Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (30)

28.

Накрая се отказаха да чакат Уес Фаръл и стигнаха до единодушното заключение, че апартаментът на Кевин сигурно е под наблюдение. Лекси, съквартирантката на Мелъни, си бе намерила работа през лятото като възпитателка в детски лагер. Сега апартаментът с две спални беше изцяло на разположение на Мелъни. Най-разумно им се стори да се скрият там, не много далече и от жилището на Уес Фаръл.

По пътя натам (намираше се над главната щатска магистрала, между районите Сънсет и Парксайд) се натъкнаха на постове на Националната гвардия и трябваше да отбият чак до брега и после обратно. В натовареното движение това им отне почти час. Мелъни караше предпазливо и често поглеждаше Кевин — отпуснал назад седалката, скръстил ръце, затворил очи. Лицето му издаваше напрежението — не искаше да покаже колко го боли, но и при най-лекия подскок на колата не се стърпяваше.

Синди! Значи е преспал със Синди и нейната уж най-добра приятелка продължи да се преструва, просто я лъжеше в очите през цялото време… но поне според думите на Кевин, станало е преди да се сближат. И какво, трябваше ли да очаква, че той ще сподели подробно с нея за всяка жена, с която е лягал през живота си? Не биваше да разчита на това, нито пък би поискала да слуша. Може наистина да й е спестил неприятното преживяване. Може онази нощ със Синди да не е означавала нищо за него, макар че й беше трудно да си представи как е възможно това.

Или същинската причина беше другата — че би загубил всякакъв шанс да я свали, ако тя знаеше, че е спал със Синди. Ами да, по онова време май така щеше да стане.

Реши да не минава по Деветнайсето, където винаги имаше плътни потоци коли, но не и тази вечер — или ги отклоняваха, или шофьорите сами се сещаха какво може да ги сполети. Околните улици също бяха почти празни. В нейния квартал лампите светеха и както винаги, беше невъзможно да открие място за паркиране.

Все пак забеляза кола, която вероятно скоро щеше да се махне. Фаровете не светеха, но вътре седеше някой и тя натисна спирачките.

— Там ли ще спрем? — Кевин бавно се изправи на седалката.

— Само ще попитам този човек дали тръгва… — Спря колата и се пресегна да смъкне стъклото откъм Кевин. — Извинете…

Човекът също седеше с отворен прозорец и изведнъж ярка светлина ги заслепи. Кевин вдигна ръка, за да предпази очите си или да се прикрие, но тя изобщо не можа да реагира, преди някой грубо да почука на сантиметри от ухото й, откъм нейната страна. Там стоеше някакъв мъж и държеше отворена служебна карта.

— Кевин…

— Мамка му… да се махаме!

— Не знам…

— Мелъни!…

Кракът й сам натисна педала и гумите на малкия „Гео Спорт“ изсвириха по хлъзгавата от мъглата улица.

— Но какво правя?… Не бива…

— Правиш каквото трябва. Продължавай напред, карай!

Той се бе извил и се вглеждаше през задното стъкло. Мелъни забеляза в огледалото включените фарове, миг по-късно последвани от ужасните червени и сини проблясъци на полицейска лампа, които сигурно напомниха на Кевин да…

— Угаси фаровете!

До първата пресечка не беше далече и когато зави на ъгъла, тя видя полицейската кола да се отделя от бордюра, като че чу и нейните гуми да скрибуцат по асфалта, чу усилващия се вой на сирена. Повече не погледна. Набра достатъчно преднина. Трябваше да завие на следващия ъгъл, преди онези да са се показали.

— Не виждам на тези лампи…

— Не натискай рязко спирачките.

— Знам, знам.

Преследвачите бяха принудени да забавят при пресечката, за да видят накъде са тръгнали. Мелъни пое по „Сантяго“, насочи се към гимназията „Хувър“.

— Сега накъде? Накъде? Зад нас ли са?

— Още ги няма. Ох, Боже, ето ги!

— Ама че говна!

И това от устата на Мелъни. Доскоро толкова благопристойната Мелъни. Кевин я зяпна, изненадан и доволен насред гонитбата.

— Брей, ти чуваш ли се?

— Млъкни, Кевин. Къде са?

Вмъкнаха се в поредната незнайна улица. Докато успяваха непрекъснато да завиват, за да не наберат скорост преследвачите им, имаха някакъв шанс за спасение, но вече нямаше накъде да бягат. „Таравал“ беше достатъчно голям булевард и ако заседнеха на него, другата кола щеше да ги настигне за няма и две минути.

Нямаха избор. Не можеха да продължат направо, нито да се върнат. Мелъни зави наляво, в тъмнината.

— Внимавай!

