Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (11)

9.

Ший се събуди, когато се обърна и легна върху ръката си. Навън беше още тъмно. По това време обикновено изпитваше последиците от погълнатия алкохол. Усещаше устата си суха. Но за разлика от повечето сутрини, когато нещо тъпо и неспирно блъскаше главата му отвътре, днес лежеше омаломощен от болката.

Ритъмът на парния чук в черепа го караше да не отделя глава от възглавницата. А и ребрата, ръцете, хълбоците… За миг се зачуди доколко сериозно е пострадал. Това не е махмурлук, каза си. Не беше същото. (Много пъти на зазоряване си повтаряше, че не може да е махмурлия, сигурен беше, че не е изпил чак толкова, просто не му достигаше сън.)

Извъртя се настрани и в устата му нахлу жлъч. С пет несигурни крачки едва успя навреме да влезе в банята и се свлече пред тоалетната чиния.

След малко стана и се изпика. Парният чук не му даваше мира. По-добре беше да се върне в леглото, да проспи част от изтезанието. И трябваше да се обади на лекар.

Светлината от лампата в банята едва не го събори като взрив, но искаше да си наплиска лицето, да си измие зъбите. Виждаше се двоен в огледалото, не можеше да си събере очите.

Студена вода по лицето. Махаше засъхналата коричка от побоя. Все още две лица насреща, подути и издрани.

Просна се в леглото и стаята се завъртя.

Дрънченето на телефона до ухото му почти го изхвърли от леглото. Подскочи, стори му се, че ръцете и ребрата му щяха да се изтръгнат от ставите си или каквото там ги крепеше на място.

Вдигна след второто позвъняване.

— Кевин?

Момиче. Мелъни. А, не може да бъде. Нали се чупиха… хайде, признай си, ти я разкара — преди три седмици. Пльосна се по гръб, притиснал слушалката към ухото.

— Колко е часът? — изпъшка.

Пауза. Тя преценяваше фъфленето му. Ший беше сигурен, че това е причината за мълчанието. И сега, ако тя спази традицията, ще последват две минути конско.

Добре де, напи се. Защо й трябва да се карат за това? Пак ли? А, не, сладурче, този път не, цепи ме тиквата. Едва не затвори, но чу гласа й:

— Пет и петнайсет.

Не се учуди, че е толкова рано. През учебната година, докато още си ходеха, тя все нагласяше будилника за пет сутринта, за да стане навреме, да учи, да се подготви за деня. Още една от дреболиите, заради които се разделиха.

— Мелъни…

— За Бога, Кевин, как можа да го направиш?

— Какво съм направил?

Тя му каза.