Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (43)

Четиридесет и трета глава

Една година по-късно

Натали се усмихна на своята немирна дъщеря и помаха с пръст към нея.

— Нали мама ти каза да не правиш това?

Кланси си играеше в пясъчната купчинка, но явно бе проявила предпочитания към пръстта. Когато Натали я заведе да я изкъпе, на устата й все още имаше кал. Сега, когато избърса устните на детето още веднъж, взе я на ръце и я занесе в нейната стая да поспи.

— Обещай ми, че няма повече да ядеш пръст, иначе няма да те пускам да играеш на пясъка.

Долната устна на Кланси увисна.

— Тати яде кал.

— Кланси Уитмор, не е така и ти го знаеш много добре!

Кланси се изкикоти, докато Натали я слагаше на леглото.

— Тихо, сега се успокой и поспи малко, а после ще те заведа да видиш баба и дядо.

— И тати ли ще дойде?

— Не, мама и татко имат работа вкъщи. Освен това баба и дядо искат да прекарат малко време само с теб — Натали се наведе и докосна с устни розовата бузка на Кланси. — Спи здраво и без лудории.

Кланси отново се изкикоти. После грабна мечето си и затвори очи. Натали остана до леглото, докато дишането на дъщеря й стана равномерно.

Когато затвори вратата зад гърба си, тя се отправи към слънчевата кухня в новото жилище, наля си чаша кафе и застана до масата в стаята за закуска. Отпи от горещата течност, след това остави чашата и погледна часовника. Беше очаквала Стоун да се върне преди час. С какво ли се беше захванал сега? Тази мисъл я накара да се усмихне — нещо, което й се бе случвало рядко допреди сватбата им преди шест месеца.

От времена време се пощипваше, за да се увери, че не сънува, че със Стоун наистина са мъж и жена, че Кланси живее с тях и е започнала да нарича Стоун „тати“ още от първия ден. Сали също беше част от домакинството, като прекарваше толкова време с тях, колкото и с майка си и втория си баща.

Натали се чувстваше благодарна и защото животът отново влизаше, в нормалните си релси. Преди това бяха преживели истински ад — смъртта на Даниел. Дори и сега не бе в състояние да мисли или говори за онзи ужасен момент, когато Даниел бе отнел собствения си живот, без да потъне в горчиво-сладки сълзи.

„Каква трагична и безсмислена загуба“ — помисли си тя и прехапа долната си устна, за да й попречи да потрепери. Ужасно й липсваше и знаеше, че няма да престане да тъжи за него до края на живота си. Но за щастие повечето подробности бяха неясни в съзнанието й, защото Стоун я бе сграбчил на секундата, когато бе изпищяла и заровила лице в гърдите му, отказвайки да види последните секунди от живота на Даниел.

След това между нея и Стоун вече нямаше нужда от думи. Той се бе превърнал в нейната сила, беше запазил разсъдъка й в това непоносимо време. Но пък й се налагаше да бъде силна заради Флетчър и Марта, които бяха получили най-страшния удар — загубата на двама синове.

Ралф Шенкъл и партньорът му, Луис Мелтън, бяха осъдени за измама й компанията им беше затворена. Процесът бе още един кошмар, особено след като и Стоун трябваше да даде показания.

През този период Натали още веднъж ходи в съдебна зала, за да даде показания срещу Мак Гейтс за опита му да продаде земя, пълна с токсични отпадъци.

Макар че мъката на Флетчър и Марта никога нямаше да свърши, Натали чувстваше, че ако им позволява да се виждат с Кланси, когато поискат, това ще бъде тяхното спасение.

Този й жест също така заздрави отношенията между тях и отново събра семейството заедно. Все пак имаше да се извърви още много път.

— Боже, ама колко си сериозна!

Когато чу гласа на мъжа си, по тялото й се разля топлина. Тя обърна глава и го видя да се приближава към нея.

— Просто се бях замислила — каза меланхолично Натали.

Той уви ръце около нея и я докосна с нос по шията.

— Ставаш такава всеки път, когато трябва да ходиш във фермата.

— Знам, но не мога да направя нищо. Къса ми се сърцето, като гледам Флетчър и Марта. Все още са толкова съсипани.

