Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (73)

71.

Тя излезе оживено от задните стаи. Бе облякла тъмносиния си тоалет — шапка, жакет, портмоне. Всичко се нареждаше добре. С нежелание обезвреди съпротивата на Ейб, но сега се налагаше да побърза.

Влезе в преддверието и рязко спря, раменете й се отпуснаха. И на нея вече й идваше до гуша.

— Ейб, трябва да вървя. Моля те…

Глицки препречваше достъпа до входната врата.

— Ще се обадя оттук на Уес Фаръл и ще му кажа, че идваш с мен, за да гарантираш лично безопасността на Кевин Ший.

— Ейб, отивам на шествието. Кметът ме помоли да занеса разрешението…

— Лорета, не те моля. Само ти казвам. Забрави за разрешението. Давам ти последен шанс…

— За какво?

— Непрекъснато разправяше, че не искаш нищо друго, освен Кевин Ший да бъде заловен. И разбира се, той има право на известни гаранции за сигурността си. Ето, давам ти шанс да докажеш, че си говорила искрено.

— Да, така е. Сега също. Защо да лъжа, за Бога?

— Защо ли? Защото политическата ти кариера ще се срине, ако Кевин Ший е невинен и ти съзнаваш това. Не бива той да се окаже невинен. Няма да допуснеш той да бъде арестуван, за да каже истината. Тази е причината да ми пречиш постоянно.

— Що за тъпотии… Ейб, никому не съм пречила. Нещо те е прихванало…

Той вдигна ръка.

— Знам, знам. Мания за преследване, преумора, замъглен разсъдък. Позна, точно в такова състояние съм.

Тя пристъпи към него.

— Стига приказки. Пусни ме!

Започна да го бута, но сякаш имаше насреща си стена. Докато той побесня, стисна раменете й и я тласна назад. Лорета се препъна, едва се задържа на крака. Очите й блеснаха, когато се изправи.

— Ейб, нали си приказвахме за сринати кариери, та с твоята това се случи току-що.

Глицки се насили да остане спокоен.

— Няма да те пусна. Проумей това най-после. Имаш десетина секунди да дадеш съгласието си, че ще излезем заедно оттук. После изборът няма да е в твои ръце.

Тя зяпна за миг-два, преди да го увери, че е буйно луд.

— Още шест секунди.

— А защо да давам съгласието си? Отвън ме чака кола с шофьор, трябва да отида…

— Времето ти свърши. — Вкамененото лице на Глицки изглеждаше пепеляво. — Лорета, само не казвай, че не ти оставих изход. Но ти не пожела да се измъкнеш. — Пое си дъх на пресекулки. — Арестувам те за убийството на Кристофър Лок.

Тя се позабави с реакцията — присвитите очи, наклонената встрани глава, изумлението.

— Как можеш… Това е нелепо…

— Не, Лорета. Това е истината.

— Да не си го сънувал снощи? Ейб, ти си се побъркал. На твое място не бих…

Той поклати глава.

— Не е седял обърнат към задното стъкло. Гледал е напред, като тебе, без нищо да подозира.

— Ти си превъртял!

Не й обърна внимание.

— Вярно, били сте близо до бунта в лагера, дори сте отивали натам в колата. Но така и не сте стигнали, нали?

— Разбира се, че стигнахме. Как ти хрумна изобщо?…

— Ами защото работя с факти. Мина време, докато парчетата ми се съберат в главата. Нямаше никакви признаци, че около колата е вилняла тълпа, че са я ритали отзад, че са мятали камъни. Огледах отвсякъде. Взирах се внимателно.

— Значи нещо си пропуснал.

— Не съм. Още при огледа започнах да се чудя. Липсващото ми подсказа какво означаваше всичко.

— И какво е то?

— Каквото си извършила — спряла си на две-три пресечки от тълпата и си гръмнала Лок зад ухото. И никой не е чул този изстрел.

— Не съм. Нищо подобно нямаше…

Гласът на Глицки остана безизразен.

— Но освен другото, този изстрел не е набил парченца от стъклото в раната и около нея, а и барутните изгаряния бяха прекалено силни. Но ти едва ли си се досетила за тези подробности. Скучна полицейска работа, обичайните занимания на криминалистите. Не е интересно.

Тя скръсти ръце, косата й се разлюля.

— А после какво съм направила?

— Вкарала си колата в тъмна уличка без изход — там лампите не светят, — излязла си и пак си стреляла, през предното дясно стъкло, за да изглежда, че са се прицелили в тебе. След това, най-вероятно си използвала дръжката на пистолета, за да пробиеш по-широка дупка в стъклото.

— Вероятно, значи. Само вероятно? Нима не си абсолютно сигурен?

