцепени се. И накрая изцеди думите от себе си:

— Извинете, но днес умря моето коте.

Направи опит да се усмихне.

Кевин им позволи да го видят в профил, не повече, за да не предизвиква съдбата.

— Мъри — добави той. — Казваше се Мъри. Беше при нея от шест години.

— Ей, че лоша работа — промълви ченгето. — Аз не си падам много по котките, но жена ми е луда по тях.

 

 

Симз беше единствената жена в екипа. Четиримата мъже, чакали досега в микробуса, бяха по-добре подготвени за студа, носеха кожени якета и дебели панталони. Вече се бяха обадили на резервната група в хотела, включваща и останалите снайперисти. Разбраха се, че ще се срещнат на прочутото кръстовище между „Хейт“ и „Ашбъри“ и ще започнат акцията оттам.

Сега се носеха шеметно към „Гиъри“, но без да включват сирената. Проклета да е, ако допусне местните смотаняци да се набъркат. Така наречената полиция на Сан Франциско само можеше да оплеска всичко. Това си беше операция на ФБР. Симз седеше отпред до шофьора, другите трима бяха отзад, наострени, но хладнокръвни. Почти не говореха, не си проверяваха оръжието — стигнеше ли се до това, оръжията щяха да бъдат в изправност. Хората й бяха професионалисти.

 

 

— Искам да станеш небрежно и да отидеш до тоалетната.

— Кевин, трябва да платим. Не можем да се изплъзнем така…

Той напрегна цялата си воля, за да говори тихо.

— Няма да им покажа кредитната си карта. Не би трябвало да виждат и твоята. Мисля, че ти се налага спешно да отскочиш до тоалетната, нали?

Мелъни се пребори със съвестта си, стана и се скри в коридорчето. Кевин изчака, колкото му стигнаха силите, после се завъртя към полицаите, почти им показа лицето си. В тази мъждива светлина можеше да поеме риска.

— Извинете. — Двамата прекъснаха разговора си и се обърнаха към него. — Само ще отида да проверя как е приятелката ми. — Посочи неплатената сметка. — Парите са у нея. Ако сервитьорката дойде и види, че и двамата сме излезли… — ухили се, — … бихте ли й казали, че не се опитваме да я прекараме. Ей сега ще се върнем.

Симпатичното ченге кимна и Кевин излезе.

Пребледняла като смъртник, Мелъни чакаше и трепереше до вратата, на която имаше лепенка „Авариен изход. При отваряне се включва алармената инсталация.“

Кевин застана до нея и прочете надписа.

— Готова ли си? Да се махаме.

Дръпна я за ръката и натисна дръжката.

Нито звук. Алармата не писна, докато се измъкваха на уличката. Точно на това разчиташе. Един път да има полза от негодни жици. Добрата електроника струва цяло състояние.

 

 

Микробусът на Марго Симз спря зад полицейската кола, до тротоара пред „Пицайола“.

— А тези какво правят тук? — промърмори на себе си, докато излизаше от микробуса.

Вече бе разположила по един човек в краищата на уличката зад пицарията. Тя и Сам щяха да влязат през главния вход.

Реши, че не е нужно да вдига шум. Защо да го подканва към съпротива? Кевин Ший нямаше да знае коя е тя, докато му размаха под носа значката си и, ако е необходимо, извади пистолета от кобура.

Спря се до вратата и огледа залата, но не виждаше никой, приличащ на Кевин Ший. Имаше двайсетина маси и ги огледа за броени секунди. Масата до онази, където седяха двете градски ченгета, още не беше разчистена, но там нямаше никой. Завъртя глава към Сам и му заповяда да провери тоалетните.

Отиде при полицаите, представи се и им показа снимката на Кевин Ший. Попита виждали ли са някой, която да прилича на него…

Спогледаха се с изцъклени очи. Единият почти събори масата, когато скочи и се втурна в коридорчето, вече извадил револвера. Симз нахълта след него.

Сам излезе от тоалетната.

— Никой.

Скупчиха се в теснотията. По-възрастното ченге се поколеба до задния изход, после бутна вратата.

Нищо.

Пусна я да се затвори. Пак натисна.

— Алармата се е скапала — каза той.

Напоследък нищо не вървеше както трябва.

 

 

— Направо щях да умра — каза Мелъни.

Завиха от „Хейт“ по „Станиън“, вече бяха на петдесетина метра от блока на Ан.

— Какво ще правим с тази сметка?

Кевин я погледна втренчено.

— Тревожиш се за сметката?

— Ами, да. Пощуряла съм, нали?

Кевин я обърна към себе си и я целуна.

— Толкова си сладка. Нищо чудно, че съм луд по тебе.

Тя се надигна, като че щеше да отвърне на целувката, но вместо това прошепна:

— Като перце по сърцето, любими.