Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ейб Глицки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Certain Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2013 г.)

Издание:

Джон Лескроарт. Неизбежно правосъдие

Американска, първо издание

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Вихра Манова

Художник: Росица Крамен

Формат: 84 х 108/32

Печатни коли: 32

Издателство Весела Люцканова, 1996 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

48.

Лорета Уейджър седеше в малкия си временен кабинет в Градската палата. На бюрото й бе разпъната карта на града. След като проследи с пръсти каквото търсеше, тя се облегна удобно, скръсти ръце на гърдите си и за миг си позволи да потъне в самодоволство. Гордееше се, че постигна толкова много за толкова кратко време.

И за да приключи всичко успешно, оставаше само да арестуват Кевин Ший, а Ейб Глицки я увери, че това може да се случи всеки момент. Вероятно вече бе станало, дори без участието на Ейб.

Очите й отново се насочиха към картата, тя плъзна длан по гладката хартия. Какъв прекрасен град! Дори и в най-гнусните си части…

Военноморската база „Хънтърс Пойнт“ заемаше територия почти наполовина от „Президио“. Обаче, за разлика от „Президио“, базата представляваше плоска земя, брулена от ветровете, почти без нито едно дърво. И почвата бе отровена от токсични отпадъци. Откритите пространства бяха мъртви или занемарени, буренясали. Пустите здания бавно се рушаха. Територията граничеше с най-западналото гето в Сан Франциско, най-страшния участък от района „Бей Вю“, който Джеръм Рийз наричаше свой дом. Никой, никога нямаше да заснеме филм за военноморската база „Хънтърс Пойнт“, какъвто направиха за „Президио“.

Лорета Уейджър добре познаваше това място. Недостатъците му не я тревожеха. Основно правило в политиката е да превърнеш отрицателните неща в свои предимства. Такъв е животът.

Например, уреждането на Алън Рестън. Той беше син на най-щедрия дарител за предизборните й кампании — Тайрън Рестън с прякор „Херцога“, който преди много години бе започнал да произвежда най-добрия в света (според Лорета) сос за печено месо. А неговият син Алън дори пряко се включи в предизборната борба на нейна страна, доказа, че може да се превърне в играч от висша класа. После тя на свой ред го подкрепи в надпреварата за поста заместник-главен прокурор на щата. И ето, по стечение на обстоятелствата, длъжността на Крис Лок се освободи… Тя имаше нужда да постави в това кресло един консервативно настроен афроамериканец, при това ползващ се с достатъчно влияние сред умерените бели избиратели в Сан Франциско. Алън подхождаше идеално.

Но имаше и недостатък — като агресивен прокурор по криминалните дела не беше особено популярен сред членовете на движението „Африканска нация“. Без никакви колебания пъхаше хора зад решетките, независимо от цвета на кожата им. Филип Мохандас отначало не искаше и да чуе за него, а Лорета вече бе превърнала Мохандас в гласа на избухналия гняв, в който се вслушваше и кметът Конрад Ейкън.

Но Лорета желаеше Рестън да стане районен прокурор и трябваше да убеди Мохандас да пробута идеята на Ейкън. В края на краищата, внушаваше на Филип, не е чак толкова лошо. Рестън е афроамериканец като Лок. И когато предлага кандидатурата му, Мохандас ще има възможност и да спомене за Драйсдейл, да покаже отношението си към него.

Но имаше нужда от по-убедителни доводи. Мохандас заяви, че „нямало да се откаже от принципите си“, поне не и в този случай. И я подсети за старата шега — „Вече разбрахме в какво си убеден. Сега кажи колко ще ни струва това.“

Ами ако успее да му предложи контрол върху грамадното парче потенциално скъпоценна недвижимост, каквото представляваше базата „Хънтърс Пойнт“? Разположено точно на брега на залива, с някои от най-прекрасните гледки в целия град, в сърцето на афроамериканската културна среда, това място беше необработен диамант, очакващо човека с прозорливи планове, водача, способен да открои блясъка му.

