Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (55)

53.

Още от дете Глицки изпитваше някакво странно удоволствие да наблюдава как водата кипва. Сега стоеше надвесен до печката и чакаше, без да отделя поглед от вече бунтуващата се течност — всяка секунда можеше да забушува в джезвето и той нямаше намерение да пропусне мига.

Чувстваше се непривично без никой друг в къщата. Даде почивни дни на Рита, щом Нат офейка с момчетата. Тя имаше сестра някъде в града (Глицки подозираше, че може би дори има и дете, живеещо при сестра й, макар тя изобщо да не намекна за това, когато дойде да се грижи за дома му) и винаги приемаше предложенията за няколко дни отдих. Бе сгънала до стената паравана в хола и когато сутринта той излезе от спалнята си, почти беше готов да повярва, че незнайно как е попаднал в чужда къща. Не защото му се стори прекалено просторно, а защото сега беше много по-просторно.

Спипах те! Водата кипна и той видя как започна.

Приготвяше си чая — „Ърл Грей Морнинг Бленд“ — в керамично чайниче, със старомодна сребърна луковица за запарката. Сипа водата, покри чайничето и го отнесе на две стъпки до кухненската маса. Нямаха „трапезария“. Често си повтаряше, че е голям късмет, дето успяваха да вместят пет стола около масата.

На чинията пред него имаше две твърдо сварени яйца и той разсеяно счупи черупката на първото, като се зачете в разтворената папка, донесена снощи — папката за убийството на Крис Лок.

Първият проблем беше да определят до ъгъла на кои точно улици е стигнала колата, когато неизвестният е стрелял. Не знаеха ли това, твърде трудно щеше да им бъде в търсенето на следи. Лорета достатъчно добре познаваше града, но искаше да я държи настрана от разследването, доколкото можеше — преживяното я разтърси толкова, че нямаше нужда и да я води пак на местопрестъплението.

Когато му разказваше станалото, тя спомена, че двамата с Лок минали край парка „Долорес“, където имало сегрегация в палатковия лагер. Но по кой път са минали от центъра дотам?

Докато четеше отново въпросите на Лание и отговорите на Лорета, започна да се съмнява, че ще стигнат до нещо съществено без нейната помощ. Прехвърли още няколко страници. Полицаите в патрулната кола, до която Лорета спряла, на кръстовището между „Мишън“ и Деветнайсето — вече на няколко пресечки от местопрестъплението… Ако униформените ленивци, попълнили рапорта, си бяха свършили съвестно работата, би трябвало незабавно да се върнат с Лорета, за да установят с точност до сантиметър къде точно е станало убийството. Но явно са били изнервени, объркани от нарушения всекидневен ритъм (като всички останали), от бедственото положение в града, от вида на убития районен прокурор, разбира се — и от присъствието на една сенаторка.

Така че бяха повикали линейката на Мишън Стрийт, а и криминалистите също дошли там да се занимават с колата. А първата грижа на Марсел Лание била да опази Лорета, да я измъкне оттам на мига. В това бе преуспял, но бе спънал напълно всякакъв по-нататъшен напредък в разследването. Както направих и аз, припомни си печално Глицки.

Погледна часовника на стената — седем без двайсет — и реши, че още е рано да се обади на Уес Фаръл, което беше сред първите му задачи тази сутрин. Поне това да му се махне от главата. Имаше си доста други грижи и без тази. Даде на Фаръл достатъчно време да се разтърчи, да използва нощта, но настъпваше моментът сам да определя развитието на случая. Искаше да предизвика раздвижване, имаше и с какво да накара Кевин Ший да дойде за разговор, стига Илейн да бе убедила Рестън, а в това не се съмняваше.

Все пак, напомни си, по-добре да й се обади. Да е сигурен.

