Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (39)

Тридесет и девета глава

Натали сякаш не можеше да се измъкне от депресията си. Макар и да знаеше, че е постъпила правилно, искайки обяснение от Стоун, не можеше да потисне битката, която бушуваше в нея.

Рядко позволяваше на съзнанието си да се плъзва към интимната страна на отношенията им. Болката беше непоносима. В добавка на това, че беше загубила Стоун, бе нанесла удар на решителността си да разкрие тайната за смъртта на Филип, което я принуждаваше още веднъж да преразгледа мотивите си.

Ами ако тревогата на Филип бе дошла единствено от кампанията и от нищо друго, както семейството вярваше? Трябваше ли да се откаже? Трябваше ли да остави миналото погребано, раните да заздравеят и да продължи с живота си?

Въпроси без отговори.

Устоите на живота й бяха понесли жесток удар, не можеше да пренебрегне това. В крайна сметка се питаше дали си заслужаваше болката.

През седмицата, след като беше излязла от жилището на Стоун, бе зависила предимно от Кланси, работата си и Люси, за да преминат дългите й дни. Но нощите бяха непоносими. През много от тях тя крачеше из стаята си или на балкона, гледаше звездите. Веднъж дори премести Кланси в леглото си.

На сутринта след последната й среща със Стоун Люси бе поискала да знае какво става.

— Боже, боже, дете мое, да не би снощи някой да те е бил под очите?

— Толкова ли зле изглеждам? — отвърна механично Натали, макар да не я беше грижа за външния й вид.

— Още по-лошо.

Натали се усмихна безчувствено.

— Със сигурност знаеш как да накараш човек да се чувства по-добре.

— О, хайде, не исках да прозвучи така. Просто, отдавна не съм те виждала такава, сякаш някой те е изпразнил от съдържание.

Натали се извърна настрани, като си мислеше колко съвършено е определението на Люси.

— Стоун е, нали?

Натали кимна.

— Откъде разбра?

— Само един мъж може да накара жената да се чувства по-долна от патешко лайно.

Този път Натали се засмя.

— Ти си единственият освежител, от който имах нужда. Благодаря ти.

— Също така имам доста здраво рамо.

Натали се изкуши да изтърси всичко, което й тежеше на душата, но не го направи. Някои неща бяха просто твърде лични, за да бъдат споделени. А и преди да разголи душата си, трябваше първо да подреди нещата за себе си. Чувствата и намеренията й все още бяха твърде объркани.

— Знам, Люс, и съм ти задължена. Повярвай ми. Но точно сега…

— Няма да ти се обиждам — рече Люси. — Предполагам, че и разследването не върви добре. Можеш ли да ми кажеш какво става там?

Очите на Натали проблеснаха.

— Зная, че съм… че сме близо, но още нищо не сме открили.

— Говори ли с Даниел?

— Малко.

— Струва ми се, че трябва се разтовариш пред него. Ако някой може да ти помогне и да ти даде съвет, това е той.

— Може би си права.

— Поне ще успее да изтрие това болезнено изражение от лицето ти.

— Ще видим.

— Между другото — смени темата Люси, — исках да обсъдя нещо с теб.

— Звучи ми сериозно.

— Такова е — отвърна Люси, след това млъкна.

— Е?

— Искам да продам фирмата.

Натали примигна изненадано.

— Моля?

— Знаех, че ще се шашнеш. Аз също — на себе си. И все пак размишлявам над това вече месеци и съм взела твърдо решение.

— Но защо? Искам да кажа…

Люси се изправи, отиде до прозореца и за момент остана с гръб към Натали. После изведнъж се обърна.

— Отегчение и безпокойство — тя сви рамене. — Знаеш ли, откакто бракът ми пропадна, не съм искала да имам нищо общо с мъже. Но след интензивното лечение при психолог отново съм готова да заплющя с крила.

Натали се усмихна, стана и я прегърна.

— Слава богу!

— Е, както и да е, имам една приятелка в Колорадо, която иска да отида да живея там. Каза ми, че имала страхотен здравеняк, вече избран за мен — Люси отново сви рамене. — И край на историята.

Само че за Натали това не беше край, а възможност за ново начало. Тя едва сдържаше вълнението си. Именно за това си беше мечтала — за възможност да си има собствена агенция.

— Е, какво мислиш? — попита Люси. — Луда ли съм или не?

— Не, не си луда или каквото и да било друго. Мисля, че идеята ти е прекрасна, макар че не мога да понеса мисълта да загубя най-добрата си приятелка.

— О, няма да ме загубиш. Както и да е, нямам намерение веднага да скачам в дълбоката вода, така че не се притеснявай. Смятам да не бързам и да избера най-подходящия купувач.

— Може би имам един предвид.

— О, наистина ли? Кой?

— Ще ти кажа по-късно, става ли?

Неочаквано Натали отдръпна мислите си от този разговор. Колкото и да й се искаше да размишлява върху вълнуващата възможност да купи агенцията, сега не беше време за такова разтакаване, особено след като погледна срещите, записани в тефтерчето й за този следобед.

