Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (40)

Четиридесета глава

— Влизай, Дани.

Натали не се обърна, но усети присъствието му зад гърба си още преди да бе поставил ръце на раменете й.

— Какво ти е? Зле ли си?

Тя го погледна с измъчено лице.

— И да, и не. Трябва да е станало по телепатия, защото тъкмо смятах да проверя дали си си вкъщи.

— Какво има? — попита разтревожено Даниел и я прегърна още по-здраво. — Не съм те виждал да плачеш, откакто…

— Не плача.

— Е, поне си на косъм от това.

Натали беше твърде изморена, за да спори. Тя примигна, стана, отиде до леглото, целуна отново Кланси и направи знак на Даниел да я последва.

Когато излязоха от стаята, той каза:

— Хайде да излезем на верандата. Може и да не ти се вярва, но има ветрец.

— Къде са Марта и Флетчър?

— Отидоха у Стенли на вечеря — той й се усмихна унило. — Пола е сготвила вечеря.

— Пола да готви?

— Аха. Но това е просто поредният опит да се подмажат на стария. И подозирам, че тя се опитва също да събере разпокъсаните останки от брака си.

— Твърде поетичен начин да се каже, но не ми е жал за нито един от двамата.

— На мен също.

— Значи сега сме сами в къщата? — попита Натали.

— Ако не се смята Джоузи, която вече приготви вечерята и се оттегли в апартамента си — Даниел я поведе към френските врати, които водеха навън. Когато се настаниха, я попита: — Искаш ли да ти донеса малко чай с лед?

— Не, благодаря.

— Каква искаш тогава?

— Отговори, Дани, но ти вече знаеш това.

— Жалко, защото няма повече отговори на въпросите, които задаваш.

— Днес ми се случиха две ужасни неща.

— Господи, съжалявам, сестричке.

— Получих още една заплаха по телефона.

Даниел зяпна.

— Да се скъсам, не мога да разбера какво става.

Натали помълча и погледът й се зарея по градината, осеяна с едногодишни растения. Обикновено цветята я караха да се чувства по-добре, но не и сега.

— Продължаваш да твърдиш, заедно с Флетчър, че смъртта на Филип е била нещастен случай и че семейството няма нищо общо с „Тексас Аеро“ и убийството там, и все пак нас двете с Кланси продължават да ни заплашват, защото съм поставила под въпрос това, на което никой не е отговорил — тя погледна остро Даниел. — Има ли смисъл това? Разбира се, че няма, и ще ти кажа защо.

— Слушам те.

— Всички вие грешите за Филип.

Даниел потърка брадичката си.

— Как така?

— Той е бил замесен в „Тексас Аеро“. Имам доказателства за това.

— О, хайде, не може да бъде. Виж…

Тя вдигна ръка.

— Недей, Дани.

— Добре, Нат, нека да бъде твоето. И какво искаш от мен?

— Съвет и помощ. Не само потупване по главата и снизходителни учтивости, а честна до крайност. Помощ да открия с кого всъщност е работил Филип. Когато разбера това, ще разбера и кой се крие зад заплахите.

Даниел направи гримаса.

— Съжалявам, но ми е много трудно да преглътна, че брат ми е бил замесен в тази компания. И все пак не мога да отрека, че може би си поразтърсила някого от „Тексас Аеро“, или може би Макол… — той присви очи към нея.

— Какво Макол? — настоя тя и зачака отговора със страх, тъй като знаеше какво ще последва.

Късният следобед се размърда от нежен ветрец, който погали бузата и раздвижи косата й, но не успя да я охлади нито отвън, нито отвътре.

— Още ли се срещаш с него?

Натали дълго мълча.

— Не.

Даниел вдигна вежди.

— Истината ли ми казваш?

— Да.

— Значи снимките са изиграли ролята си?

— Ролята ли?

Той се изчерви.

— Е, знаеш какво имам предвид. Със сигурност знаеш произхода им. Само мисълта, че това копеле те докосва…

Натали вдигна ръка.