Наля чая в учудващо крехката порцеланова чашка — част от сервиза, който Фло му подари за дванайсетата годишнина от сватбата им. Дояде първото яйце, обели второто и пак потъна в документите — докарването на Лок в спешното отделение на Общинската болница, където го обявили за починал по пътя, последните микроскопски изследвания на Страут, потвърждаващи предишните му заключения за входната рана. Обезопасеното стъкло в прозореца на колата се бе напукало, без да се пръсне на парчета, така че в кожата нямаше нищо. Други доклади — за траекторията на куршума, пропуснал на сантиметри Лорета, минал напречно през колата в посока леко надолу, както се предполагаше, щом стрелецът е стоял до дясната врата. Самият куршум — калибър 25, значи Лание позна. Съвпадаше напълно с другия, изваден от мозъка на Лок. Глицки досега си позволяваше слабата надежда, че са открили пръстови отпечатъци на стъклото, следи от обувки на броните на колата. Косми или нишки. Поне нещо. Но не ги намери в докладите.

Това означаваше, че няма в ръцете си лост, с който да побутне камъка. Трябваше да се върнат в началото, значи да безпокоят Лорета, да установят откъде точно е стрелял мъжът, да възложат на някой да разпитва жителите на околните домове, отново да подхванат цялата мъчнотия с криминалистите.

И кой щеше да отдели време за всичко това?

Затвори папката и пак се озърна към часовника — още нямаше седем. Времето се влачеше, добре познат признак, че нищо не е свършил досега.

 

 

Обади се на Илейн точно на часа. Тя му каза, че новият районен прокурор Рестън не бил готов да предложи на Кевин Ший никакво споразумение. Точка по въпроса. На Ший му оставаше да се предаде на властите и към него щяха да се отнесат като към всеки друг обвинен в убийство. Или по-зле.

— Илейн, представях си, че най-важно е да приберем човека зад решетките. Поне да съобщим, че сме го задържали.

— Не съм виновна аз, Ейб. Така реши Алън Рестън. — Тя се подвоуми. — Останах с впечатлението, че не гори от желание непременно да го има в затвора.

— А къде го иска? На улицата?

Илейн изглежда се насилваше да изрече думите.

— Снощи аз… обмислях какво всъщност се стреми да постигне Алън.

— Слушам те.

— Повторих му всичко, което ти ми показа вчера, обясних му как може да се тълкува втората снимка… всичко. А той ми намекна, че може би ще е по-добре, ако Ший не успее да разкаже своята версия, ако се случи нещо, което да запази нещата, според неговия израз, „прости и ясни“.

— Какво, например?

— Е, нали разбираш, Алън не се изрази съвсем недвусмислено. Само че не дава на Ший никакъв истински мотив да се предаде, никаква причина. Поставя го в безнадеждно положение. И ако стане бъркотия, да речем, застрелят го или нещо подобно, нападне го тълпа или пък окаже съпротива при ареста…

— Да го застрелят или нещо подобно…

Това е невъзможно, каза си Глицки. Но нали досега му се струваше, че е невероятно да се случи и всичко останало от последните няколко дни. Може би Илейн тълкуваше неправилно думите на своя шеф, нямаше никакво друго обяснение на подобно безумие.

— Виж какво, веднага ли тръгваш за работа? Имаш ли нещо против да мина и да те взема с колата?

— А, няма точно сега да ходя там. Поне не веднага. — Тя се запъна. — Заради погребенията.

Глицки съвсем бе забравил. По някое време вчера информацията бе потънала в мозъка му, но тъй и не си я спомни до сутринта. Кметът бе успял с личното си послание до семействата на Артър Уейд и Кристофър Лок за обща погребална церемония (с което предотвратяваше възможността за два отделни бунта) — в катедралата „Света Дева Мария“.

Вярно, това означаваше също, че няма да има поклонение пред тленните останки на Лок в ротондата на Градската палата, но вдовицата се съгласи. За нея нямаше значение. Не и сега. Ако така можеше да облекчи малко бремето на кмета, охотно би изпълнила молбата му.

— И без това аз също искам да отида там.

Глицки имаше нужда от отговори, искаше да притисне Рестън, да подуши какво ставаше. Налагаше се да прояви нахалство.

Тя се поколеба, но се съгласи и му каза къде живее.

 

 

В черен като въглен костюм и тъмносиня копринена блуза, Илейн Уейджър отвори вратата на апартамента. Глицки я последва в хола с изглед към западната част на града. Всички мебели бяха в зелена кожа. Имаше шкаф от тиково дърво с всякаква електроника по него, както и библиотека. Обзаведено с вкус гнездо на млада, но спартански настроена жена. Лорета им се усмихваше от обрамчена снимка върху рафт.