А Лорета беше член и на комисията, занимаваща се с проблемите на отровените територии, и на комитета, разпореждащ се със съоръженията, от които армията се отказваше. Знаеше твърде добре, че за федералното правителство тази бивша база представляваше многомилионно, тежко главоболие. Оценките само за почистването на токсичните замърсители (ако изобщо беше възможно да се извърши това, в което мнозина се съмняваха) стигаха до сумата трийсет милиона. Приключеше ли това гигантско начинание, ако мястото бъдеше превърнато в национален парк — като „Президио“ — преустройството и подобренията, преди да стане достъпен за обществеността, щяха да глътнат още петдесет и пет до сто и петдесет милиона. Като се прибавеше и поддръжката на парка (дванайсетина хиляди долара всеки ден), дори най-снизходителният наблюдател виждаше в базата само един огромен проблем.

Но имаше и други съображения. Първо, тя беше убедена, че ще намери изход. От месеци умуваше над различни варианти и вече й се мяркаше как би изглеждал окончателният план. Точно защото районът беше такава ужасна тегоба за федералното правителство, то с радост би се отървало просто така от „Хънтърс Пойнт“, за да си умие ръцете и да каже „сбогом“ на проблема. Естествено, бюрократичните процедури не позволяваха това да се случи при обичайния ход на събитията.

И точно тук се криеше същността на последните дни — събитията рязко измениха насоката си. Натрапваше се необходимостта да направят нещо символично, да действат решително, да се отърсят от всички чиновнически измишльотини, за да внушат недвусмислено — всички сме в една лодка, и на щатско, и на държавно равнище, затова трябваше да проявят добра воля, а не само да приказват.

И така, тази сутрин Лорета бе пробутала сбита версия на своето предложение на двама свои колеги от Сената, както и на шефа на президентската канцелария. Всеки незабавно оцени идеята като блестяща, дори пророческа — да се създаде изпълнителен комитет, който да предаде „Хънтърс Пойнт“ на попечител, поел задължението да превърне бившата база в средище за социално онеправданите деца. И чудесна възможност за президента да покаже своята отзивчивост към тежкото положение на децата и младежите от бедните квартали на града — да им предостави място, където да се събират, да играят, да учат. (И да се отърве от административен кошмар, струващ поне двеста милиона долара.) Разбира се, близки до президента източници щяха да подшушнат на медиите, че сенаторката Уейджър е автор на великолепната идея.

И кой беше по-подходящ за попечител от Филип Мохандас, отдадения на делото си водач, който дори насред тази криза проявяваше склонност да приеме разумните предложения за компромис? Никой не подлагаше на съмнение предаността на Мохандас към хората, които се бе наел да защитава, а и неговата организация бе налице, готова да се заеме с осъществяването на проекта. А умерената сенаторка Уейджър щеше да гарантира неговата добронамереност.

Накрая обясни на Филип, че можеше да се надява и на федерални помощи (дори ако забравеха за момент задължителните субсидии от щатското правителство в Сакраменто и градската управа) в размер на около дванайсет милиона долара годишно. Всеки месец по милион. Освободени от данъци. Почти изцяло в налични средства.

Както винаги става с наличните, невъзможно е да водиш изчерпателно счетоводство. А и никой не очаква това.

Така че Филип Мохандас отиде при Конрад Ейкън и направи Алън Рестън новия районен прокурор на град Сан Франциско.

Смъртта на Крис Лок, Алън Рестън, Филип Мохандас, „Хънтърс Пойнт“ — всички потенциални неприятности се превръщаха в предимства. Благодарение на сенатор Лорета Уейджър.

 

 

— Нека аз да карам. Изглеждаш изтощен.

Глицки се подвоуми за миг, сви рамене и даде ключовете на Лорета.

— Няма да споря.

— Освен това аз ще платя вечерята.

— Аз не…

— Никакви възражения. Сенаторите не понасят препирни с по-нисшестоящите простосмъртни, а това се отнася за всички, с изключение на президента, който също не понася препирните.

Глицки несъмнено й се радваше. Усмихнат, заобиколи плимута и отвори дясната врата.