Идващият насреща пикап едва не се вряза в тях, свърна в последния момент. Влетяха като на състезание в следващия ляв завой — в задънена улица, свършваща само след стотина метра пред входа на училището. По средата на пътеката стърчеше висок цял метър железен кол, от двете му страни пролуките до оградата не бяха по-широки от два метра. Тя се насочи точно натам.

Кевин изви глава към нея:

— Какво правиш?

— Дръж се здраво! Ще опитам да се промуша. Те отзад ли са?

— Още не ги виждам.

— Добре. Сега.

Няма начин да успеем, каза си тя.

Но само това им оставаше. Насочи колата точно към едната страна на пътеката и натисна педала на газта докрай. Не съзнаваше, че чува собствените си писъци.

Страничното огледало отхвръкна с пукот и вече бяха в открития асфалтов двор на училището. Изви волана колкото можа по-наляво с надеждата, че веднага ще престанат да ги виждат от улицата.

— Показаха ли се?

— Не.

Продължи покрай оградата, видя проход между ниските здания и най-после се осмели да използва спирачките. Колата се провря и Мелъни реши да спре. Изключи двигателя.

Двамата дишаха тежко, погледът на Кевин сякаш бе прикован към входа, откъдето едва се промъкнаха.

Минаха десет секунди.

Двайсет.

Избягаха ли?

 

 

— А как са научили адреса ти? От Синди?

— Предполагам. Няма от кой друг.

Изчакаха две минути в скривалището си между двете сгради на училището, после светнаха фаровете и се махнаха през главния изход от паркинга, излязоха на Деветнайсето и поеха на юг, по-далече от града.

Мелъни имаше нужда да изрече подозренията си гласно.

— Сигурно е съобщила на полицаите за нас и че може би ще ми се обадиш.

— Да, нашата Синди е истинско съкровище. Какво ще кажеш — да отскочим при нея и да я пречукаме?

Мелъни поклати глава. Почти цяла минута сериозно обмисляше.

— Мисля, че първо трябва да й счупим краката — вложи много чувство в предложението.

Кевин се засмя от сърце.

— Справи се чудесно! — възкликна възторжено и леко докосна косата й. Тя го погали по ръката. — Според теб, какво да правим сега?

— Смятам, че трябва да се махнеш от града, поне за малко.

Кевин кимна.

— Добре, за една нощ. Ти решавай, Мелъни, по те бива да разсъждаваш от мен.

Минаваше единайсет. Тя сви по първата отбивка вдясно и навлезе в Бризбейн. Край брега бяха наредени множество мотели и Мелъни се спря на третия, „Звездата“, защото паркингът беше във вътрешен двор, невидим откъм улицата. Кевин остана в колата, когато тя отиде в рецепцията. Раменете му увиснаха, ребрата го мъчеха.

 

 

— Знаеш ли, че никога не съм правила това?

— Кое?

— Не съм отсядала в мотел. Казах на човека, че съм сама. Май ми хвърли око.

Тя шепнеше, пусна телевизора, за да има шум в стаята. Прескочи каналите с новинарски емисии, видя повторно излъчване на „Земя на гиганти“ и остави тази програма.

Бе спряла точно пред вратата на стаята и Кевин някак се измъкна от колата. Сега проверяваше дали завесите покриват плътно прозорците. После се отпусна на единственото двойно легло и се взря в Мелъни, кръстосала крака в също единственото, почти зелено кресло.

Кевин си каза, че въпреки почти целия ден страшно напрежение зад волана, Мелъни несъмнено е била най-добре изглеждащата жена, която нощният дежурен в мотела е виждал от много дни насам. Нищо чудно, че е опитал да я свали — необвързана млада жена, спряла за през нощта в такова леговище.

И в мъждивата светлина на стаята нейната тъмна коса запазваше блясъка си. Носеше мъжка риза, втъкната под колана на приятно обтегнати по тялото й дънки. Ризата още изглеждаше току-що изгладена, под разкопчаните горни три копчета се виждаше сянката между закръглените гърди. И късче от белия дантелен сутиен. Нямаше и представа, как тя успяваше да съхрани свежестта си дори в подобни условия. Преди се дразнеше от недосегаемия й вид, но тази вечер дори не му хрумваха такива мисли.

Раменете й сякаш се освободиха от напрежението. Мелъни тихичко въздъхна.

— Добре ли си? — попита тя.

— Не знам — отвърна той, болеше го дори от няколко изречени думи. — Май пак ще опитам да говоря с Уес.

Завлече се до телефона, изчака до осмия сигнал и затвори. Не попита Мелъни къде според нея може да е Уес — знаеше какво ще каже и се боеше да не е права, да не се окаже, че Уес пак се натрясква до безсъзнание.

Свлече се на един твърд стол, затвори очи и опря брадичка на гърдите си, но веднага я вдигна.

— Божичко, все ми е пред очите. Щом ги затворя и пак го виждам…

— Артър Уейд ли?