— Няма съмнение, беше жестоко. Но сега поне имат Стенли — прибави той, обърна я в ръцете си, приближи устни до едното й ухо и го близна.

— А, Стенли! — усмихна се колебливо Натали — той продължава да бъде голяма работа.

— И при това е и много манипулативен, ако питаш мен.

— Това негово качество идва от Пола.

Стоун се потърка по брадичката.

— Не мога да повярвам, че още са мъж и жена.

— Аз също.

— Предполагам, че е, защото ти отказа земята, която Флетчър ти предложи като настоя, че тя по право принадлежи на Стенли.

— Нямах друг избор, Стоун. През цялото време повтарях на Флетчър и Стенли, че не искам тази земя, но те не ми вярваха.

— Е, сега Стенли го вярва и е на седмото небе.

— Пола се опитва да забременее.

Стоун извърна очи към небето.

— Господи, колко ми е жал за горкото дете!

— Направо си ужасен!

— Само че ти ме харесваш и така, нали?

Очите й потъмняха.

— Точно така, а същото изпитва към теб и дъщеря номер две.

— Между другото къде е Кланси?

— Спи, след като яде пръст.

Стоун отметна глава назад и се разсмя:

— Хо-хо-хо.

— Каза: „и татко яде пръст“.

— Само един господ знае откъде е чула това.

— Нямам представа. Когато двамата сте заедно, не се изненадвам от нищо.

Те се засмяха, след това Натали стана сериозна и попита:

— Е, как мина срещата?

— Ще ми повярваш ли, че Рътджърс ми предложи отново да се върна в полицията?

— Да. Даже и този приятел може да разпознае доброто ченге, когато го види.

Стоун беше обсъждал Рътджърс с нея, преди да отиде в участъка да се срещне с него. Беше я попитал кой е най-добрият начин да се държи с бившия си шеф — да вдига шум или не. Тогава Натали изслуша доводите за и против и накрая каза, че това той трябва да реши сам, че само той може да завърже развързаните краища.

Както и да е, това беше, преди да дойде Марта с един попълнен чек за хиляда долара на името на Рътджърс и подписан от Флетчър.

И двамата се почувстваха слисани, задето Марта, като управляваща имуществото на Даниел, беше дошла с такова съкрушително доказателство. Натали подозираше, че по този начин се опитва малко по малко да слепва изпотрошените парченца на семейството.

След тази случка Стоун взе решение.

— Е, какво стана? — попита Натали след дългото мълчание.

— С няколко думи му казах да върви на майната си.

Ужасена, Натали извика:

— Не, не си го направил!

— Е, не точно със същите думи, но съвсем близо до тях. Рътджърс беше решил все пак да не се пенсионира преждевременно. Каза ми, че възнамерявал да остане и изчака, за да получава пълна пенсия — Стоун помълча и се усмихна. — Точно тогава шляпнах чека на бюрото му и казах: „Пак си помисли.“

Устните на Натали потрепнаха насмешливо.

— Предполагам, че това е станало, след като ти е предложил отново да се върнеш на работа.

— Разбира се.

Тя въздъхна и се намръщи.

— Сигурна съм, че не е очаквал този удар.

— Да не би да искаш да кажеш, че не е трябвало да му отдам заслуженото на тоя задник за това, което ми стори?

— Не, абсолютно не — засмя се Натали. — Просто съжалявам, че не съм била там.

Той се изкикоти.

— Е, можех да го преследвам, докато му отнемат значката. Но вместо това предпочетох да го сплаша здравата и да се задоволя с това.

— И не съжаляваш, нали?

Стоун погледна през прозореца и помълча малко.

— Може би някога ще съжалявам, особено когато видя Флетчър и знам, че двамата с Рътждърс съвсем напразно са отчупили парче от живота ми. Но, от друга страна, Флетчър си го получи двойно.

— Можеш да го повториш — рече Натали.

— А и не смятам, че трябва да се удря паднало куче. Е, може би някои кучета…

Тя се усмихна, но само за момент.

— Какво става с теб и Флетчър? — попита колебливо Стоун. — Знам, че нещата, които е казал зад гърба ти, те разкъсват вътрешно.

— Марта ми обясни, че не е искал да каже точно това.