— Недей, Дани. Не казвай нищо повече, може ли?

— Извинявай.

— Просто ми помогни да открия какво става. И ми повярвай, че съм права.

— Как бих могъл да ти помогна? Не съм частен детектив. По дяволите, аз съм просто един учител!

— Зная, но би могъл да поговориш с Флетчър, да му кажеш за Филип. Също можеш да го убедиш, че някой представлява заплаха за Кланси, което ще го пришпори да действа.

— На твое място не бих разчитал на това. Той по-скоро би намерил разумно обяснение на всичко, както направи и преди.

— Все пак му кажи — рече упорито Натали.

— Добре, добре, само не се наежвай към мен.

— Благодаря ти — рече мрачно Натали. — Но трябва да ти кажа, че се чувствам по-отчаяна от всякога.

Даниел взе ръцете й в своите.

— Никога не съм те разочаровал, нали?

— Не.

— Е, и сега няма да го направя. Има ли нещо, което трябва да знам и още не си ми казала?

— Едно нещо.

— Какво е то?

— Веднага се връщам.

— Къде…

Думите му бяха изречени напразно, тъй като Натали се втурна веднага към спалнята си. Минута по-късно слезе с тропот по стълбите и се появи на верандата.

— Натали, държиш се като луда.

Гласът на Даниел звучеше ядосано, но тя не го обвиняваше. Смяташе, че е по-лесно да му покаже, отколкото да му каже. Тя пъхна папката в ръцете му.

Той сведе поглед към нея, после вдигна очи отново към Натали.

— Какво има тук?

— Фактури.

— Фактури ли? — повтори той.

Натали кимна.

— Това е доказателството, което ти казах, че имам. Просто искам да ги прегледаш и да ми кажеш дали виждаш нещо важно, освен подписите на Филип.

— Откъде ги взе?

— От един банков сейф.

— Не разбирам.

— Нито пък аз, но очевидно Филип ги е смятал за важни. Скрил е ключа в една моя стара кутия за бижута. Намерих го съвсем случайно.

— Виждал ли ги е някой друг? — попита Даниел.

— Не, смятах да ги покажа на Стоун вечерта, когато видях снимките.

— Добре, ще ги прегледам, но не разчитай изведнъж да ми дойде някакво чудно прозрение.

Тя се наведе към него, целуна го по бузата и му се усмихна мило.

— Ти си чудесен, защото ме обичаш.

 

 

— Ти беше истинска придобивка за компанията. Впечатлен съм от работата ти.

— Това е много окуражително — отвърна Стоун.

Лари Медоуз направи гримаса.

— Хич не ми изглежда така, като те слушам.

— Какво искаш да кажеш? — попита Стоун, но знаеше. Беше му трудно да става от леглото сутрин, а камо ли да прояви ентусиазъм към каквото и да било. Загубата на Натали отново бе променила живота му. Чувстваше се така, сякаш от тялото му липсва някаква жизненоважна част — като че ли беше изкормен като шибан калкан.

— Заради разследването е, нали? Това ли те яде?

— Да и на двата въпроса — каза Стоун, като пропусна да спомене чувствата си към Натали.

— Хей, човече, какво ти става? Смятах, че нещата вече се подреждат, че вървиш и пееш!

— И аз си мислех така, само че…

— Само че какво?

— Нещата съвсем бързо отидоха на боклука.

— Ами оная Уитмор? Вписва ли се още в това?

Възелът в стомаха на Стоун се сгърчи още повече.

— Не.

— Добре де, защо тогава не искаш да говориш за нея?

Стоун не каза нищо.

— Е, аз съм ти винаги подръка, ако искаш да мяташ стрелички към някого.

Стоун се насили да се усмихне.

— В такъв случай…

— Образно казано, скапаняко.

Този път усмивката на Стоун беше истинска, само дето не продължи дълго.