— Много приличаш на майка си — каза той. — Май досега не съм се вглеждал.

Илейн се усмихна.

— По-дълга съм. И не толкова хубава.

Глицки не задълба в темата. Момичето едва ли си просеше комплименти. Следващите й думи го изненадаха.

— Мама ми каза за вас двамата. — Докато той се опитваше да измисли нещо, тя продължи: — Като студенти. Споменах, за да знаеш, че и аз знам.

— Не сме го пазили в тайна. Само че досега не е имало повод да говорим за това. За теб смущаващо ли е?

— Не.

— Добре.

— Но тя ще мине да ме вземе… — Илейн сведе поглед към ръката си, — след около четирийсет и пет минути. Не исках да изпаднем в неловко положение.

Глицки сдържа усмивката си.

— Дотогава сигурно ще съм изчезнал. Но бих се държал прилично, ако я срещна. Онова е отдавна минало.

Намести се върху ръба на едно от креслата.

Тя избра да седне на дивана, настани се по-удобно, затвори очи и чак тогава Глицки забеляза колко е бледа.

— Как се справяш?

Илейн тихо се засмя, без никакъв намек за веселие.

— Чудесно. Великолепно. Само че се чувствам не на мястото си.

— Защо казваш това?

Тя махна с пренебрежение към себе си.

— Предположенията ми за подбудите на Алън са преди всичко предчувствие, но не измислих никаква друга причина да не търси споразумение с адвоката на Ший. Ти сещаш ли за нещо?

Глицки сви рамене.

— Току-що получи длъжността. Не иска да му се разнесе славата на мекушав прокурор. А и ситуацията е взривоопасна…

— Може и така да е.

— Но важното за мен е, че според теб няма да си промени мнението.

Тя разтърси глава.

— Няма. Изглежда най-много ме тревожат думите му, че иначе щял да подведе майка ми.

— Защо? Тя още от началото публично поиска Ший да бъде задържан час по-скоро.

— Знам. Но Алън е нейно протеже. И има сериозни основания да брани нейното обяснение за линчуването, за Кевин Ший, за всичко, което тя пробутва пред хората. И ако обвиненията отпаднат… все същата ми теория, вече ти я казах. Ако Ший не ги опровергае, значи никой не е сбъркал…

Глицки опря гръб в креслото.

— Не ми се вярва да намеква, че не иска Ший да се яви пред съда?

— Не, всъщност все набляга, че точно към това се стреми. Но какво друго би очаквал от него? Просто не съм сигурна дали да му вярвам. Постъпките му го опровергават.

— Дали пък да не поговоря с майка ти? Или ти да направиш това. — Плесна с длани по коленете си и понечи да се изправи. — Може би трябва да се поразмърдаме, да задвижим нещата. Дори без споразумение има някакъв шанс да убедя Ший. Адвокатът му е склонен да се вслушва в разумни доводи. Щом отида в Палатата, ще му се обадя. Може ли да използвам банята?

Тя посочи.

— По този коридор, влиза се през спалнята.

В спалнята щорите бяха спуснати. Очите му трудно се приспособяваха, не успя веднага да напипа ключа за осветлението и постоя така секунда-две, после прекоси стаята. Леглото беше оправено. На нощната масичка до него имаше още една снимка в рамка, различи познати черти дори в този здрач. Наведе се и взе снимката. Крис Лок.

До леглото на Илейн?

Бледото й лице, изтощението, обърканите й чувства… Глицки приличаше на закована за пода статуя.

Лампите светнаха. Илейн стоеше до вратата.

— Все забравям, че са монтирали този ключ не където… — Едва сега забеляза, че той държи рамката. — Ох…

Дълго мълчание. Тя седна на леглото, усмихна се безсилно.

— Да, аз и Крис…

— Някой друг знае ли?

Тя кимна.

— Майка ми. Трябваше да й кажа.

Глицки най-после остави снимката и влезе в банята. Когато излезе, Илейн още седеше на леглото, зареяла поглед. Той постоя до нея, отказа се и тръгна към вратата.

