Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (41)

Четиридесет и първа глава

— Господи, Нат, изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Натали чуваше чуруликането на птичките навън и почти си ги представяше как се вият между върховете на дърветата. Но този идиличен образ не успя да промени вътрешния климат. В мъртвата тишина на стаята гърдите й се изпълниха с ярост, която запуши ушите й.

— Натали, за бога, кажи нещо! — рече Даниел и пристъпи крачка към нея.

Тя се сви и щеше да отстъпи назад, ако не беше толкова потресена, че да не може да се помръдне. После облиза пресъхналите си като хартия устни и прошепна:

— Кога… кога се прибра у дома?

— Преди няколко минути. Защо?

Той я погледна озадачено, но иначе нищо у него не се бе променило. Оставаше си все същият стабилен, успокояващ човек. Не! Това беше само илюзия. Дали? Дали и той бе виновен, или също бе измамен от шефовете на „Тексас Аеро“?

Трябваше да вярва във второто, иначе не мислеше, че ще издържи. Вече беше загубила толкова много неща в живота си, че мисълта да загуби единствения човек, когото винаги бе обичала в най-чистия смисъл на думата, бе непоносима.

— Натали, моля те, кажи ми какво те е разстроило толкова сега. Да не си получила още една заплаха по телефона? Ако е така, ще…

Поклащането на главата й спря потока от думи.

— Не, не е това.

— Какво е тогава?

— Даниел, винаги сме били честни един към друг, нали?

Той се намръщи.

— Що за въпрос, по дяволите?

— Говоря сериозно. Отговори ми.

— Добре, винаги сме били честни един към друг — той повдигна едната си вежда и се усмихна. — Е, доволна ли си сега?

— Не.

— Господи, Нат, не мога да те разбера. Тази бъркотия с Филип така е обтегнала нервите ти, че още малко и ще ме захапеш.

— Аз… — Натали не можа да продължи. Нямаше думи, с които да опише объркването в душата си.

Даниел отиде до шезлонга, седна на ръба му и усмивката му стана още по-широка.

— Тук съм и те слушам, както винаги. Нещо друго ли се е случило?

Натали го погледна втренчено, като отчаяно се опитваше да проникне под въпросителното му, но незаплашително държане, и се питаше какво зло — ако изобщо имаше такова — се крие там.

— Нат, ако не ми ка…

— Дани, какъв е твоят пръст в „Тексас Аеро“?

Трябваше да му признае, че дори и да имаше какво да крие, знаеше как да го прикрие. Нито един негов мускул не трепна.

— Искаш да кажеш връзка ли?

Тя кимна.

— Не знам нищо за тези хора или работата им.

Преряза я болка, тъй силна, чак й се стори, че ще припадне.

Но не го направи. Някак си успя да запази лицето си безизразно.

— По дяволите, Нат, знаеш къде са моите интереси.

— Така си мислех, Дани.

— Виж, трябва да си починеш малко, да се откажеш от тази твоя откачена авантюра — той наклони глава на една страна. — Но искам да знам за себе си защо си се напушила така? Да не би онова копеле Макол да те надъхва…

Тя поклати яростно глава.

— Той няма нищо общо.

— Тогава остави тези работи, за бога. Поотпусни се.

— Не мога.

— Нат, дори и моето търпение си има граници. Така че е добре следващото, което имаш да кажеш, да е хубаво.

— Ти ме лъжеш, Даниел.

Той се изсмя и поклати глава.

— Трябва здравата да съм го загазил, за да ме наречеш „Даниел“ с този тон. Досега си го правила само веднъж, когато…

— Престани!

Очите му се сбръчкаха в ъгълчетата.

— Сериозно ли говориш?

— Адски сериозно.

— Добре, тогава те умолявам да ми кажеш за какво съм те излъгал.

— Смяташ, че всичко това е шега, нали?

Той се изправи и едва тогава Натали забеляза, че един нерв подскача на шията му. Никога не го беше виждала да прави така. Очевидно беше намерила пукнатина в бронята му. Не знаеше дали това я кара да изпитва облекчение, или я плаши.

— Не, Нат, не мисля, че това е шега. Просто си мисля, че преживяваш труден момент и имаш нужда от някого за боксова круша — той изпъчи гърди. — Е, хайде, удряй колкото си искаш.

Тя отново пренебрегна опита му да се пошегува.

— Кажи ми защо ме излъга.

— За кое?

— За твоята роля в „Тексас Аеро“.

— Казах ти…

— Недей! — извика тя. — Не смей да го отричаш отново!

— И какво искаш да кажеш в крайна сметка, Натали?

— Фактурите, бъди проклет! Ти винаги си бил „д-р Уитмор“ — твърде учен, за да се занимаваш със семейния бизнес. До този момент ти вярвах. Какво прави твоят подпис върху фактурите на „Тексас Аеро“? — тя метна книжата към него.

Той не ги взе. Вместо това двамата гледаха как листите прошумоляват между тях и се приземяват на килима.

— Да не би това да са копия от онези, които ти ми даде?

— Да.

— Е, не съм имал възможност да ги прегледам — рече небрежно той, — но ще го направя.

Натали се изсмя през сълзите от болка и мъка, които изпълваха очите й.

— Ти наистина си голяма работа, знаеш ли?

— Осъзнаваш ли какво казваш и на кого?

Тя си пое дълбоко дъх и изпъчи рамене. Все пак очите й си останаха потъмнели от мъка.

