Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (75)

73.

Лорета Уейджър стоеше с мегафон в ръка върху стъпалата на фонтанчето, с лице към тълпата.

На Мохандас никак не му хареса (Алиси Тобейн не беше на себе си от яд), но сенаторката надделя с довода, че целта на шествието и без това е била да настояват за задържането на Кевин Ший, нали? Значи Мохандас е постигнал желаното — и целта на шествието. Всички получиха, каквото искаха. И ако не представи Лорета на привържениците си, ако не разсеят някак напрежението, тогава какво? Още един бунт, пак насилие? Кой ще има полза от това?

Дръпна Мохандас на три крачки от групата, колкото да го попита иска ли той да остане в съкратения списък на кандидатите за управлението на центъра „Хънтърс Пойнт“. Или вече не иска? Не изпълни ли молбата й веднага, може да забрави за предложението.

И още нещо — моментът беше подходящ за това, щом присъстваше и шефът на полицейското управление… Мохандас трябва недвусмислено да заяви, че първоначалната награда от сто хиляди долара не е била за мъртвия Кевин Ший, че макар всички да са чули по улиците този слух, в него няма нищо вярно. Парите били за всяко сведение, довело до задържането на Ший под стража.

Толкова.

— Братя и сестри мои — започна тя, приковала погледа си във вдигнатата щора на четвъртия етаж. — Кевин Ший е арестуван.

Мощен рев, изригване на облекчението, гнева и изчерпаното търпение, отекнало от подковообразната сграда зад гърба й, множащо се в непоносим шум, който се понесе нататък, пак се засили и стихна в далечината.

— Братя и сестри — повтори Лорета и най-после звуковият удар отслабна, превърна се в тишина. Тя извиси глас. — Никой не се бореше по-упорито от вашата сенаторка, за да станем свидетели на този миг. И никой не напомняше по-настойчиво за нашето желание от Филип Мохандас. — Пак шумни приветствия. — И този миг настъпи.

Помълча, преди да продължи.

— Но това не е краят за нас. Нито за Кевин Ший.

— Убийте го! — изкрещя някой. — Да линчуваме и него!

И пак в хор — „Убийте Кевин Ший, убийте Кевин Ший!“.

— Не! — Мегафонът даде могъщество на гласа й. — Не!

Постепенно тълпата се укроти.

— Хванахме Кевин Ший. Чуйте ме! Хванахме го. — Слушаха я. — Филип Мохандас е тук. И аз съм тук, с вас. Вашите нужди са и наши нужди. Не го правим за полицията на Сан Франциско, заловила Кевин Ший. Не заради ФБР. А заради самите нас. За всички…

Отново рев. Още се чуваше „убийте го, убийте го“, но имаше и нещо друго, Лорета се вкопчи в шанса.

— Сега ви моля, умолявам ви да ни повярвате. Ще се погрижим справедливостта да възтържествува. — Заговори по-силно, насочи ръка към множеството. — Но няма да извършим правосъдие с още една саморазправа днес.

Колеблив хор от „амин, амин“. Пред нея настъпи тишина и внезапно някой извика:

— А, не, Кевин Ший трябва да умре!

Отекна, настроението се разпространи, но не можа да обхване всички.

Лорета сведе поглед към Мохандас, Ригби, Симз. Нямаше да й помогнат. Предложението беше нейно (така си мислеха) — единственият начин да предотвратят бедата и трябваше да се справи сама.

— Никой — извиси се гласът й, — никой не мрази повече от мен слепия фанатизъм, расовите предразсъдъци, които въплъщава Кевин Ший. — И вече по-тихо: — Но аз ви казвам, че тук всичко свърши. Хванахме го. Филип Мохандас и аз ще си тръгнем оттук с Кевин Ший, за да го отведем в затвора. Той е наш затворник. Обещавам ви, никой от нас няма да намери спокойствие, докато правосъдието не свърши своята работа. Най-тържествено ви давам думата си…

„Дами и господа, сенатор Лорета Уейджър се върна в жилищния блок заедно с Филип Мохандас, а сега те излизат, наобиколили… да, мисля, че виждам ясно — да! Това е Кевин Ший! С белезници на ръцете, от едната му страна е непознат за мен чернокож мъж, вероятно полицейски служител, Филип Мохандас е от другата. Сенатор Лорета Уейджър ги води. Зад Ший върви полицейският началник Ригби. С тях е и една млада жена, сигурно е Мелъни Синклер и още един бял мъж в костюм, за когото още не знаем нищо. Дами и господа, в тълпата настъпи мъртвешко мълчание.

Сега прекосяват двора, край фонтана, откъдето госпожа Уейджър произнесе въздействащата си реч. Изглежда, те… да, до тротоара е спряла патрулна кола на полицията и хората едва не са се струпали върху нея. Според вашия репортер, положението е крайно взривоопасно. Сега доближават кордона от гвардейци. Чувате гневните викове, заплахите към Кевин Ший, но засега тълпата е… Да, гвардейците ги пропуснаха да минат. Вече са сред хората. Нищо не ги отделя от яростта, на която станахме свидетели тук цялата сутрин, особено през последния половин час.

А сега, струпалите се хора наистина правят път на Кевин Ший и останалите. Стигнаха до полицейската кола, задната врата е отворена и сенатор Уейджър… тя вече е вътре. След това и Ший. Накрая Мохандас. Колата потегля, съвсем бавно, с включени сигнални светлини. Множеството й прави място да мине, макар и без да бърза. Изумително! Вярвам, че наистина ще ги пуснат…“