— Чувствал ли си се някога така, сякаш си съвсем близо до нещо, но то ти се изплъзва? — попита яростно той. — Ето така се чувствам сега. Нещо ми липсва, по дяволите, но не мога да схвана какво.

— Ами Рътджърс?

— Все още ми е като трън в задника, защото заради него ме изритаха от полицията. Но колкото до ролята му във всичко останало в този случай, не смятам, че е ключова.

— Звучи така, сякаш си преследваш опашката.

— Накратко това е, дявол да го вземе.

Лари подръпна едното си ухо.

— Не знам дали това ще ти донесе някаква утеха, но улучи точно в целта с бижутера.

— А, значи кучият му син сам е инсценирал кражбата?

— Аха, докладът ти удари право в десетката.

Стоун повдигна вежди.

— Не сте…

— Не бе, не сме казали на Рътджърс как сме узнали, но го притиснахме, докато зачурулика като канарче на котешки концерт. Така че ти казвам, само за да знаеш — ако нещата не се развият така, както ти се иска, можеш да разчиташ на редовна работа тук, и то дяволски добра, ако и когато я искаш.

— Благодаря, Лари. Ще имам едно наум, но първо трябва да довърша работата, дето съм започнал.

Лари стана и се отправи към вратата.

— Всичко, което мога да кажа, е, че ми е жал за горкото копеле, дето е виновно. Винаги съм казвал, че не ми се иска да те срещна в някоя тъмна уличка, и не съм променил мнението си.

— Благодаря, смотаняко.

— Пак заповядай — засмя се Лари и затвори вратата след себе си.

Стоун се изправи, мина от предната страна на бюрото си, облегна се на нея и се замисли колко лесен изглеждаше животът на Лари. На моменти дори му завиждаше.

Искаше му се да може да се смее със същата свобода. Но всъщност смехът никога не му бе идвал лесно. В работата му на ченге в отдел „Убийства“ не бе имало кой знае колко неща, на които да се смее. Само когато Натали дойде в живота му, нещо се бе променило. Но сега отново се беше отправил към ада.

— Майка му стара! — измърмори Стоун и в този момент телефонът иззвъня.

Не се развълнува. Знаеше, че няма да е Натали. Всичко между тях беше свършило и колкото по-рано свикнеше с това, толкова по-добре за него.

— Макол — каза троснато в слушалката. След малко коленете му омекнаха и той се подпря на бюрото. — Кажи й да се държи. Веднага идвам!

 

 

В момента, в който автоматичната врата се отвори, за да го пропусне в главното фоайе на болницата, стомахът на Стоун се обърна. Беше се надявал никога повече да не му се налага да минава по този път, макар че разумът му казваше друго.

И все пак идването му тук тъй скоро и в такова откачено състояние беше нещо, без което можеше да мине до края на живота си.

Когато влезе в чакалнята на интензивното отделение, бившата му жена, Кони, и съпругът й седяха на канапето с бледи и мрачни лица.

Стоун не си губи времето с учтивости:

— Как е тя?

Кони стана и се обърна към него.

— Не знам. Чакаме доктора. Сега я преглежда.

— Какво, по дяволите, е станало?

— Моля те, Стоун, успокой се, за бога!

— Господи, Кони, как да се успокоя, когато може и да е м… — той отново се задави на тази дума, както след катастрофата.

— Няма да умре — отвърна Кони и го изгледа сърдито.

— Разбира се, че няма — Стоун усети паниката в гласа си, но не се изненада. Първо Натали, после Сали. Той потъваше, а всички продължаваха да изливат вода върху него. — Какво се е случило?

— Изведнъж получи силни спазми в стомаха и започна да повръща така, както никога не си виждал.

Стоун изруга.

— Докторът каза ли какво не е било наред?

— Не, но можеш да го попиташ сам.

Стоун се извърна рязко и видя лекаря да върви към него с уморено лице. Стоун попита, като отново захвърли учтивостите:

— Ще се оправи ли?

Лекарят се усмихна и това сякаш върна малко от кръвта по лицето му.