— Време е вече да поема към центъра.

Илейн вдиша дълбоко.

— Не знам дали…

— Ти, аз и майка ти — натърти Глицки. — И никой друг. Всичко спира дотук.

 

 

Проби си път през гъмжилото от служители пред канцеларията, отвори вътрешната врата към „командната зала“ и отиде при Ригби.

— Трябва да поговорим.

Тези дни бяха взели своето и от обичайно добродушния началник на управлението. Той рязко стана иззад бюрото си и гласът му отекна в стаята:

— Нямам навика да приемам заповеди от своите лейтенанти. Нито пък да търпя подобна непочтителност от когото и да било. ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХ?

Всякакъв шум наоколо замря.

— И си напълно прав — продължи да гърми гласът на шефа, — че трябва да поговорим. САМО ЧЕ АЗ ТЕ ПОВИКАХ, ПО ДЯВОЛИТЕ! ОТНОВО ПИТАМ, ЛЕЙТЕНАНТ, ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХ?

Глицки не бе дъвкан така от началството, още откакто завърши полицейската академия. Сега се стъписа.

— Да, сър. Съжалявам, сър.

Ригби, с лице на булдог под късата прическа на морски пехотинец, се вписваше идеално в представите за полицейски шеф. Опари с поглед подчинените си.

— Я ме чуйте, хора — затътна мощно, — ние с лейтенанта имаме нужда от пет минути спокойствие. Нито повече, нито по-малко.

Двамата изчакаха стаята да се опразни — Глицки в стойка „мирно“, Ригби наглед на косъм от мозъчен удар, но все пак се сдържаше.

— Къде беше досега, мътните те взели?

— По кое време, сър?

— Докато опитвах да се свържа с тебе, лейтенант. Получи ли съобщението ми? И разбра ли, че е спешно?

— Да, сър, снощи.

— Е, и?

— Незабавно се обадих, сър. Нямаше никой.

— Невъзможно. Кога точно се обади?

— Не съм съвсем сигурен… към единайсет вечерта.

Шефът поотпусна раменете си, намали напъна в гласа.

— Проклятие, Ейб, какви са тези глупости? — Глицки чакаше. — Помниш ли за какво си бъбрихме вчера с новия ни районен прокурор? Когато поискахме от тебе да не се бъркаш във вътрешните работи на прокуратурата?

— Да, сър. Но това не беше…

— А само час по-късно ти вече натрапваш на Илейн Уейджър доводи за невинността на Кевин Ший, тя пък опитва да внуши същото на Рестън?

— Не е…

— Не ме интересува какво ще ми кажеш, разбра ли? Разчитам на тебе. Ръководиш един от отделите ми и допреди последната седмица се справяше страхотно с работата. Ти разследваш убийства. И не защитаваш никого от обвинения. Не ти ли е ясно? Всъщност, от тебе не се искат никакви доводи в ничия полза. Не си юрист. Не преговаряш за споразумения. Ти арестуваш хора. Точка. Край! Мамка му!

Ригби разхлаби яката си и вдиша рязко. Глицки направи крачка към него, но шефът го спря с вдигната ръка.

— Добре съм, по дяволите, но вече ми дойде до гуша. — Тежкото дишане се изравни, гласът му отново стана сдържан. — Обещах на господин Рестън да се погрижа за изглаждането на острите ръбове и ето какво ще направя — ти вече не се занимаваш с Кевин Ший. Няма да разследваш нищо, свързано с тълпата и саморазправата. ФБР пое случая под федерална юрисдикция като нарушение на граждански права.

— В убийство?

— Точно така, в убийството, лишило Артър Уейд от гражданските му права…

— Но то е и в нашата юрисдикция, независимо от…

— Лейтенант, ти чуваш ли ме или искаш да ми предадеш служебната си значка?

Глицки почти си прехапа езика.

— Да, сър, чувам ви.

— Тогава си свободен. Благодаря, че се отби.

Ригби веднага заби поглед в струпаните на бюрото му хартии. Глицки се обърна, тръгна към вратата, отвори я и с отсечена стъпка мина през внезапно смълчалата се групичка в преддверието.