— Да, и именно това къса сърцето ми.

— Още веднъж те питам, за какво говориш?

— Фактурите, Даниел. Най-накрая разбрах какво има в тях, че Филип да реши, че са толкова важни и да ги скрие в банков сейф.

— Е, не ме дръж в очакване.

Тя го погледна остро.

— Подписът ти е на три от тях.

— Е, и?

Тя отново се изсмя.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Господи, значи ти си измамил Филип, нали?

— На твое място бих внимавал.

— Да внимавам? О, не, повече не. Писна ми да внимавам, когато става дума за теб. Няма да се задоволя с нищо по-малко от истината.

Този път той се изсмя грозно и горчиво.

— Истината, а? Искаш истината… Ами иди да си я получиш от някой друг, защото на мен ми писна от твоите глупости.

Лицето на Натали стана безжизнено.

— Не можеш да се измъкнеш толкова лесно, не и този път.

Долови в очите му признаци на борба, преди да станат заплашителни.

— Недей да се съмняваш, че мога да направя каквото си искам, защото не си ти тази, която поръчва музиката!

— Кой е тогава, Дани? Ти ли поръчваш музиката?

Той пристъпи към нея.

— Сега си дяволски права!

Натали ахна и покри устата си с ръка. Той се изхили.

— О, недей сега да ми се правиш на потресената, отчаяна сестра. Съжалявам, миличка, но това няма да мине. Ти отвори сама тази кутия с червеи и сега ще трябва да търпиш, докато пълзят по теб.

— Как можа, Дани? — гласът й потрепери.

— Какво как съм могъл?

— Да предадеш брат си, да предадеш всички ни.

Той се ухили цинично.

— Филип беше един идиот, който живееше в свой собствен шибан свят на мечтите. И все пак, когато му казах за сделките във фабриката за части и колко ще спечелим, ако се присъедини към нас, алчното копеле го прие с отворени обятия.

— Искаш да кажеш, че е знаел какви гадости правят? — едва процеди ужасяващите думи Натали.

Лицето на Даниел се изкриви грозно и подигравателно:

— Филип ли? Глупости! Когато разбра, не искаше да има нищо общо с това.

— Но е нямало и да си мълчи, нали?

— Точно така. Копелето смяташе да се разприказва. И аз… ние не можехме да позволим това да стане.

Натали отчаяно се мъчеше да овладее ужаса на положението. Ужас, който я беше обзел въпреки предишните й подозрения. Но подозренията и чуването на жестоката истина бяха две коренно различни неща.

— Знам какво си мислиш.

— Нямаш и най-малката идея какво си мисля! — отвърна рязко Натали.

— Виж, ако ме предадеш, това няма да върне Филип.

Натали чувстваше, че ще полудее. Първо Филип, сега и Даниел. Как можеше да не е разбрала? Може би защото не бе искала. Беше преживяла детството и част от пълнолетието си в опити да се изолира от болезнените неща, смятайки, че ако го направи, те ще изчезнат.

— Ако искаш, дори ще те включа в сделката. Господи, страшно е доходно!

— Фле… Флетчър знае ли? — попита със слаб шепот Натали.

— Не, но защо да не запазим това като наша малка тайна? Би убило мама и татко, ако загубят още един син. Освен това никога няма да ти простят, ако се разприказваш за мен.

Натали не вярваше на ушите си. Даниел беше болен и имаше нужда от помощ. Как не го беше видяла досега? Слепота. Не й се беше искало да рови под повърхността. Но, в нейна защита, кой можеше да предположи, че този невинен, нежен Даниел има скрита страна?

— Искаш да кажеш, че просто трябва да забравя за това? — попита тя, за да спечели малко време.

— Ако си умна, ще го направиш.

— А ако не го направя?

— Със сигурност не е необходимо да ти напомням, че не само аз съм замесен — говореше с такъв безгрижен тон, че все едно обсъждаше жегата. Вече беше прекрачил границата на нормалното съзнание и се намираше в лудостта. — Мисли, Натали, мисли!

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Знаеш какво искам да кажа, но за да те накарам да се почувстваш по-добре, ще ти го обясня пак. Ако отидеш при властите, може да изпаднеш в голяма опасност, Кланси също. Хората, с които работя, играят на сигурно.

Кръвта на Натали се вледени. Кланси! Даниел се ухили с празни, мъртви очи.

— Всичко, което трябва да направиш, е да държиш устата си затворена, и нищо няма да се случи на двете ви.

Не смееше да му има доверие за това. Но, от друга страна, как можеше да му няма доверие? Ами невинните хора, които вероятно бяха преживели неизразими мъки поради катастрофите, причинени от използването на нестандартни самолетни части? Можеше ли да живее с кръвта им на съвестта си?

— Е, кое ще бъде, Нат? Ще се договаряме ли?

Макар гласните й струни сякаш да бяха станали тебеширени, тя успя да проговори.

— Разбира се, Даниел — излъга го. — Трябва да запазим името на семейството.

Лицето му се изкриви и сякаш мускулите на цялото му тяло се стегнаха. Като че ли цяла вечност двамата се гледаха един друг и годините преминаваха през главите им като калейдоскоп.

— Няма да те предам, Дани — каза тя с ласкав тон.

— Съжалявам, Нат, но не ти вярвам.

И преди тя да успее да каже нещо, Даниел извади пистолет изпод сакото си и го насочи право към нея.