— Ами вицепрезидента?

Тя го изгледа пренебрежително.

— Той е най-обикновен сенатор, комуто отгоре на всичко се налага твърде рядко да гласува. Определено влиза в категорията на простосмъртните.

— Губернаторът? — подсказа той.

— На кой щат? — мигновено попита тя, докато се настаняваше зад волана и освобождаваше ключалката отдясно, за да влезе Глицки.

Той седна до нея.

— Калифорния.

Лорета помисли около минута, посегна под седалката и се помъчи да я издърпа напред. Не помръдна. Не й стигаха сили.

— Помогни ми малко. Раз, два, три!

Двамата преместиха седалката, за да достигат краката на Лорета педалите.

— Калифорния… понасям.

— Понасяш? Какво точно понасяш?

— Лейтенант, а какво обсъждахме току-що? Дали понасям възражения, нали? Бих казала, че губернаторът на щата Калифорния също се числи към хората, които не търпят препирни с нисшестоящите простосмъртни.

Той се ухили и белегът се изопна по устните му.

— Добре де, а какво ще кажеш за губернатора на Делауеър?

— Не понасям.

— Луизиана?

— Не понасям.

— Хъм. Значи лейтенантите от полицията…

Лорета завъртя ключа, двигателят веднага заработи. Потупа Глицки по крака и премина на жаргона, който използваше с дъщеря си… и почти никой друг.

— Сладурче, в целия свят сме само сто сенатори на Щатите. Да знаеш случайно колко сте лейтенантите от полицията?

Глицки се разсмя гръмогласно, което се случваше не по-често от лунните затъмнения.

— Ясно, от простосмъртните сме, а? Всички лейтенанти ли?

Тя го опари с поглед, същинска Упи Голдбърг.

— Ти ми кажи, съкровище. Не си измислям. Числата не лъжат.

— Значи не понасяш препирни с мен.

— На теория — абсолютно. Но лично за теб, Ейб Глицки, сигурно се намира някоя вратичка…

— Кое ми прощаваш — че съм нисшестоящ или простосмъртен?

Ръката й пак се плъзна по бедрото му.

— Една част от теб изобщо не е от нисшестоящите…

Включиха се в движението по Полк Стрийт, майтапеха се, подхвърляха си закачки.

 

 

На площад „Вашингтон“ нямаше палаткови лагери. Размириците още не бяха стигнали до самото сърце на Сан Франциско, плътният и почти навсякъде елегантен отрязък от торта, вклинен между Маркет Стрийт на изток и юг и Ван Нес Авеню на запад, трийсет и пет пресечки от север на юг и седемнайсет от изток на запад. Същинският център.

Глицки седеше с Лорета до ъглова масичка в дъното на „Ла Пантера“. Малко по-нагоре по улицата беше много по-изисканият „Фиор д’Италия“, а отсреща — „Мууз“, сборният пункт на любителите на изтънчените кулинарни удоволствия, пълен дори в тези тревожни дни. Но хората, желаещи да останат незабелязани, предпочитаха „Ла Пантера“, което беше удобно и за двамата. Искаха да не ги безпокоят.

— Безсмъртната клюка — промълви тя. Побутна с вилица равиолите в чинията си, отпи малко „Севън Ъп“ и въздъхна. — „Пасифик Муун“. Понякога ми се ще никога да не бях чувала това име.

— Лорета, само ти предадох каквото ми казаха. Един от моите инспектори се опита да ме предпази, нищо повече.

Тя като че не го чу.

— Вече са станали три милиона? Докато навърша шейсет години, сигурно ще ги надуят до десет милиона.

— Три милиона бил годишният приход…

— Знам, знам. — Тя вдигна ръка. — Моля те, почакай, искам да ти обясня.

Той кимна и млъкна.

— След… след катастрофата… знаеш за самолета, нали? Предполагах, че си чул, но… е, аз и Дейн още преди това имахме някои затруднения. Те станаха причина за решението ми пак да се заема с работа, да се впусна в политиката, да имам нещо свое, в случай, че с Дейн стигнем до раздяла, което по онова време ми изглеждаше почти неизбежно.