— Не знам точно с какво си разбила стъклото, но мисля, че ще установим това. Само че така си допуснала поредната грешка.

Изчака. Тя не каза нищо, очите й се взираха неотстъпчиво. Тогава продължи:

— В нечупливото стъкло е имало, само една дупчица от куршум, а това те е притеснило. Очаквала си стъклото да се пръсне с минаването на куршума, но само се появили малко пукнатини около дупката. Значи е трябвало да пробиеш по-голяма, като от минаването на два куршума. Но в действителност, дори два куршума от калибър 25 няма да оставят дупка колкото юмрук в нечупливо стъкло. Вероятно и четири не биха стигнали.

Лицето й оставаше безизразно, но тя се отпусна на скамейката покрай стената на преддверието.

— Това е занимателно, макар и по един налудничав, отвратителен начин.

— Правилно. Сега следващото, истинският бисер, ако искаш да го чуеш…

— Моля те…

Злобата в гласа й го спря за миг. Донякъде му олекна, за да изтрие от съзнанието си и остатъците от съчувствие. Усети как белегът по устните му се изпъна.

— Точно тази сутрин всичко си дойде на мястото. Преди това вече знаех нужните факти, само още не ми бяха съобщили, че никой от хората в околните блокове не е чул два изстрела. Просто не исках да осъзная истината. Заех се да наглася седалката в служебния „плимут“. Същия като онзи, в който си била с Лок.

Пак нищо. Никаква реакция.

— Помниш ли онази вечер, как брояхме „едно, две, три“, за да избутаме напред шофьорската седалка, иначе не можеше да караш? Помниш ли? А днес сутринта си седях на същата седалка и ми светна в ума какво не беше наред с дупката от куршум във вратата на твоята кола, откъм страната на шофьора. Искаш ли да ти кажа какво?

Мълчание.

— Куршумът е трябвало първо да мине през тебе.

— Какви ги дрънкаш?

— Дрънкам за това, че няма как да стигнеш педалите, без седалката да е изтеглена напред. И щом седалката задължително е била преместена, траекторията на куршума от дупката в стъклото отдясно, до дупката в лявата врата, е щяла да премине през тебе. Лорета, нямало е как куршумът да не се забие в тялото ти. — Пак почака. — Значи ти не си била на седалката. Била си отвън, до колата и си стреляла по стъклото — единственият изстрел, чут от някого. Изстрелът, от който уж едва не си пострадала.

— Грешиш. Опитвах да се измъкна оттам. Бяха улучили Крис. А седалката сигурно се е плъзнала назад от ускорението.

Той седна в другия край на преддверието. Не искаше да я прекърши. Не и преди да я накара да поправи някои от злините, които причини на себе си, на Илейн, на Кевин Ший. Само тя можеше да успее. Първо му беше нужна за това, после щяха да се занимават с останалото.

Почти прошепна:

— Ти си го убила, Лорета. Била си принудена.

Тя не се предаваше.

— Защо съм била принудена да убия Крис Лок?

Не му бяха толкова ясни подробностите, отговорът беше и съвсем прост, и твърде сложен.

— Той е изнудвал тебе, ти си изнудвала него.

— С какво?

— Какво ще кажеш за парите, които си препрала чрез „Пасифик Муун“?

Съзнанието, че той накрая е научил, я потресе. Но тя почти успя да се прикрие, издадоха я само изопнатите устни.

— Ейб, вече ти обясних. Беше съвсем законно.

— Не е било — натърти Глицки. — Крис Лок е бил водещ прокурор по делото, но после двамата сте се запознали и сте се забъркали един с друг, нали?

— Нищо подобно.

— От името на прокуратурата той е оттеглил обвиненията, защото нямало никакви уличаващи обстоятелства, а пък ти си запазила парите…

— Не е вярно! Това е…

Тя се накани да скочи, но той сграбчи китката й и я задържа. Лорета отново се отпусна на седалката.

— Обаче си го убила не заради историята с парите. Да, понякога си се изнервяла, че той знае, но документите са били унищожени, всичко е изглеждало чисто. И сте имали еднакви възможности да се изнудвате. Все някак си могла да го преживееш.

Тя се вторачи в него, но нямаше намерение да му помага с нито дума.

— Зарязал те е и се е хванал с Илейн. И вече бил напълно извън твоя контрол в най-скъпото за тебе. Щял е набързо да употреби и изостави твоята дъщеря, твоето дете. Ти си се справила, но дъщеря ти е нямало да преживее същото. Животът е трябвало да бъде по-добър към нея. Решила си да я опазиш, защото си знаела какво ще й причини Крис Лок. Същото, което е сторил с тебе.

— Би ли се изразил по-точно?

— Щял е да я използва и да я захвърли, стане ли… неудобна.