— Ти вярваш ли й?

— Не съм много сигурна, но точно сега това няма значение. Както и да е, той ми се извини за някои неща, които е казал по мой адрес. Но другите… Е, един ден, когато дойде подходящият момент, ще повдигна този въпрос. Точно сега ми е жал за него. Той е жалък, съсипан човек, който, както ти каза, си е получил тъпкано заслуженото.

— Всички се променяме, това е сигурно. Някога можех да го изпратя на небето за това, което ти е сторил, но… — Стоун млъкна и се усмихна широко.

— Но сега си опитомено котенце — завърши вместо него тя.

— А като говорим за котенца…

— Стоун, ти си просто ужасен! — извика Натали, но не успя да спре топлината, която неочаквано я обзе. — И имаш мръсна уста, но ти си го знаеш.

Той обърна ръката й и целуна дланта й, без да я изпуска от погледа си.

— Искаш да кажеш, че не ти харесва?

— Никога не съм казвала такова нещо.

— Добре. А сега можем да преминем към най-важната работа за деня.

— И каква е тя? — промърмори Натали, все още трепереща отвътре.

— Моята изненада.

— Изненада ли?

— Аха. Под формата на земя. Винаги съм искал да си имам своя собствена ферма, няколко глави добитък, може би дори и градина. Затова говорих с приятеля на един мой приятел, който продава сто акра на великолепна цена — в очите му личеше нетърпение. — Е, какво мислиш?

— Ами предполагам, че след като вече имам собствена агенция за недвижими имоти, мога да се оправя с документацията.

Той се засмя, но след това лицето му отново стана тревожно.

— Наистина ли няма да имаш нищо против да се преместим на село някой ден, когато можем да си позволим да си построим къща?

— Разбира се, че не, глупчо. Моят дом е там, където си ти. А и ми се струва, че ще бъде страшно забавно да си имаме своя къща, която да направим, както си искаме.

Той се наведе и я целуна силно и дълго. После я погледна и каза с натежал глас.

— Когато те видях за пръв път, в душата ми се появи огромна дупка, която си мислех, че никога няма да мога да запълня. После се влюбих и сега дупката е повече от запълнена, дори прелива.

— О, Стоун, обичам те повече, отколкото би могъл да предположиш. И съжалявам за толкова много неща.

— Ш-ш-т. Никога не сме обсъждали онези черни дни и нямам намерение да започваме сега. Бъдещето е наше — по сериозното му лице се разля широка усмивка. — Като говорим за бъдеще, представям си как жигосваш добитъка, работиш земята, през цялото време боса и бременна.

— И как вървя на десет крачки след теб, а?

— Е, след като го споменаваш… — засмя се той.

Натали го ръгна в ребрата.

— Оу!

— Това е само за да ви напомня къде ви е мястото, господин Макол.

— А къде е вашето място, госпожо Макол? — прозвуча неочаквано дрезгаво гласът му.

По тялото й се разля топлина.

— Предпочитам да съм отгоре.

— Знам това — прошепна Стоун и започна да вдига полата й. — А пък практиката, да знаеш, води до съвършенство.

Тя се отдръпна и го погледна.

— Тук? Сега?

— Защо не? — рече той и я премести така, че да може да свали ципа на панталоните си. После прибави, като продължи да вдига полата й: — А сега ти си наред, любов моя.

— О, Стоун! — Натали нададе вик на удоволствие, когато той седна на най-близкия стол и я придърпа върху себе си.

— Господи, пасваш ми като ръкавица.

— Телата ни са създадени едно за друго.

Стоун се раздвижи и погледите им се сключиха.

— Бих могъл да остана така до края на живота си — процеди той през стиснати зъби.

— Аз също.

Стоун разкопча блузата, после сутиена и освободи гърдите й.

— Може би сега ще направим бебе — прошепна той.

Натали притисна главата му до себе си.

— Страшно би ми се искало.

Той я погледна страстно.

— Наистина ли?

— Не мога да се сетя дали имам по-голямо желание от това твоето дете да расте в мен — прошепна Натали.

— Тогава стига сме говорили, а да се заемаме сериозно за работа.

В стаята се възцари дълго и изпълнено с любов мълчание.