— Минава ми през ума, че само ако знаех… Нали разбираш, не ми се вярваше, че ще стигнат дотам, може би не съм…

— Кевин, каквото си могъл, направил си го.

Кевин поклати глава и се насили да продължи.

— Не. Не беше достатъчно, Мел. Ако бях опитал да…

— Но как?

— Ей в това е работата. Не сели сещаш? Можех. Отначало още трябваше да проумея. Много се забавих.

— Но нали си стигнал до него.

— Стигнах. После онези ме докопаха.

— Не си виновен ти.

Той пак тръсна глава.

— Все се надявах да спрат. И като си пробих път до човека, сякаш за секунди се отпуснах. Не ми се искаше да ритам, да ръгам, да крещя. Тоест, нали пет минути по-рано пиех с тези типове. И си представях, че само да го повдигна и след минутка всички щяха да се усетят, да си кажат — чакай малко бе, прекалихме вече, не може така. Но сбърках. Въобще не очаквах такава омраза. Оставих се да ме пребият и Уейд умря. Сега можем да умрем и аз, и ти…

Мелъни стана от креслото и се отпусна на колене до него.

— Кевин, знаеш ли защо се мъчиш? От умората. От пълното изтощение. Изобщо няма от какво да се срамуваш.

— Все ми е пред очите…

Тя кимна.

— И още дълго ще е така. Направил си всичко възможно да го спасиш. Това е важното.

— Но не успях, Мел.

— Често се случва да не успеем. Но не е безсмислено да опитваме.

Той тежко си пое дъх и се вторачи в тъмния таван.

— Ами ако нищо не върви както трябва? Тогава какво?

Тя стисна ръцете му и го накара да я погледне в очите.

— Тогава е по-зле. Но не се отнася за теб.

 

 

Влезе в банята и когато се върна в стаята, завари Кевин проснат на леглото. Дишаше с усилие. Приседна на ръба и той отвори очи.

— Благодаря ти.

Тя плъзна пръст по бузата му.

— Я да видим колко са зле тези твои ребра.

— Ще ти ги покажа, ако първо ти ми покажеш твоите.

Тя се престори, че не чува и започна да вдига тениската към главата му.

— Леко де, леко — помоли той. Пак тежка въздишка. — Не знам дали ще стане.

— Можеш ли да си вдигнеш ръцете?

— Донякъде.

Вдигна ги, колкото можа и Мелъни внимателно издърпа тениската.

— Кевин, за Бога! — Отдясно по гръдния му кош сякаш се виеха дебели въжета — черни, червени, виолетови. На пет-шест места кожата беше напукана и изглеждаше инфектирана. — Трябва да отидеш при лекар.

— Идеята не ми се вижда подходяща.

— Тогава какво ще правим?

— Ще поспим и ще умуваме на сутринта. Не мисля, че са ми останали много сили.

— Добре, лягай удобно.

Тя го прихвана за раменете и внимателно му помогна да се настани по гръб. Долови физическото облекчение, изпълнило тялото му. Кевин затвори очи и се отпусна.

Зави го до кръста с тънкото одеяло, отиде в банята, избра малка кърпа и я намокри с топла вода.

Само след минута застана над Кевин, а той вече спеше дълбоко.

Тя опря кърпата на ръката си, за да провери колко е гореща, после грижливо почисти раните по ребрата му, подсуши ги с хавлия и го зави до брадичката. Заобиколи леглото, изключи телевизора и лампата, свали си обувките. И облечена се плъзна леко до Кевин, легна по гръб, не смееше да диша дълбоко.

Почти пропусна чукането на вратата.

— Госпожице Синклер? Мелъни?

Какво? Никой не знаеше, че е тук, освен…

Открехна завесата три-четири сантиметра и видя насреща си лицето на нощния дежурен от рецепцията на мотела. Не беше млад човек, дълбокият глас като че стържеше по стъклото на прозореца.

— Рекох си, че може да ви е скучно, та да ви направя компания.

Изражението на очите му я вцепени и тя за миг отклони поглед към тънката верижка на вратата.

Пусна завесата и отстъпи от прозореца. Отново тихо трополене по вратата.

— Госпожице Синклер? — Пауза. — Добре, няма да ви досаждам.

Изчака колкото издържаха нервите й, после надникна иззад завесата. Бе си отишъл.

Пак заобиколи леглото, вдигна слушалката на телефона и набра няколко цифри. Бе й втълпено никога да не се обажда след десет вечерта, но този път реши да направи изключение.

Чу уморен глас:

— Ало? Кое време е, та звъните?

— Синди?

— Мелъни? Къде си? Всичко наред ли е?

— Направо чудесно. Обаждам ти се само за едно нещо…

— Ами, да, разбира се, казвай…

— Синди, що не си го набуташ?

Затвори.