— Не съм била с него от години. И не бих… Ейб, една дума от тези глупости не можеш да докажеш. Нито съм убила Крис, нито съм прала пари. За Бога, Ейб, ти просто си…

Той стана и отиде да надникне през прозореца до вратата, като съзнателно й обърна гръб. Лорета твърде много протестираше, вече започваше да се изпуска. Бе виждал същото стотици пъти, разбираше състоянието й и знаеше как да си свърши работата. При неимоверните си усилия да покаже невъзмутимост, тя се пречупваше. Всъщност, вече рухна. Почти не се съмняваше какво ще види, щом се обърне.

Преброи до петнайсет и дори без да я погледне, каза:

— Доказателството е в ръката ти, Лорета. В гръб ли ще ме застреляш? И какво ще обясниш? Че си ме помислила за крадец? Или че съм искал да те изнасиля?

Чак сега се завъртя с лице към нея.

Лорета стоеше до стената, стиснала портмонето си в едната ръка, с другата насочила малкия револвер към него. Да, позна. Тя се бе прекършила окончателно.

— Свърши, Лорета. Край.

Тя бавно отпусна оръжието надолу. Сякаш се наблюдаваше отстрани. Виждаше една непозната, която я предаваше, изричаше невероятното:

— Трябваше да го убия. Трябваше да убия Крис. Щеше да унищожи дъщеря ми… вече успяваше…

Глицки кимна.

— Лорета, ще взема този пистолет.

— Няма да ти го дам.

— Все едно. Не ми е нужен.

Тя видимо се овладя. Корава жена.

— Без пистолета, нямаш никакво сигурно доказателство. Значи няма и дело. — Застана по-близо до него, сниши глас, лицето й излъчваше самоувереност. — Ейб, няма защо да стигаме до крайности. Мога да изхвърля оръжието, да се отърва от него…

Той бръкна в джоба си, извади джобния касетофон, с който никога не се разделяше, изключи го, върна назад лентата в касетата и пусна последните няколко изречения — самопризнанието на Лорета. Натисна бутончето „стоп“ и протегна ръка.

— Пистолета.

Тя опита за последен път.

— Ейб, Алън Рестън няма да ми предяви обвинение. Дори не можеш да го накараш да поиска от съдия заповед за моя арест.

— Вероятно е така. Но при убийство съм в правото си да те задържа под стража и без заповед. Ще те регистрирам в окръжния затвор, а там ще е пълно с репортери. Ще ме попитат защо правя това и аз ще им разкажа. Тогава Алън Рестън ще бъде принуден или да ти предяви обвинение, или да обясни защо не иска. А няма как да обясни. — Глицки направи крачка към нея, без да отдръпне ръката си. — Сега или стреляй, или ми дай пистолета.

Мигът се проточи, но накрая тя обърна оръжието с дръжката към Глицки й му го даде. Докато той прибираше пистолета в джоба, Лорета го попита:

— Ейб, какво искаш, все пак?

— Каквото исках през цялото време. Да арестувам заподозрения. Искам истинска защита за Кевин Ший.

— А аз какво ще получа?

— Всичко е сделка, Лорета, нали? — Тя чакаше. — Нима мислиш, че ще позволя да ти се размине предумишлено убийство?

— Не ти знам намеренията, Ейб. — Гледаше го в очите. — Само ти казвам аз от какво имам нужда. Ти ще решиш.

Прозвуча звънецът на входа, някой почука на вратата. И още веднъж.

— Госпожо сенатор?

Беше шофьорът на лимузината.

— Ейб, споразумяхме ли се?

Пак тропот по вратата.

— Госпожо, вече закъсняхме малко.

— Ейб, искам да ми обещаеш.

Въпреки временното отстраняване, Глицки все още беше началник на отдел „Убийства“. И ченге от главата до петите. Предполагаше, че тя ще си послужи с някоя дяволска хитрина, но все пак му оставаше малко време, преди да се договорят. И това изкушение — защо да стига докрай…

Обля го потна горещина, пригади му се.

— По-късно ще поговорим възможна ли е сделка, но нищо не ти гарантирам. Искам да ти е кристално ясно. Или веднага идваш с мен при Кевин Ший, или те отвеждам в Съдебната палата. А стане ли това, вече нищо не зависи и от двама ни. Ще те обвинят в убийство и няма връщане назад. Или… — заби показалец в нея, — … или ще отидем при павилиона „Кийзър“, където ще можеш да направиш и малко добро. Ти решаваш, Лорета. Хайде.

Хитрината й не успя. Тя се поколеба, пое си дъх и тръгна към вратата.

— Ще кажа на този човек, че ти ще ме закараш.

Глицки отиде до телефона, за да се обади на Уес Фаръл.