— Имаш ли нещо против да те попитам защо?

Тя дълго се колебаеше.

— Дейн беше от мъжете, с които е страхотно да си заедно, докато всичко върви гладко, когато има пари и поне наглед дърпа юздите. Напълно зависеше от самочувствието си.

— Схванах.

— Но инвестициите му започнаха да се провалят. Понесе два-три жестоки удара в пазара на ценни книжа, опита да компенсира с недвижимост в града и сбърка. Наближаваше падежът на доста заеми и според мен той се поддаде на паниката. Тоест, вече бе почти на шейсет. Не беше така самоуверен. Внушавах му, че не е чак толкова важно, ще ни остане предостатъчно, за да живеем добре. За мен беше важно как се отнасяше с Илейн, дали ме обичаше, всичко лично. Но за него имаше значение единствено дали той ни осигурява благополучието, все същото мъжко перчене. После се обърка толкова… ами вече не можехме… да се погаждаме и в леглото. Естествено, стана още по-зле.

Тя прекъсна, за да отпие от чашата.

— А след Колумбия?…

— След Колумбия, когато се върнах… не знам какво се промени. Може би това сътресение го събуди. Не беше чак толкова стар. Не искаше да загуби и мен, и Илейн. Не би позволил да се случи. Прибрах се вкъщи от болницата, а хората вече дърдореха, че съм щяла да се кандидатирам за мястото на Тео Хекстрьом в Конгреса и изведнъж се оказа, че имаме към какво да се стремим. Той си възвърна увереността, започна няколко рисковани начинания, сред тях и „Пасифик Муун“.

— И тази дупка снесе три милиона долара?

Тя се засмя.

— Ейбрахам, моля те. Първо, не бяха три милиона. Колкото и да бяха приходите наистина, инвеститорите си ги поделиха. Второ, това беше само стартовата линия за следващия риск на Дейн. Винаги си е бил такъв. Хванеше ли се здраво, можеше всичко да направи. Убеди останалите си съдружници да вложат печалбите от ресторанта за първоначална вноска на пустееща земя южно от „Маркет“, за която Дейн беше чул… е, сега по-голямата част от нея е центърът „Москоун“, многомилионната фукня на Сан Франциско за конгреси и всякакви други сборища. И както потръгна, направиха всичко на всичко три или четири вноски, преди градът да откупи обратно земята от тях. Беше чудесно попадение, каквото небето ти пуска веднъж в живота. После Дейн се оттегли от ресторантския бизнес, изтегли своя дял и го прехвърли в строителството, което и без това си му беше първата любов. Имаше нужда от „Пасифик Муун“, само за да привлече парите на останалите инвеститори, да има с какво да се вкопчи в земята.

Глицки скръсти ръце и се наведе към нея.

— Това няма ли го някъде в общинския архив? Защо още пълзят сплетни?

В гласа й се промъкна примирението.

— Ейб, винаги съм си мислила, че хората така и не разбраха какво направи Дейн. А когато хората не разбират отговора, който им даваш, съчиняват си свой. А и аз съм пред очите на всички. Слуховете не биха оцелели и ден-два, ако си бях останала домакиня, повярвай ми. Но сега винаги ще се намери човек, който да извлече полза, ако разпространява неприятни измислици за мен. — Облегна се на масата и заговори по-тихо. — Ейбрахам, слушай внимателно. Дейн положи немалко усилия да опази книжата си… по-недостъпни за любопитни. Инвеститорите основаха холдингова фирма, която купи земята, после върна печалбите през ресторанта и затова годишният приход изведнъж скочи. Не споменавам имена. Но можеш да ги откриеш, както други вече направиха, стига да знаеш къде да потърсиш. Например, при финансовия надзор.