— Да, след като се погрижихме за това коремно запушване.

— Слава богу! — промърмори Стоун.

Кони увисна на ръката на съпруга си и попита:

— Това последица от катастрофата ли е?

— Да, но успях да се справя без хирургическа намеса. След няколко дни ще се чувства чудесно.

— Можем ли да я видим? — попита Стоун.

— Разбира се — отговори лекарят. — Но да не влизат повече от двама души.

— Вие вървете — рече Стоун, като погледна към Кони. — Аз ще почакам.

 

 

Бъркотията в живота на Натали сега взимаше своята дан. Чувстваше се окаяно. Тъгуваше за смъртта на Филип и двуличието на Стоун, но можеше да обвинява само себе си за второто. От самото начало бе знаела, че си играе с огъня. Затова сега не биваше да се изненадва, задето се е изгорила. Беше отишла в дома му, беше му дала всички възможности да й обясни положението. Вместо това, той я беше изритал от живота си.

И все пак Натали изпитваше отчаяна нужда да доведе това ровене в смъртта на съпруга си докрай. То се бе превърнало в чудовище, задушаващо живота й.

— Мамо.

Тя погледна Кланси, която седеше на пода, заобиколена с играчки, и се усмихна широко.

— Мама е тук, миличка.

Очевидно доволна от звука на майчиния си глас, Кланси вдигна куклата и започна да дърпа косата й. Натали я погледа малко и отново обърна мислите си навътре. Този ден не беше отишла на работа. Чувстваше нужда да си опакова нещата, тъй като жилището й беше почти готово да се премести в него. Натали работи, докато болката в раменете й я принуди да си почине.

Затова реши да извади фактурите и да ги прегледа още веднъж. Беше дала оригиналите на Даниел, но си беше направила копия.

Сега седеше с кръстосани крака в средата на леглото и разчиташе внимателно всяка дума от документите. В тях ставаше дума за действителни продажби на части на различни авиолинии, което само по себе си не беше нищо. Но въпросът, който не стихваше в главата и сърцето й, беше дали Филип е знаел, че това е незаконно и частите са дефектни, или е бил измамен от някой, когото е познавал и на когото е имал доверие.

Десет минути по-късно извика невярващо:

— Господи, боже мой!

Отначало беше прелистила фактурите като колода карти, разочарована, че нищо конкретно не изскочи пред очите й, със сигурност никакви слаби места в подписите. Всеки от седемте представляваше само една дума: Уитмор. Но сега, като ги разгледа по-внимателно, забеляза, че всъщност само четири са подписани от Филип, а другите три — от някой друг.

Разликата беше минимална, но все пак се виждаше.

— О, боже! — каза отново тя, като думите едва ли прозвучаха по-силно от биенето на сърцето й. Познаваше другия подпис така добре, както и този на Филип.

Даниел.

Другите подписи бяха негови. Изводите от това, което беше открила, я вцепениха от ужас. Нима Даниел и Филип бяха замесени в тази незаконна гадост? И ако бе така, дали Даниел беше все още замесен? А ако бе замесен, кой щеше да търпи Филип не само да иска да излезе от това, а и да заплашва, че ще издаде всичко? Пак Даниел.

А фактурите бяха у него.

Със сърце, вече качило се в гърлото й, Натали скочи от леглото, грабна Кланси и я занесе долу при Джоузи.

— Мамо! — извика Кланси, когато Натали се обърна да си отиде.

— Веднага се връщам, миличка. Джоузи ще си поиграе с теб — с тези думи Натали се обърна и хукна нагоре по стълбите.

Трябваше да се махне от къщата. Веднага! Тъкмо посягаше към един празен куфар, когато чу почукване на вратата. Тъй като не искаше да говори с никого, тя не каза нищо, като се молеше човекът отвън да си отиде.

— Хей, Нат, по-добре да си облечена прилично, защото влизам.

Натали замръзна. Вратата се отвори и Даниел прекрачи прага й.