Имаше да покаже две къщи и много работа по сделката със земята. Ако тя излезеше успешна, щеше да има достатъчно пари, за да плати агенцията в брой. Предпочиташе да не казва на Люси, защото в момента не можеше да направи нищо. Не и когато личният й живот беше такава бъркотия.

Телефонът издрънча. Натали се сепна и устата й пресъхна. Стоун? Само ако… Не, не можеше да стори това на себе си.

Тя вдигна слушалката.

— „Чудните посредници“, говори Натали.

Мълчание.

— Ало? — попита тя с агресивни нотки в гласа си, от които се срамуваше, но не можеше да сдържи.

— Ако цениш живота си и този на хлапето ти — каза един приглушен глас, — ще се откажеш от разследването. Веднага!

Щрак.

За секунди тялото на Натали от пламнало стана ледено. Чувстваше се потресена, напълно вцепенена. О, господи, не можеше да повярва, че някой е в състояние да стори нещо лошо на едно невинно дете! Потърка слепоочието си и се опита да овладее страха, който беше стиснал здраво сърцето и затрудняваше дишането й.

Стоун? Дали той не се беше обадил? Не. Шестото чувство отново й подсказа, че той никога не би сторил нищо лошо на Кланси. Но на нея? Не. Кой тогава беше този зъл човек, който продължаваше да я тормози?

Сега това нямаше значение. Трябваше да вземе Кланси. Тя беше най-важното нещо в живота й.

Четиридесет и пет минути по-късно Натали пъхна мечето в ръцете на Кланси, наведе се и я целуна по бузката. Седеше до леглото й повече от час и мислите й не бяха престанали да се въртят като вихър.

Почукването на вратата я стресна. Обърна се и видя Марта, която изглеждаше жалка с несигурността си.

— Здрасти, влизай — рече Натали и за свое удивление усети как гласът й се прекъсва.

— Надявам се да не преча. Просто, ъ-ъ… исках да видя Кланси за мъничко.

Натали се усмихна през неканените сълзи. После, сърдита на себе си, взе чантичката, отвори я и измъкна оттам пакетче носни кърпички. Тогава видя ключа. „О, не!“, изстена вътрешно тя. Прииска й се да се ритне. Потънала в самосъжаление за Стоун, беше забравила да отиде в банката и да види дали ключът наистина е на някой сейф, и ако да — от какво значение бе това.

— Натали?

Натали осъзна, че може би изглежда като идиотка.

— Добре съм, Марта. Виж, би ли наглеждала Кланси за малко? Трябва да отида бързо в града.

Марта засия:

— С най-голямо удоволствие.

— Благодаря ти — Натали я стисна по рамото.

Марта я хвана за ръката и я погледна с насълзени очи.

— Обичам те.

— Аз също — отвърна Натали и излезе, преди да се е разревала като бебе.

 

 

— Благодаря ви, господин Кейн.

— Винаги на вашите услуги, госпожо Уитмор — каза носово той. — Все пак семейство Уитмор са нашите най-важни клиенти.

Натали не беше сигурна дали това е така, особено след като й се наложи да премине през много формалности, преди да й позволят да отвори сейфа. Но сега той вече беше пред нея. Тя седна и вдигна металния капак. Не знаеше какво очаква да намери, но в никакъв случай не бяха книжа с името „Тексас Аеро Индъстриз“, отпечатано в горната им част.

Почувства гъделичкане по врата, после се обля в студена пот. Какво означаваше това? Дали сега нямаше да открие отговора за смъртта на Филип? Ръцете и трепереха толкова силно, че й беше трудно да махне книжата от кутията. Когато ги разстла на масата и ги прегледа, вълнението й поспадна. Бяха просто скачени заедно фактури. Но след това, когато ги огледа по-добре, я връхлетя ужасната истина.

Бяха подписани от Филип.

— О, не, господи, моля ти се, не! — изстена тя.

Беше се случило възможно най-лошото. Вдигна глава. Съчетанието от гняв и страх заплашваше да я задуши, Филип наистина представляваше част от „Тексас Аеро“, и то, както изглеждаше, жизненоважна част.

„Проклет да бъде!“, прииска й се да изкрещи. Но най-вече й се искаше да пропълзи в някоя дупка и никога повече да не излезе оттам. Как беше попаднала в този жесток капан? Сърцето отново заблъска в гърдите й, този път по-силно.

Освен ако не бе знаел, че работата на предприятието е незаконна. Беше ли възможно това или само така й се искаше? Натали си наложи отново да прелисти фактурите. Нищо не изскочи пред погледа й, освен голата истина, че Филип наистина е бил замесен. „Все пак тук може да има нещо, което да докаже невинността му — каза си тя с трескаво напрежение. Или вината му“ — поправи се после, но не й се искаше да поглежда тъмната страна на медала.

Отначало реши да занесе фактурите на Стоун, но веднага след това се върна с трясък в реалността. Не можеше да отиде при него. Нито сега, нито когато и да било. Беше сама и болката й бе толкова силна, че почти й се искаше да умре. После пред очите и изникна невинното личице на Кланси. Натали стана и изправи рамене.