— Но той защо не е обявил?…

— Защо всички са останали анонимни? Защо тази потайност? — Тя се отпусна на стола. — Защото Дейн вярваше, че информацията означава власт и не е разумно да казваш някому нещо излишно. И предполагаше, вероятно съвсем основателно, че гласоподавателите ще се настроят зле, ако научат, че и аз съм спечелила пари от града с малко предприемчивост. Така си беше. Не сме направили… Дейн не е направил нищо лошо, но в моя бизнес, в политиката, най-важно е да спазваш приличието. — Още не беше спокойна. Протегна му ръка над масата. — Това е. Доволен ли си? Можем ли още да бъдем… ами, каквито сме? Щом си полицай?

— Нямаше нужда да ми разказваш всичко, но ми е по-добре, като го чух.

Ръцете им се срещнаха.

— Не исках да се съмняваш в мен, Ейб.

— Никога.

Вдигна ръката й и я притисна към устните си.

 

 

Макар да знаеше, че за нищо на света не би направила това, блазнеше я желанието да тресне истината пред Ейб, пред всички. През целия си живот бе слушала нравоучения от лицемери (не че смяташе и Ейб за такъв) и с огромно удоволствие би избълвала всичко, докрай, поне да им набие в главите какво е нужно понякога, за да стигне човек до успеха, ако е тръгнал от под нулата, като нея.

Винаги искрено се стремеше да прави добро, да помогне на своите хора да си стъпят по-здраво на краката, да превърне страната си в нещо по-съвършено. Никакъв цинизъм — наистина искаше това. И често си казваше, че в кариерата си бе изминала дълъг път, приближил я към осъществяването на амбициите й.

Не заради самолюбието и чувството за превъзходство… или поне не само заради тях. И не допускаше дори мисълта Илейн да изтърпи същото, което тя бе понесла в детството си, още повече в младостта си. Слава Богу, поне досега я бе опазила, освен от Крис Лок. Властта, общественото положение наистина служеха като предпазна стена срещу най-лошото в живота. Стремежът й да закриля се простираше не само върху Илейн — започна издигането си в политиката като представител на обезправените, на смазаните, а по онова време такава позиция бе достатъчна, за да спечели гласове. Залагаше на сигурно.

Но сега беше друго, тя също трябваше да се промени, ако искаше да остане във властта, за да прави добро. Не си позволяваше съмнения, че е отстъпила от принципите си, просто бе принудена да се приспособява, за да ги съхрани. Нали никому не би могла да помогне, ако преди всичко не я изберат? Старото като света оправдание на всеки политик, но беше вярно. Е, мечтата може и да се е поизцапала, но не е изчезнала.

Питаше се какво ли биха направили лицемерите на нейно място? Едно е да се изпъчиш и да твърдиш: „О, щях да предам намерените пари на властите“, а съвсем друго — да прекараш четири дни в онази смрадлива джунгла, да очакваш смъртта и да знаеш, че си докопала половин милион долара в банкноти, които никой не би успял да проследи и засече.

Дори не я измъчваха угризения, че единствена оцеля след катастрофата. Така наречената вина на живия е глупост. Не стана по нейно желание. Кой знае, парите вероятно бяха печалби от търговия с наркотици. Да, принадлежаха на друг, пренесе ги незаконно в Щатите, без да бъдат обложени с данък, но несъмнено й помогнаха да се постарае за своите хора, първо в Палатата на представителите, после и в Сената.

Имаше и друга, по-лична причина да не се притеснява, че задържа парите. За нея бяха рядък подарък от съдбата. Започна живота си като жертва на нищетата, дори нейните добри родители да отричаха гордо, но сляпо това. Бъркаха. Дългогодишните безплодни усилия доказваха грешката им. Борила се бе с тази мъка всеки ден, във всяко положение. По дяволите, заслужаваше случайния късмет, след злощастията, падали се постоянно на семейството й.

Ами добре, накрая й се пъхна в ръцете и тя го прие — без да се оправдава, без да има проблеми със съвестта си. Единствените, които биха се отказали от такава сполука, бяха хората, твърде страхливи, за да поискат нещо повече от живота. Не приличаше на тях. Успя, а междувременно извърши и немалко добри дела.

Никой и нищо не можеше да я убеди в обратното.